Либертариански манифест против замърсяването на околната среда I

Мъри Ротбард, „For a New Liberty: The Libertarian Manifesto“

Дори и да приемем че природните ресурси са изцяло частни и че свободният пазар би ги съхранявал много по-добре от държавните регулации, какво можем да кажем за проблема със замърсяването на околната среда? Не бихме ли страдали поради завишено замърсяване причинено от „капиталистическа алчност“?

На първо място съществува следният емпиричен факт: режимът на държавна собственост, дори и социализмът, доказано не е решение на проблемът със замърсяването. Дори и най-ентусиазираните привърженици на централното планиране признават че отравянето на езерото Байкал в Съветския съюз е паметник на ненужни индустриално замърсяване нанесено на ценен природен ресурс. Но проблемът е много по-сложен от това. Погледнете, например, две жизненоважни сфери в които замърсяването се е преъврнало в сериозен проблем: качеството на въздуха и на водните пътища, в частност на реките. Това са две сфери в който режим на частна собственост не е позволен.

Държавната собственост и замърсяването на околната среда

Нека първо погледнем реките. Реките и океаните в общия случай са държавна собстветност; напълно частна собственост не е позволена по отношение на водоемите. Де факто държавата е собственик на реките. Но държавната собственост не е истинска собственост тъй като, въпреки че държавните администратори упражняват директен контрол върху ресурса те нямат възможността да се възползват от капиталовата му стойност на свободния пазар.

Държавните служители не могат да продават реките или дялове от тях. Поради това те нямат икономически стимул да запазят чистотата и стойността на реките. От това следва, че реките са „без собственост“ в икономически смисъл и поради това държавните служители позволяват тяхното замърсяване. На всеки е позволено да изхвърля боклукци и да замърсява в реките.

Но замислете се какво би се случилло ако частни компании можеха да притежават реки и езера. Например ако частна фирма притежаваше езеротo Ери, то всички хора които изхвърлят боклука си в езерото щяха да бъдат съдени за нарушение на целостта на частната собственост и биха били задължени да заплатят за нанесените щети и да прекратят вредната си дейност незабавно. Иначе казано само правата на частна собственост могат да осигурят прекратяване на замърсяването, разбрано като нанасяне на щети на даден природен ресурс.

Замърсяването на водоемите може да се минимизира чрез частна собственост

Фактът че реките са ничия собстветност е и причината да няма собственик който да защитава систематично ценният си ресурс от външна намеса. Ако обаче езеро има собственик, то всеки който реши да го замърсява не би могъл да го прави продължително време, тъй като собственикът би защитил собствеността си незабавно (1).

Професор Долан пише:

Ако Дженеръл Моторс бяха собственици на реката Мисисипи можем да кажем със сигурност, че бизнесите и общините които се намират по нейните брегове биха плащали сериозни такси за нейното използване и че водата би била максимално чиста за да максимализира приходите от бизнеси желаещи да наемат част от реката за производството на питейна вода, туризъм или риболов (2).

Същевременно с това, че като собственик държавата е позоволила замърсяването на реки, то тя е и най-големият активен генератор на замърсяване, особено в качеството си на оператор на общинските канализации. Евтини химични тоалетни които изгарят нечистотиите без да замърсяват въздуха, почвата и водата съществуват. Но кой би инвесирал в химични тоалетни при положение че общинската администрация предоставя безплатна канализация на своите клиенти?

Този пример насочва вниманието ни към проблем който е подобен на случая със забавянето на развитието на аквакултурните технологии поради липсата на частна собственост. Ако държавата като собственик на водата позволява нейното замърсяване, то индустриалните технологии ще станат (и вече са) водозамърсяващи. Ако на дадено производство се позволява да замърсява реките до безкрайност поради липсата на техен собственик, то това ще са типа производствени технологии с които ще разполагаме.

Същото се отнася и до замърсяването на въздуха

Ако проблемът със замърсяването на водата може да бъде решен чрез приватизирането на водата, какво да кажем за замърсяването на въздуха? Как е възможно либертарианците да имат решение на толквоа сериозен проблем? Очевидно е, че няма как въздухът да бъде приватизиран, нали? Но отговорът е: има как. Живеем в свят в който радио и ТВ честотите са частни. Същото е и с авиационните маршрути. Гражданските авиационни маршрути биха могли да бъдат частна собственост; няма нужда от Граждански авиационен борд който да разпределя и ограничава маршрутите между различни градове.

Но при замърсяването на въздуха ние разглеждаме не толкова собствеността над самия въздух, а защитата на частната собственост върху белите дробове, полетата и градините. Ключовият факт за замърсяването на въздуха е че източникът на замърсяване разпръсква нежелани субстанци – дим, ядрена радиация, серен диоксид и други – чрез въздуха към дробовете на невинни жертви, както и върху недвижима собственост. Изпарения от този тип, които вредят на човешкото здраве или собственост предсталяват агресия срещу частната собственост на жертвата.

