ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Нека си представим едно малко на години, но голямо на ръст и буйно дете. Да го наречем Петър. Детето страда от това, което психолозите наричат „натрупани дефицити в поведението“. По-простичко казано – агресивен и буен е. Често влиза в конфликт със своите съученици. Тормози ги психически и физически. Като цяло пречи на обучението на целия си клас. Родителите на Петър не са от заможно семейство – имат финансови затруднения и определено не могат да си позволят скъпо специализирано частно образование или домашно обучение.
Как настоящата система вреди на децата със специфични нужди
В моментното положение, Петър не може да бъде изключен от училищната система – той може да бъде изключен от едно училище и да бъде преместен да пречи на учебния процес в друго. За щастие е въведено правило да не може да повтаря между 1-ви и 4-ти клас – това е добре, защото в малките класове разликата в годините е съществена и ако той повтори клас, ще трябва да се яви още по-голям и още по-силен спрямо новите си съученици. Много хора в България обаче настояват да се въведе повтаряне в малките класове. Натискът в гилдията е силен (много учители искат да могат да си решат своя собствен текущ проблем като се „отървават“ от неудобните за тях ученици) и аз няма да се учудя ако скоро правилото за неповтаряне се промени. Но дори да остане моментното положение, очевидно имаме проблем. Налице са множество подобни примери като описания по-горе Петър.
Какъв е изходът за Петър при сегашната система? Няма такъв. Училището ще му предложи психолог, евентуално ресурсен учител, но ако това не му помага по никакъв начин и не води до напредък, всички дружно ще се примирят. Учителите обикновено ще го тормозят с надеждата да се откаже и да спре да посещава училище. Или няма да го тормозят, а ще си затварят очите за агресията в училище… и толкоз. Системата е безпомощна да помогне на Петър, но въпреки това държи на всяка цена да се опитва да му помага. Родителите му също са безпомощни, защото нямат нито финансите, нито компетенциите да се справят с проблема.
Системата изпитва крещяща нужда от децентрализация
Какъв е изходът на съучениците на Петър? Те могат да се оплакват, да протестират, с което да се отърват от Петър. Първо ще бъде преместен в съседен клас. После ще го изхвърли съседният му клас и ще бъде преместен в друго училище. После може същите неща да се повторят. В крайна сметка Петър ще бъде въртян като пумпал с надеждата някак да му бъде намерено мястото. Ако не си намери мястото, съучениците му ще трябва да го изтраят, докато цялата сага приключи – било то с преждевременно отпадане на Петър от системата на образованието или със завършването на някакво образование за него. През цялото време сегашната система търпи подобни деца с надеждата агресията им да мине от самосебе си. Казах, че е неспособна да им помогне и това е очевидно – тя прилага планови и централизирани общи рецепти, които винаги се целят към една уравнена среда, съответно винаги са неадекватни в краищата, т.е. изключенията.
И като си заговорихме за краищата, нека си представим и Иван. Той също е проблемно дете, но в обратната посока – тихо, стеснително, притеснително. Много грубо и неполиткоректно казано – смотан е. Може даже да е умно дете, но е изключително странно и не се вписва по никакъв начин в тълпата. Като казвам „проблемно“, то не е проблемно за учителите – напротив. То е проблемно от гледна точка на своята собствена социализация в класа, в който е попаднало. Децата в ранна възраст са жестоки – извън часовете те може да му се подиграват и дори да го тормозят. Трудно си намира приятели въобще. Да, не пречи никому, но самото то страда.
Подобни деца имат остра нужда от алтернативна форма на образование, далеч от класно-урочната, което за съжаление неговите родители не могат да си позволят финансово. Тоест досещате се, че казусът е същият, какъвто при Петър, но просто от другата страна на монетата. Това момченце е принудено от обстоятелствата да изтрае тормоза от съучениците си, ако иска да получи образование. Ефектът от неговите проблеми не е видим извън неговата вътрешна душевност – точно затова и обществото рядко се замисля за нуждите на тези деца. Ще кажете, че тези случаи са много малко? Да, наистина случаите на подобни деца са по-скоро изключение. Но трябва ли да махнем с лека ръка и да кажем, че на тях не трябва да се обръща внимание?
