ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Много често когато даден обект от културно-историческото наследство на България – а и по света – е в някакво незавидно състояние, реакциите са, че трябва „държавата да се погрижи“. Грижа, разбира се, трябва да има, но това, че се очаква държавна грижа, не е гарант за качество. Ако обектът е собственост на държавата или дадена община, всеки гражданин е в правото си да поиска по-добро отношение към дадената културна ценност. Ако той обаче е частна собственост, призивите за национализация, са съвсем утопични.
Предпоставките, от които се тръгва, са, че културното наследство е висша държавна ценност, съответно държавата винаги ще ги смята за приоритет. От другата страна са частните собственици, които обикновено са предприемачи, които – така се твърди – търсят единствено финансова изгода и биха унищожили всеки археологически обект само, за да построят жилищна кооперация отгоре. И ако имаме достатъчно примери за второто (унищожаване от частен инвеститор), то имаме и много примери, които оборват първото твърдение (че държавата е добър стопанин). Многобройни са случаите, в които държавата унищожава безценни археологически обекти – дали, поради незнание; дали, поради глупост; дали, поради това, че не винаги културното наследство е най-висшата ценност. По-висши понякога могат да са различни икономически проекти, градоустройствени, инфраструктурни или други обекти. Дори в случаите, в които и ножът, и хлябът са в ръцете на държавата, имаме примери за унищожено културно наследство. Ще ви дадем примери от различни периоди на българската история, в които законодателството и номенклатурата са били различни.
Раннохристиянската живопис и Царство България
Ранното християнско изкуство е тема, която рядко се засяга – още по-малко развитието му по българските земи. Тя обаче е изключително интересна, тъй като още от началото 4 век с приемането на християнството като равноправна религия в цялата Римска империя, градовете по нашите земи участват в процеса на формиране на християнската иконография. Ние сме част от това начало и по нашите земи има безценни паметници от този период. Такава е например една гробница, открита само преди няколко години в Пловдив с живопис, включваща интересна сцена на Христос, който възкресява Лазар. Тя е нарисувана по начин, по който се рисува сцената и по най-скъпите саркофази в самия Рим, и показва, че ранното християнско изкуство е имало общи черти както на Балканите, така и в днешна Италия (а и в цялата империя, но това е дълга тема).
Обектите от културното наследство са веществените доказателства за всяка такава научна хипотеза. Затова и съществуват концепциите за опазване на материалното наследство – защото теориите се променят, развиват, предлагат и се доказват нови и различни неща постоянно.
За съжаление през 1920-те години в София – голям и важен град през римската епоха – е унищожено огромно количество материално наследство от епохата. Под площада около днешния храм „Александър Невски“ е съществувал некропол, в който е имало много гробници. Известна част от тях са били стенописвани. При прокарването на улиците и инфраструктурата от общината тези гробници са напълно унищожени. Археолозите са имали шанса единствено да направят скици на няколко от тях. Ако този некропол не бе унищожен от самата столична община през 20-те години на XX век, то вероятно щеше да даде някои от най-великолепните експонати в българските музеи. А тогава е бил вече и в сила първият Закон за старините.
Вторият Варненски халколитен некропол и Народна република България
Ножът, хлябът и поставката за рязане са били изцяло в ръцете на държавата по време на 45-годишния период тоталитарна комунистическа власт. Въпреки това унищожаването на културно наследство не е било изключение. Примери има предостатъчно – от умишлени унищожения на цели квартали с красиви стари сгради за строителство с размах на огромни площади в центъра на почти всеки град, през прокарването на булеварди без никаква грижа за археология (като например пловдивския бул. „Гладстон“, разсичащ античния Форум на Филипополис), до поредица нелепи реставрации, като например престрояване на няколко църкви във Велико Търново и фрапиращия пример с Патриаршеската църква „Св. Възнесение Господне“, чиито стенописи в соц-стилистиката от края на 70-те са като подигравка за всеки православен християнин.
