Много коментатори окачествиха отказа от проекта „Белене” в края на миналия месец като голяма победа над „руската мечка”. Хвалебствия се изсипаха и по адрес на българския премиер Бойко Борисов и енергийния министър, Делян Добрев. Ето че най-накрая и нашата дипломация показа, че може да извоюва победи. Но дали наистина е така?

По поречието на руския поток

Представяме ви втората статия от поредицата на Мартин Владимиров, посветена на енергийната геополитика в Черно Море. Първата част (“Набуко е мъртъв, да живее Набуко!”) можете да откриете тук.

Големият китайски реформатор, Денг Ксиаопин, имал любима поговорка: „Не е важно дали котката е черна или бяла, а дали лови мишки”. Въпреки че с тези думи той защитава китайското отваряне към световната икономика и започването на постепенна либерализация, поговорката може да се отнесе към всяка една велика сила, която е решена да преследва целите си на всяка цена. Това важи с пълна сила за руската енергийна политика и нейния настъпателен характер в черноморския басейн.

Много коментатори окачествиха отказа от проекта „Белене” в края на миналия месец като голяма победа над „руската мечка”. Хвалебствия се изсипаха и по адрес на българския премиер Бойко Борисов и енергийния министър, Делян Добрев. Ето че най-накрая и нашата дипломация показа, че може да извоюва победи. Но дали наистина е така? Вярваме ли, че сме успели да притиснем Русия в ъгъла?

От една страна не може да се отрече, че спирането на „Белене” беше едно икономически разумно решение. Когато тройната коалиция задвижи проекта в периода 2006-2009 г., той изглеждаше печеливш. Разчетите за бъдещото потреблението на електроенергия бяха направени на базата на икономическия бум в България (икономиката ни растеше средно с 6-7% на годишна база), което правеше втора ядрена електроцентрала евтино и логично решение на евентуален енергиен дефицит. С настъпването на кризата, обаче, изведнъж стана ясно, че високи темпове на растеж не се очакват в следващото десетилетие, а енергопотреблението по предвиждания на Европейската комисия ще остане горе-долу на сегашните нива. Така построяването на ядрена електроцентрала с капацитет 2000 мегавата би създало пренасищане с електроенергия в България. Възможностите за продажба на електричество в чужбина също изглеждат съмнителни при положение, че румънската ядрена централа „Черна Вода” планира да построи нови два блока през следващото десетилетие, а Турция вече подписа договор на стойност $20 милиарда с руската „Атомстройекспорт” за построяване на 4000-мегаватова централа край Мерсин на турското Средиземноморие.

Вярно е, че руският ядрен монополист „Росатом” ще загуби стратегическо влияние в България след отказа за Белене, но в сравнение с броя на поръчките, които компанията изпълнява по целия свят, България е само капка в морето. Компанията контролира 16% от световния пазар за строителство на ядрени централи и работи активно по проекти в Китай, Индия, Иран, Словакия, Йордания и други държави. Освен това България в крайна сметка се съгласи да купи поне един от двата реактора предназначени за Белене, като идеята е те да се превърнат в 7-ми и 8-ми блок на АЕЦ „Козлодуй”. На площадката на Белене, която често бе наричана „гьола”, се планира построяването на газова електроцентрала, разбира се, построена от „Газпром” и захранвана с руски газ. Предвид факта, че и „Росатом”, и „Газпром” са държавни дружества с активна намеса във външната политика на Русия, в крайна сметка май излиза, че руският национален интерес все пак е бил защитен.

България – играч или пионка?

Въпреки българската енергийна стратегия за диверсификация на източниците на природен газ, страната бавно, но упорито преследва партньорството си с „Газпром” по проекта „Южен Поток”. Газопроводът, който ще пренася около 63 милиарда кубични метра, може да носи на България до 400 милиона долара годишно под формата на транзитни такси. За сметка на това, обаче, тя ще бетонира зависимостта си от руски доставки на синьо гориво, която и сега е 94% от годишното потребление на газ. Бетонира, защото това, което на практика ще постигне завършването на „Южен Поток”, е елиминирането на европейската конкуренция по направление – Южен Коридор. Нито „Набуко”, нито който да е от другите алтернативни проекти няма да имат икономическа логика, ако „Газпром” наводни европейския пазар с почти 50% повече газ, отколкото в момента изнася.

Някои ще кажат, че България все пак има независима политика, даваща резултати. Руснаците свалят цената на газа с 11%  от първи юли (като преди това тя бе увеличена от 1-ви април с 12%), а България успя да се „измъкне” от руски инфраструктурен, енергиен пакет, включващ петролопровода „Бургас-Алексадруполис” и „Белене”. И двата „успеха” всъщност зависят малко от нас. „Газпром” намали цената на синьото гориво на всички свои големи купувачи, включително френската ГДФ „Суец” и германската „Винтерсхал”. Като причина за това не е магьосническа дипломация, а чисто и просто натискът, който оказва върху „Газпром” бързата промяна в западно-европейския газов пазар.  Колкото до „Бургас-Александруполис”, петролопроводът имаше за цел да заобиколи Босфора, един от най-натоварените протоци в света,  доставяйки допълнително 35 млн. тона руски суров петрол годишно до световните пазари. Проектът щеше да направи България един от най-големите петролно разпределителни центрове в Европа с изключително геостратегическо значение.

