Стоян Панчев

Да се направим на интересни и за Шенген

Последните български правителства полагат големи усилия за влизането ни в Шенгенското пространство. Едновременно, въпреки че сме изпълнили номиналните критерии за обезпечаване на границите по изисквания стандарт, кандидатурата на страната ни се използва като инструмент за провеждане на вътрешна политика от някои европейски държави или за притискане на българския кабинета да ускори(започне) реформи в съдебната система.

Трябва ли, обаче, да бързаме толкова да се включим в Шенгенската зона? По „стар” нашенски обичай сме се втурнали сляпо към поредния европейски проект без много, много да се замисляме за интереса си. Събитията от последната година ясно показват, че безрезервната вяра в полезността и правотата на политиките разработвани на континента, може да бъде опасна. Ходът на историята ни сочи, че е крайно време да спрем да чукаме с чело о земята при всяка дума от Брюксел, и вместо това да помислим за своите приоритети.

Следвайки логиката, че разсъждаването над собствените интереси е нужно, трябва да погледнем към последиците от приемането ни в Шенген. Най-важното изменение, което ще настъпи в следствие на влизането ни в зоната, е отпадането на полицейския контрол от границите с Гърция и Румъния. Ще има изместване на проверки от самата бразда към такива във вътрешността на страната. Този метод на охрана е несъмнено по-бърз и удобен за пътуващите, но превръща страната в отворен дом за всеки преминал външните граници на Шенген.

Ако някой си прави илюзии, че тези граници се охраняват добре, е хубаво да си спомни за събитията от това лято, когато стотици хиляди бежанци от Магреба се втурнаха към Южна Европа. Бъдещите ни съдоговорници намериха палитра от подли начини да си прехвърлят проблема един на друг – като например италианците с техните временни пропуски, които позволяваха на чужденците да се доберат до Франция. Много от страните на север премисляха „временно” излизане от споразумението и връщане на граничния контрол. Толкова за сътрудничеството и общите цели.

Ако се върнем на източния фронт, единствената страна с по-големи имиграционни проблеми от Италия и Испания е Гърция. Според статистиката на The Economist, през 2010 година 80% от хванатите(!) да пресичат нелегално Шенгенските граници са пробвали късмета си точно през нашата южна съседка. Една разходка по Атинските или Солунските улици е красноречива за това колко много са успелите в начинанието. Към бежанците може да добавим и контрабандата на цигари, която при липса на граничен контрол би придобила чудовищни размери.

Многото острови, недобрата организация на службите и намаляващото финансиране само усложняват проблема на гърците. Голяма част от потока африкански и азиатски (икономически) бежанци се насочва и към нашата страна, но мнозинството са спирани от функциониращата ни система за граничен контрол. Докато тя все още съществува. Полицейската практика е показала, че възпрепятстването на подобни вълни от имигранти е най-успешно на самата граница. Ако бяхме част от Шенген, тя щеше да е празна. Правоохранителните органи трябваше да ловят тези хора вътре в страната, СЛЕД като са внесли своите проблеми на наша почва.

Оказа се, че сме имали много по-спокойно лято, защото сме разчитали на себе си и на системите, които очевидно функционират по-добре от европейските. Натрупващите се доказателства сочат, че Шенген е поредният пример за недомислен и набързо обявен за успешен проект, който може да е подходящ за френско-германската граница, но не става за бърз, директен износ на юг или изток.

Събитията на континента задават един нов, по-умерен (дори скептичен), европейски дневен ред. Втурването през глава към „общи” модели и политики донесе тежки времена за непредпазливите. Дошъл е моментът да поспрем и да обмислим къде стои нашият интерес – очевидно не може да бъде намерен в много от нещата, които се предлагат от Париж, Брюксел или Шенген.