Трудно е да се определи кой е най-уникалният, значим или важен паметник за даден регион. Със сигурност кандидат за тази титла по българските земи обаче би бил Варненският халколитен некропол. Там са открити множество гробове, в които има обработено злато и находки, които дават представа за една развита култура, която е търгувала дори със Средиземноморието. Става дума за период от около 1000 (хиляда) години преди „първите цивилизации“ в Шумер и Египет.
„Първото злато в света“ е известно на всеки средношколец. Не особено известно обаче е, че до популярния Варненски халколитен некропол, наричан Некропол I, е открит и втори – Некропол II, на около 2 км от първия. Той е открит в средата на 70-те години на XX век и по оскъдните данни се смята, че е дори още по-стар от първия. Съдбата му обаче е незавидна. Той попада под територията на Варненския домостроителен комбинат. Никак не е изненада, че липсват официални данни, но неофициалните са, че поради усиленото жилищно строителство, не е имало възможност да се променят плановете за Домостроителния комбинат, и разкопките набързо са прекратени. Хипотези на запознати с Варненския комплекс са, че вторият некропол може би е бил дори още по-голям и по-богат и със сигурност би допълнил представата за този период. Домостроителният комбинат обаче е бил по-важен и въпреки, че всичко е било „в ръцете на държавата“, този безценен обект е унищожен.
Плиска и Божидар Димитров
Едно от големите престъпления, които се вършат в последните години с българската история, е т.нар. „реставрация“ на Голямата базилика в Плиска. Продиктувано от желание за възвеличаване на миналото и игра по тънката нишка на величието на Българската държава, Божидар Димитров успява да събере сериозна група привърженици за възстановяването на християнския храм „до керемида“, както обича сам той да се изразява.
Ранното българско изкуство и архитектура обаче все още е обект на научни дебати. В научните текстове продължават споровете за различните влияния, които първите български църкви след покръстването по времето на княз Борис I – от Византия, от западните църкви, от по-ранната местна архитектура по българските земи или от по-далечни региони. Конкретно Голямата базилика е проучена доста детайлно, но и по отношение на нея все още няма научен консенсус. Нейното дострояване по точно един, харесал се на Божидар Димитров начин, обаче ще „бетонира“ (в пряк и преносен смисъл) представата за този храм в един негов вид.
Противно на представата, че тъкмо държавата трябва да бъде този стожер на научността, безпристрастността и прочее се оказва (както, всъщност постоянно се случва в историята), че държавата действа по свои собствени принципи с цел утвърждаване на своята власт, макар и чрез такива „меки“ намеси през културата. Всеки средностатистически българин би се радвал нашият първи голям християнски храм да бъде възстановен, но ако след 10 години бъде доказано, че той е изглеждал по друг начин, вече ще е твърде късно – или просто твърде скъпо – той да бъде преправян. А е възможно и по време на тази реставрация да се унищожат доказателства. Фактът, че се използват изкуствени камъни, а пространството между стените се пълни със строителни отпадъци, също е обиден за българската история.
А това далеч не е единствения случай, в който държавата или местни власти, са унищожавали културно наследство, като не са спазвали собствените си държавни разпоредби; или когато са го правили от невежество, дори без да бъдат закононарушители. Хиляди са общинските къщи в цялата страна, за които местните общини не могат да се грижат. Десетките „реставрирани“ в последните години крепости по бутафорен начин с европейско финансиране и държавно съфинансиране също са трън в окото на всеки с базово познание по история.
Историята показва, че държавата се грижи единствено за културното наследство, според актуалната мода, а всички останали неща остават загърбени. Когато е било модерно да се проучва българската история, се финансира и подпомагат такива проучвания, когато е било модерно да се проучва тракийската, държавните финанси се насочват в тази посока. И дори в тези случаи няма гаранция за качество – както всеки „алчен капиталист“, държавата също обикновено очаква бърз резултат и големи открития, с които съответният управник да се докаже, като загрижен за историята на народа министър, който постига това, за което е назначен.
Източник на изображението: Vesti.bg