Вместо това България набързо се отказа след идването на власт на ГЕРБ, цитирайки екологични съображения. Русия не протестира особено, не защото българската позиция е силна, а защото пред руския петролен гигант, „Роснефт”, имаше готова алтернатива. Енергийното сътрудничество между Турция и Русия даде възможност за бързо намиране на нов маршрут, който да заобикаля опасните протоци. Решението беше трансанатолският петролопровод Самсун–Джейхан, който ще има капацитет от 1,5 млн. барела петрол дневно. Проектът се очаква да струва около $ 2 млрд., като ще е финансиран частично от руската „Транснефт” (експортното рамо на „Роснефт”), италианската ЕНИ и турската „Чалик Енерджи”. Петролопроводът се очаква да бъде пуснат в експлоатация в края на тази година, като ще бъде захранван както с руски, така и с казахски петрол.

Всъщност става въпрос за Украйна

Пускането в експлоатация на първия етап от „Северен Поток” (27,5 млрд. м³) миналата година и бързият напредък на „Южен Поток” поставят Украйна в крайно сложна ситуация. Досега страната беше основният транзитьор на руски газ. 80% от доставките на природен газ за Европа преминават през Украйна. Но ценовите войни между „Газпром” и украинската „Нафтогаз” от 2006 и 2009 г. показаха, както на Европейския съюз, така и на Русия, че Украйна не може да е надежден транзитен партньор. Руската страна, която е сериозно заплашена от новите развития в газовия пазар, използва всички методи да намали украинското влияние върху енергийната политика. Русия прави това по три направления. Първо, изграждането на Северен и Южен Поток ще елиминира нуждата от Украйна като транзитна страна. Проста сметка ни показва как ще се случи това. През 2011 г. Украйна е транзитирала малко над 110 млрд. м³. Когато двата алтернативни маршрута достигнат пълен капацитет (съответно 55 и 63 млрд. м³), те ще могат да покрият целия украински експорт.

Второ, Русия има сериозен интерес да изкупи газопреносната система на Украйна, като по този начин предотврати, от една страна, кражбата на природен газ, а от друга, засили контрола си върху украинската енергийна индустрия. В период, когато Украйна е изправена пред много сериозни икономически проблеми и е затънала в газови дългове към Русия, нейната позиция е изключително неблагоприятна. Засега украинското правителство отказва да продаде мрежата си от газопроводи, но с напредъка на „Южен Поток”, времето на Украйна да реагира изтича. Трето, руската мечка иска да възвърне геополитическото си влияние в задния си двор. През 2010 г. Русия увеличи своята притегателна мощ, след като новият президент, Виктор Янукович, сключи газова сделка с Русия, според която цената на доставките за природен газ ще спаднат с 30% срещу продължение на договора за експлоатация на руската военноморска база в Севастопол до 2035 г. Така Русия си осигури две спокойни зими без сериозни прекъсвания на доставките за ЕС, както и укрепване на военните си позиции в Черно море.

Русия бърза да започне „Южен Поток” и за да избегне задължителното прилагане на новите европейските анти-тръстови регулации, които трябва да влязат в сила през март следващата година. Така нареченият, „трети енергиен пакет”, цели да раздели собствеността на газопреносната система от тази на производството и захранването на мрежата. В този смисъл, „Газпром” не може да притежава мажоритарен дял от Трансмисионния системен оператор (TSO), отговорен за конструкцията и поддръжката на „Южен Поток”, тъй като компанията е собственик и на газовия източник.  Руският енергиен гигант кандидатства миналата година да бъде освободен от европейската регулация на базата, че проектът е от общо-европейско значение (статут, който както „Набуко”, така и „Северен Поток” получиха по-рано). ЕС категорично отказа, вбесявайки руския премиер Владимир Путин, който тогава заяви, че Европа е толкова зависима от Русия, че дори да реши да се отоплява на дърва, пак ще трябва да ги внася от Сибир.

Въпреки тази пречка по всичко личи, че „Южен Поток” напредва с пълна сила и решението на България да направи проекта национален приоритет показва, че Русия бавно, но сигурно печели своите партньори на Балканите. Заговори се, че строителството на българската отсечка може да започне още в края на тази година. Такава готовност има и Сърбия в тяхната част от коридора. Тази седмица унгарската компания МОЛ обяви, че вероятно се оттегля от „Набуко”, а унгарският премиер призна значимостта на „Южен Поток” за осигуряване на газови доставки за Централна Европа. Но на каква цена? Наистина ли сме готови да станем още по-зависими от страна, която отчаяно се опитва да задържи клиентите си? Защо да останем нейни заложници, когато газовата революция вече чука на вратата ни? Да ѝ дадем шанс и да я поканим да влезе.