Либертариански манифест против замърсяването на околната среда II

Мъри Ротбард, „For a New Liberty: The Libertarian Manifesto“

Можете да прочетете Част I на това есе тук.

Шумът също е вид въздушно замърсяване. Шумът създава звукови вълни които се разпространяват през пространството и облъчват собствеността и телата на другите. Едва през последните години медиците започнаха да изследват вредните за човешката физиология ефекти от шума. И в тези случаи либертарианска правна система би позволила искове за нанесени щети и колективни искове срещу прекалено силният и опасен шум – срещу „шумово замърсяване“.

Съдилищата трябва да се фокусират върху защитата на частната собственост

От горното следва че решението на проблема със замърсяването на въздуха е кристално ясно и няма нищо общо с мулти-милиардни държавни програми които обременяват данъкоплатеца и дори не адресират истинските проблеми. Решението е просто: съдилищата трябва отново да поемат своята роля – защитата на правото на живот и собсвеност срещу нежелана външна намеса – и следователно да забрани изхвърлянето на замърсители във въздуха. Но какво да кажем за привържениците на замърсяването в името на идустриалния прогрес? Или за завишените разходи които ще трябва да бъдат заплатени от потребителите? И какво да се прави с вече съществуващата замърсяваща технология?

Аргументът че подобна съдебна практика срещу замърсяването би увеличила разходите за индустриално производство е също толкова морално осъдим колкото и аргументите отпреди Гражданската война, гласящи че премахването на робството би увеличило разходите за производство на памук, поради което освобождаването на робите е „непрактично“, макар и морално правилно. Това би означавало, че на замърсителите е позволено да прехвърлят високите разходи причинени от замърсяването върху тези чиито бели дробове и частна собственост са увредили.

Нещо повече, аргументът за разходите и технологиите пропуска жизненоважният факт, че ако замърсяването на въздуха е позволено да продължи без последствия няма да съществува икономически стимули да бъде разработена технология която не замърсява. Напротив, в такъв случай стимулите ще са в точно обратната посока, както е било през последния век. Да си представим че при появяването на автомобилите и камионите съдилищата бяха отсъдили по следния начин:

В общият случай бихме счели, че камиони минаващи през дворовете на хората е нарушение на частната им собственост и бихме настоявали камионите да се движат само по пътищата, независимо от трафика. Но камионите са жизненоважни за общото благо, поради което отсъждаме, че те могат да пресичат през който и да е двор, ако шофьорите им сметнат, че това ще облекчи проблемите с трафика.

Ако съдилищата бяха отсъдили по този начин бихме имали транспортна система която систематично щеше да унищожава дворовете на гражданите. И всеки опит това да бъде преустановено би бил пресичан в името на модерните транспортни нужди!

Така ще се създаде стимул за разработването на не-замърсяващи технологии

Подчертавам, че това би бил абсолютно същия тип режим като този, който имаме в момента по отношение на замърсяването на въздуха, което е доста по-вредно за нас от това да имаме разорани от камиони дворове.  По този начин още от началото държавата дава зелена светлина на замърсяващите технологии. И съответно не е изнанадващо че днес имаме точно такива технологии. Единсвеното решение би било замърсителите да бъдат накарани да спрат да замърсяват и следователно технологията да бъде пренасочена към не-замърсяващи и дори анти-замърсяващи решения.

Въпреки примитивната анти-замърсяваща технология с която разполагаме поради липсата на стимули в тази посока, вече са разработени някои техники за борба прови шума и замърсяването на въздуха. Шумозаглушители могат да бъдат монтирани на шумни машини. Веществата замърсяващи могат да бъдат филтрирани при напускане на комина и да бъдат рециклирани и превърнати в полезни за индустрията суровини. По този начин серният диоксид може да бъде рециклиран в сярна киселниа – икономически ценен ресурс (6).

Силно замърсяващият двигател с искрово запалване ще трябва или да бъде „излекуван“ чрез нови уреди или да бъде изцяло заменен от незамърсяващи двигатели като газовия, парния или електрическия. И, както посочва либертарианецът и системен инженер Робърт Пул Младши, разходите за прилаганете на незамърсяващи и антизамърсяващи технологии „в крайна сметка биха били поети от клиентите на фирмите, които продават подобни продукти, тоест от тези които избират да имат вземане-даване с фирмата вместо да бъдат прехвърлени върху невинни трети лица под формата на замърсяване (или данък).“ (7)

Роберт Пул ясно дефинира замърсяване като „прехвърлянето на увреждащи здравето частици или енергия върху чуждо тяло или собственост без сългасието на собственика“. (8) Либертарианското (и единственото цялостно) решение на проблема със замърсяването на въздуха минава през използването на съдебната система за борба срещу подобно нарушаване на правото на частна собственост.  Напоследък посоката на съдебната система започва да се променя: появиха се нови съдебни решения и отмени на забрани на колектинвни искове. Но това е само началото. (9)

Защо консервативните „решения“ на проблема са незадоволителни

Сред консерваторите – за разлика от либертарианците – съществуат два типа отговора на проблема със замърсяването на въздуха. Единият тип, изразен от Айн Ранд и Робърт Моузес, е да се отрече, че реален проблем съществува и цялото обществено притеснение да бъде приписано на желанието на левицата да унищожи капитализма и технологичният прогрес в името на племенният социализъм. Макар това твърдение да е частично вярно, отричането на съществуването на проблем е отричане на самата наука и придава кредибилност на левичарското обвинение срещу защитниците на капитализма, че те „поставят правата на собственост над човешките права“. Нещо повече, защитата на замърсяването на въздуха дори не защитава частната собственост. Точно обратното, тя поставя косервативен печат на одобрение върху действията на тези индустриалци, които потъпкват правото на частна собственост на гражданите.

