ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Историческото познание е обрастнало с митове. Причините за това най-общо могат да се сведат до две. На първо място в миналото обикновено се проектират политически или други цели на съвременните елити и на придворните им историци. Другата причина за митологизацията на миналото е употребата му като средство за бягство от настоящето.
Съединението прави силата?
Сред най-устойчивите политически мотивирани митове за българското Възраждане е този за наличието на национално единство. Всяко общество се крепи на някаква степен на съгласие около фундаментални принципи, като: не кради, не убивай и т.н. Истината е, че отвъд тях съединението не е сила, или по-скоро то е сила на един ограничен елит за сметка на останалите. През периода преди освобождението в българското общество има разединение по почти всички принципни въпроси – културни, езикови, политически, религиозни и др. Конкуренцията и сблъсъкът на идеи ражда истинските постижения. Единство сред българския народ съществува преди Възраждането – през 15-17 век. Тогава българите са лишени от свой елит и са оставени да съществуват в рамките на могъщата Османска империя. Сред тях почти няма социални или образователни различия. Те са единни в бедността, неграмотността и изолацията си, в липсата на по-високи цели от чисто физическото оцеляване.
Доброто старо време?
Широко разпространена заблуда е тази, че в миналото животът е бил по-добър, по-спокоен, по-здравословен. С други думи жизненият стандарт на предците като цяло е бил по-добър. Настоящето за сметка на това е изкуствено, пълно с вредни производства, които замърсяват природата, предизвикват болести, климатични промени и т.н. Този мит не е свързан единствено с възрожденската епоха, но самото Възраждане се приема като част от „доброто старо време”.
Какво представляват българските земи от гледна точка на жизнения стандарт на хората, които тогава живеят по тях е добре илюстрирано от думите на икономиста и класически либерал Жером-Адолф Бланки, който ги посещава през 1841 г. Когато описва впечатленията си от Пазарджик той отбелязва: „ Никога не съм виждал толкова сакати, гърбави, болни от кожни и скруфульозни болести, отколкото в този мрачен търговски град. Човек се подхлъзва на всяка крачка върху карантии, които всички хвърлят пред вратата си и никой не отстранява”. Ето и описанието на поп Минчо Кънчев за училището, в село Арабаджиево, където той получава първите си знания: „Намериха ни помещение … гдето вечер затварят магаретата си. Сутрена изринем на магаретата фъшкиите и сядаме да четем“. Тези примери илюстрират един примитивен начин на живот, който трудно може да се определи като доброто старо време.
Върви народе възродени?
Друг от модерните официозни митове, които се повтарят с верноподаническо опиянение на хубавите празници, свързани с просветата е този за ученолюбието на българите и за всестранния културен напредък през епохата на Възраждането. Със сигурност през 19 век българската интелигенция се увеличава, появяват се и няколко имена, които могат да правят чест на всяка нация. Не трябва да се забравя обаче, че през този период огромната част от населението живее по селата, а в повечето от тях или няма училище, или ако има, то е изключително примитивно. Тогава, когато селското население решава да изпрати децата си на училище, то не е толкова от осъзната нужда от образование, а просто, по думите на един съвременник към местния даскал, защото „сега е зима, нам децата не ни трябват; сега гдето ще салмуват (безчинстват) из къщи, по-добре да се приберат, да ги учиш кадар да се попрекръстват, да очитат софрата, и това е доста като за нас селяни”.
Героизъм и лоши чорбаджии?
Последният от умишлено подхранваните митове, на който ще обърна внимание, е свързан с представата за героизма. Възраждането наистина е епоха на герои и всеки що-годе образован човек би могъл да посочи няколко от имената, благодарение на които се подхранва самочувствието на доста негодници. Мнозинството българи през епохата на Възраждането обаче не са герои, а обикновени хора със своите малки мечти, постижения и недостатъци. През Възраждането предателите са повече от героите. При това предателите далеч не са главно от средата на чорбаджиите, а от обикновените „хора от народа“. Едно детайлно проучване на българските чорбаджии показа, че от 200 чорбаджии, за които има сведения през възрожденската епоха, едва за 5-ма има данни, че са извършили предателство.