Замърсяването на въздуха в крайна сметка е също толкова агресивен акт колкото и умишленият палеж на чужда собственост или нанасянето на телесна повреда. Въздушно замърсяване, което наранява останалите, е чисто и просто агресия. Основната функция на държавата – в лицето на съда и полицията – е да предотвратяват агресията. Вместо това да се случи обаче, държавата се е провалила с гръм и трясък в тази своя задача що се отнася до защитата на гражданите от въздушно замърсяване.

Държавната намеса е това, което влошава проблема със замърсяването

Важно е да осъзнаем, че провалът на държавата не е въпрос само на незнание, а на прекално голям интервал отвреме между откриването на нов технологичен проблем и адресирането му. Макар някои съвременни замърсители да са ни станали известни отскоро, за пушека от фабриките и лошите ефекти от него се знае от Индустралната революция насам. Проблемът е познат на американските съдилища още от края на XIX век, когато те целенасочено решават да позволят на индустриалните замърсители да нарушават правата на частна собственост на останалите.

За да постигнат това, съдилищата систематично отслабвали защитата на частната собственост заложена в англосаксонската правна традиция. Преди средата и края на XIX век всяко зловредно замърсяване на въздуха се считало за нарушение на закона, напаст срещу която жертвата би могла да подаде жалба в съда, който от своя страна да заповяда на замърсителя да преустанови това замърсяване незабавно. Но през XIX век съдилищата започнали систематично да променят законите предпазващи гражданите от опасна небрежност с цел да позволят замърсяванането на въздуха от дадена фабрика стига то да не надвишава обичайните нива на замърсяване от подобни производители.

Появяването на фабриките и замърсяването на овощните градини асоциирано с тях е съпътствано от съдебни искове от страна на фермерите срещу замърсителите на собствеността им. Но съдиите де факто казват „Съжаляваме. Знаем че индустриалните изпарения увреждат собствеността ви. Но има по-важни неща от частната собственост, а именно общото благо. А общото благо е че индустрията и индустриалният прогрес са нещо позитивно и поради това правата ви на частна собственост трябва да отсъпят пред това, което е добро за общността.“ Днес всички плащаме жестоката цена, която е следствие от това пренаписване на правото на частна собственост под формата на белодробни заболявания и други. И всичко това в името на „общото благо“! (3)

Властите твърде често защитават интересите на замърсителите

Същият принцип седи в основата на съдебната практика що се отнася до замърсяването на въздуха, което се вижда нагледно в присъдата на съда в Охайо по делото „Антоник срещу Чембърлейн“ (1947). Живущите в предградието близо до Акрон съдят оператора на близкото частно летище заради прекалено високо шумово замърсяване. Отсъждайки в полза на собственика на летището, съдът постановява:

При отсъждането по този случай, макар основната ни задача да е справедливостта, ние трябва да отчетем не само тежестта на конфликта между собственика на летището и собствениците на близките имоти, но и публичната политика на поколението в което живеем. Трябва да отчетем, че построяването на летище… е въпрос на висок публичен интерес и предотвратяването му би имало последствия, които не само сериозно увреждат интереса на собственика, но би предтсавлявало и сериозна загуба за обществото като цяло.

За капак на престъпленията на съдиите, законодатели и федерални и щатски власти приемат правила, според които жертвите на въздушно замърсяване нямат право да преследват колективни искове срещу замърсителите. Очевидно е, че една фабрика замърсява въздуха на населено място където живеят десетки хиляди жертви и не е практично всяка отделна жертва да търси обезщетения от замърсителя сама. В такива случаи Общото право счита че иск от няколко жертви би могъл да бъде разглеждан като иск от името на цяла „класа“ жертви с подобен тип оплаквания.

Но законодателите систематично забраняват подобни „класови“ искове в случаи на замърсяване. Поради това една жертва на замърсяване може да съди замърсител само индивидуално, в единични дела. И на жертвата е забранено от закона да завежда дела срещу масови замърсители, които вредят на голям брой хора в даден регион! Как Франк Бъб пише „Това е все едно държавата да ти кажи, че ще (се опита да) те защити от крадец, който краде само от теб, но няма да те защити от крадец, който същевременно краде и от всички останали в квартала.“ (5)

Можете да прочетете Част II на това есе тук. 

---

(1) Jack Hirshleifer, James C. DeHaven, and Jerome W. Milliman, Water Supply; Economics, Technology, and Policy (Chicago: University of Chicago Press, 1960), chapter IX.

(2) Edwin G. Dolan, „Capitalism and the Environment,“ Individualist (March 1971): 3.

(3) See E.F. Roberts, „Plead the Ninth Amendment!“ Natural History (August–September 1970): 18ff. For a definitive history and analysis of the change in the legal system toward growth and property rights in the first half of the 19th century, see Morton J. Horwitz, The Transformation of American Law, 1780–1860 (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1977).

(4)Quoted in Milton Katz, The Function of Tort Liability in Technology Assessment (Cambridge, Mass.: Harvard University Program on Technology and Society, 1969), p. 610.

(5) Frank Bubb, „The Cure for Air Pollution,“ The Libertarian Forum (April 15, 1970): 1. Also see Dolan, TANSTAAFL, pp. 37–39.