Втората, по-обмислена консервативна реакция е на пропазарни икономисти като Милтън Фридман. Фридманистите признават съществуването на въздушното замърсяване, но предлагат този проблем да бъде решен не чрез защита на частната собственост, а чрез някаква предполагаема утилитарна калкулация на „разходи“ и „ползи“ направена от държавата, която от своя страна да създаде и приложи „общественополезно решение“ за това колко замърсяване е допустимо.

Това решение се постига или чрез узаконяването на определено количество замърсяване (отдаването на квоти и „права на замърсяване“), чрез степенувано данъчно облагане на фирмите, които замърсяват, с превантивна цел или чрез. Този подход не само че дава огромна бюрократична власт на правителството в името на опазването на „свободния пазар“, но и позовлява нарушаването на частната собственост да продължи в името на някакво колективно решение наложено от държавата. Този режим е далеч от истински „свободен пазар“ и показва, че както в много други икономически сфери, не е възможно свободата и свободният пазар да бъдат действително защитавани без защита на правото на частна собственост.

Гротескното твърдение на Фридман, че тези които живеят в града и не желаят да се разболеят емфизема трябва да се преместят на село напомня на прочутото „Нека ядат пасти!“ на Мария Антоанета и показва липса на чувствителност към правата на човешките права и правото на частна собственост.

Либертарианското решение срещу консервативните

Твърдението на Фридман всъщност е фрагмент от консервативното твърдение „ако не ти харесва тук, напусни“, което намеква, че държавата по право притежава цялата земя „тук“ и всеки, който е недоволен от нейното управление съответно трябва да я напусне. Либертарианската критика на Робър Пул срещу фридманистките предложения демонстрира освежаващ контраст:

За жалост това е пример за сериозен провал на консервативните икономисти. Никъде в това предложение не се говори за права. Това е същият провал, който спъва защитниците на капитализма вече 200 години. Дори и днес терминът „лесе фер“ рисува картина на потънали в черен дим и сажди английски промишлени градове от XVIII век. Ранните капиталисти се сългасяват със съдебните решения, гласящи че дима и саждите са „цената“ която трябва да бъде платена за преимуществата на идустрията… Но „лесе фер“ без права е противоречие; „лесе фер“ позицията се базира и произлиза от правата на човека и може да съществува само когато тези права не се нарушават. Днес, когато тревогите свързани с околната среда са все по-разпространени, това старо портиворечие отново бива асоциирано с капитализма.

Фридманистите са прави, че въздухът е оскъден ресурс, но трябва да се замислим защо това е така. Ако той е оскъден ресурс заради систематичното нарушаване на права, то решението на проблема не е цената на статуквото да бъде вдигната и нарушителите да бъдат санкционирани, а правата на гражданите да бъдат наложени и защитени… Ако някоя фабрика изхвърля огромни количества серен диоксид който навлиза в дробовете на някой човек и ги уврежда, това означава, че собственика на фабриката е агресирал срещу този човек и все едно е счупил крака на жертвата. Това трябва да бъде подчертано, защото е ключово за либертарианската „лесе фер“ позиция. „Лесе фер“ замърсител е противоречие и трябва да бъде посочвано като такова. Либертарианското общество е общество на пълната отговорност, в което всеки е напълно отговорен за своите действия и съответно всички вреди които произтичат от тях. (10)

Освен че абдикира от своята основна функция – защитата на частната собственост – държавата допринася към замърсяването на въдуха и по по-директен начин. В близкото минало Министерството на земеделието организира масово разпръскване на DDT с хеликоптери върху огромни площи територия въпреки възраженията на фермерите-собственици.  Към момента МЗ продължава да излива тонове отровни канцерогенни инсектициди върху Юга в безсмислени и скъпи опити да унищожи огнената мравка. (11) А Комисията за атомна енергетика е изхвърлила тонове радиоактивни замърсители във въздуха и почвата чрез ядрените си електроцентрали и ядрени тестове и експерименти. Общинските електрически и водни централи, както и централите на назначените от държавата монополисти в енергетиката силно замърсяват атмосферата. Една от големите задачи на държавта в еклолгията съответно е да сложи край собственото си замърсяване.

Заключение

И така, ако внимателно се абстрахираме от объркването и непоследователната философия на модерните еколози виждаме, че има непоклатим аргумент срещу съществуващата система; но този аргумент не е срещу капитализма, частната собственост, икономическия растеж или технологичния прогрес. Аргументът е срещу провала на държавта да защити правото на частна собственост срещу нарушения. Ако правата на собственост бяха напълно защитени, тоест срещу нарушения от страна както на частни лица и фирми, така и от страна на държавна, бихме осъзнали, че и в екологията, както и в други сфери на икономиката и обществото, частната инициатива и съвременните технологиите не са проклятието, от което страда човечеството, а неговото спасение.