Истина и уроци: самоорганизацията
Посочването на митовете, свързани с възрожденското минало би било половинчато ако не се посочат истинските постижения на възрожденските българи. Това са и уроците от този период, които заслужава да се знаят.
Може би най-голямото българско постижение през Възраждането е способността за самоорганизация с оглед постигането на някакви общоприети цели. При това истинска самоорганизация, която не е наложена или подхранвана от държавна власт, а е плод на местна инициатива, която се развива с доброволното участие на заинтересованите. През Възраждането се появява истинско гражданско общество. Всички училища, читалища, църкви и манастири, които се строят по българските земи са резултат от местна инициатива, финансирани са на доброволен принцип от българите, организацията на строителството, на снабдяването с книги, учебници и други материали до голяма степен е въпрос на местна инициатива на българите.
Само за едно десетилетие, през 30-те години на 19 век са построени, възстановени или ремонтирани 178 православни църкви. Още по-забележителен е фактът, че училищата подлежат на действен контрол от страна на местните общности. Въпреки недоволството на отделни учители поради зависимостта им от чорбаджиите, местните общности намират начин да контролират училищата, които те финансират. Основен проблем и на съвременното образование е, че не може да се установи дали срещу обществените средства, които се инвестират се получава адекватен продукт. Възрожденските общини по места, чрез понякога всекидневния контрол над дейността на учителите, чрез публичните годишни изпити и т.н. намират начин да се уверят, че получават нещо реално срещу парите си.
Истина и уроци: и все пак – капитализъм
Друг важен момент е отношението на възрожденските интелигенти към капиталистически по характера си дейности. През 19 век българите постепенно се включват в относително мащабни търговски инициативи. Появяват се предприемачи, които без да са специално образовани, разбират и практикуват разнообразна търговия. Те трудно надхвърлят ориенталските нрави, но все пак ценят и държат на доверието и честността като основен капитал. Търговията и честната печалба не са гледани с презрение от тогавашните интелектуалци – и не защото сред тогавашните търговци са преобладавали ангелите, а защото се разбира, че търговията е взаимно-изгодна дейност и не се състои просто в пренасянето на стоки от едно място на друго. Дори при строителството на православните храмове някои от средствата за тях не са давани абсолютно безвъзмездно, а под формата на заеми. Въпреки това тези средства се приемат с благодарност от местните общности.
Истина и уроци: бизнес и култура, а не политика
Една от рядко изтъкваните положителни черти на българското Възраждане е сравнително слабата професионална политизация на българското общество. По ред причини постът в администрацията не е опция в кариерното развитие на способните българи. Затова те насочват професионалните си усилия най-вече към различни стопански дейности, към училището или към публицистиката. Във Възрожденското общество липсва познатата след Освобождението партизанщина, при която много от най-талантливите, добре образовани и способни българи са привлечени към кариера в държавната администрация и за да си я осигурят се превръщат в клиентела на различните политически партии.
Най-важният универсален урок
През периода на българското Възраждане, както и през всеки друг период от историята, в българското общество не живеят ангели. Живеят симпатични и не толкова симпатичнти хора, които са със своите грешки и недостатъци. Сред тях не се раждат суперзвезди на световната интелектуална, стопанска или научна история. Техният живот с недостатъците и постиженията им е в основата на един универсален извод. В обобщен вид може да се твърди, че българското Възраждане е най-силното емпирично доказателство в историята ни, че спонтанният ред, свободният обмен на идеи, свободната конкуренция между различни политически концепции, свободната стопанска инициатива, водят до развитие, което облагодетелства възможно най-голям брой хора.