Нужно е по-ефективно разпределение на парите за образование
Каква евентуална алтернатива на сегашното положение може да се измисли както за Петър, така и за Иван? Представете си, че е въведена реална система „парите следват ученика“. Представете си, че училищното образование не е задължително, а всеки ученик получава свой собствен ваучер, който може да бъде похарчен за образователна услуга по негов собствен избор. Може би тогава родителите на Петър и Иван биха имали значително по-добра възможност да инвестират техните ваучери не в кварталното училище (както е задължително според районирането в сегашния модел), а в специализирано частно, или защо не на индивидуална програма с частни уроци вкъщи, или на платени специализирани курсове? А защо не дори смесено – част от ваучера на едно място, друга част на друго?
Дали ваучерна система на принципа „парите следват ученика навсякъде“ ще реши всички проблеми? Не, няма. Ще продължи да има деца като Петърчо и Иванчо в училищата. Но ако това помогне за спасяването на детството на дори един Иван, защо не? И ако помогне за това дори един Петър да получи по-адекватна помощ за себе си и едновременно с това да даде възможност за по-качествена учебна среда в общинското училище на неговите съученици, защо не?
Забележете, че тук не говорим за повече пари. Говорим за по-ефективно разпределение на текущите държавни средства за образование. Такова разпределение, което се грижи не за финансовото обезпечаване на определени училища, а което се грижи за адекватното образование на децата! Всички деца! Идеята всъщност е много по-проста, отколкото изглежда. Това не е някаква антагонистична борба против държавното образование. Това е просто приемане на неизбежния факт, че централното планиране е неспособно да обхване специалните случаи – гениални деца, маргинализирани групи, деца със СОП. Пазарната икономика от друга страна е много гъвкава и може да се нагажда.
Ваучерната система е просто начин да се отделят специалните случаи от общата маса така, че да могат да бъдат обслужени по-адекватно. Държавното образование не изчезва – то просто леко свива своя обхват. Аз не оспорвам ефективността на класно-урочната система. Да, тя е икономически най-ефективна спрямо всики останали досега познати на нас варианти що се отнася до гледната точка на населението на една държава като цяло. Но това не значи по никакъв начин, че трябва всички деца да бъдат насилствено вкарвани в нея. Напротив. Ако има деца, които имат финансовата възможност и могат да се обучават при по-индивидуализирани условия, те трябва да бъдат подкрепени да направят именно този избор, защото това е най-доброто в личен план за самите тях!
Ваучерната система би спомогнала образоването на малцинствата
Това обаче не е всичко и ползите въобще не се изчерпват дотук. Когато се заговори за незадължително училище, хората моментално се сещат за ромите от гетата и други маргинализирани общности – естествено се поражда въпрос „а какво става с тях – те няма ли да спрат въобще да ходят на училище?“. Колкото и да звучи странно на пръв поглед – не, напротив.
Нека си представим Асен – ромче от крайнобедно семейство, в което образованието въобще не се разглежда като някаква ценност. В сегашната система посещението на училище за него е задължение, от което родителите му не виждат полза. Карат ги да го водят там по принуда – със заплахи от спиране на детски надбавки и други помощи. А когато детето им попадне в маргинализираната среда на други ученици от същия профил като самото него, то наистина напълно реално няма полза от това ходене на училище – там просто си губи времето във вършене на глупости. А вършейки глупости, такива деца рушат учебния процес и на останалите – тези, които всъщност са отишли там с желание да научат нещо.
Да видим какво се случва при ваучерната система с Асен. Семейството му получава въпросния ваучер. Те могат да го изхарчат, но могат и да не го изхарчат – нямат никакво задължение. Е, нормална мисъл за всеки човек, независимо колко необразован, е, че ако притежаваш нещо, по-добре да го използваш, отколкото да го изхвърлиш на боклука. Има вариант да пробват да го пратят на училище. Там може да се впише, може и да не се впише. Ако не се впише, училището ще направи всичко възможно да го задържи, но ако все пак не се получава нищо, определено ще предпочете да се „отърве от него“, защото носи повече бели, отколкото финансови ползи.
Ваучерът на Асен обаче все още не е похарчен! Той стои и парите в него не са усвоени. Ето тук отново идва момента на пазарната икономика – неминуемо ще се появят частници, които ще се опитат да намерят начин да усвоят тези пари. Въпрос на време е да се появят частни организации, които реално да започнат да работят с проблемните семейства от ромските общности. Така Асен все пак ще има шанс да получи някакво образование. Шанс, който той в момента няма – попадайки в училище работещо по държавен образователен стандарт, той бива обучаван на учебни предмети на език, който дори не говори (става въпрос за български).
