Отговор на „Проблемите с Истанбулската конвенция“

Автор: Даниел Господинов

Пиша тази статия в отговор на една скорошна публикация в този сайт, в която авторът интелигентно беше изложил своите възражения срещу ратифицирането на спорната Истанбулска конвенция в страната ни. В този отговор искам да изложа точките, по които съм несъгласен с автора на тази публикация. Може би като допълнителна цел си поставям и да провокирам дебат относно начините, по които в България защитаваме хората от дискриминация и доколко ефективни и всеобхватни са те.

Ще мина през няколко от основните аргументи на оригиналната статия и ще изложа възраженията, които имам по тях.

Линк към пълния текст на Конвенцията на български език.

Домашното насилие не е само над жени

Това е нещо, което и самата Конвенция признава в своя преамбюл. Дефинициите на термините „домашно насилие“ и „жертва“ в документа рефлектират разнообразието от потърпевши от подобно насилие и почти всички законови мерки, които той предвижда, са насочени към опазването на правата на всички жертви на насилие, независимо от пола им. (чл. 3, дефиниции) Причината Конвенцията да се фокусира върху жените-жертви на подобно насилие е фактът, че в световен мащаб са регистирани случаи на домашно и друго свързано насилие над жени, отколкото над мъже и, което е по-важно това е свързано с широко разпространени културни норми, които поставят жените в подчинена позиция. Конвенцията отрича валидността на подобни културни норми и да подсигури законово, че те не могат да бъдат приемани като извинение за насилие. (чл. 12, ал. 5) Такива културни норми в повечето случаи отсъстват, когато разглеждаме домашното насилие над мъже (което, пак повтарям, е напълно признато в Конвенцията и разглеждано наравно с това над жени при равни други условия), въпреки че със сигурност примери за обратното могат да се намерят. Присъствието на тази специфична мотивация в голяма част от случаите на насилие над жени налага специфични превантивни мерки. По подобен начин тероризмът (политически мотивирано насилие) изисква по-различни превантивни мерки от обикновеното насилие.

Оригиналната статия твърди, че, поставяйки специални мерки за борба с него, Конвенцията привилегирова насилието над жени. Смятам, че това е до голяма степен оправдано от специфичната мотивация на това насилие и специфичната превенция, която е необходима, но Конвенцията наистина не обръща внимание на други видове насилие, които се формират в подобен социо-културен контекст и се нуждаят от подобна превенция – насилие от мъже над мъже за „запазване на достойнството“ и за „доказване на мъжество“, етническото и расисткото насилие, хомофобското насилие и т.н. Всички тези типове насилие са също толкова разпространени и нуждаещи се от предотвратяване, колкото насилието над жени, но Конвенцията мълчи за тях. Въпреки това, тя е добър старт и адресира поне част от проблема, поставяйки добра законова основа, към която мерки за превенция на друг вид подобно насилие могат да бъдат прибавяни впоследствие.

Друга критика, която оригиналната статия отправя към Конвенцията, е това, че тя се отнася един вид снизходително към жените, принизавайки ги до статуса на жертви. Както вече разбрахме, чл. 3 дефинира терминът „жертва“ независимо от пол или друга социална променлива. Но все пак остава аргументът, че документът индиректно създава жертвен манталитет у жените, фокусирайки се върху насилието, на което те са реципиенти и в общия случай мъжете са извършители. И това е така, обаче целта е съвсем различна от тази, която е представена в оригиналния коментар – целта е да се елиминират исторически, културно, социално и религиозно формираните спънки пред това жените да живеят спокойно и равнопоставено с мъжете. А както можете да се убедите от един бърз преглед на Конвенцията, такива спънки съществуват и са доста сериозни. Да се твърди, че мерки, взети с такава цел, ще бъдат в ущърб на жените, е меко казано неоправдано – не мисля, че която и да е жена би била сломена от това, че съществуват мерки, които да я предпазват от дискриминационно насилие.

Полът като социална конструкция

Конвенцията наистина дефинира (чл. 3) пола (gender) като социален конструкт, а не като биологична даденост. Реално погледнато, една от основните причини съвременната социална наука да бъде вземана на подбив е това, че отхвърля привидно толкова „очевидни“ и „прости“ истини като това, че съществуват два пола – мъжки и женски. Но причината въобще да съществуват социални науки е това, че „очевидните“ истини за обществото често са подвеждащи, а функционирането му не е толкова „просто“, колкото може да изглежда на пръв поглед, особено ако погледнем в глобален мащаб. Основните причини да бъде създадена концепцията за социален пол (gender) отделно от тази за биологичен пол (sex) са следните:

• В почти всички традиционни общества на всеки пол е отредена специфична социална роля, която е толкова предопределена от биологичните дадености, колкото и от културните и религиозните специфики на обществото. За да прекъснем здравата връзка между половете и тяхната социална роля, и за да подчертаем това, че по никакъв начин не е задължително човек да изпълнява социалната роля, която е свързана с неговия биологичен пол, особено когато тази роля му носи по-нисък статус в обществото, се налага да използваме отделни термини за биологичен и социален пол.
• Някои общества традиционно приемат повече от две полови идентичности. Пример за това са т.н. хиджра в Пакистан, Индия и Бангладеш, които обикновено се раждат като мъже и приемат традиционно женски начин на живот, но в същото време хилядолетия наред са били приемани като трети пол в тези общества. Очевидно, няма никакво биологично основание да отделяме хиджра от другите биологични мъже, но основният елемент в идентичността на хиджра е това, че те се дистанцират от традиционните характеристики на мъжкия пол (а в известна степен и на женския), които, както може би се досетихте, са социално конструирани. За да може тези идентичности да не бъдат приемани като аномалии и да бъдат третирани с уважение, се налага въвеждането на термина социален пол и разширяването му извън дихотомията мъже/жени.
• В съвременният свят съществува широк спектър от полови идентичности и е често явление индивидите да не са съгласни с това да изпълняват половата роля, която обществото им е предопределило на базата на биологичните им характеристики. Например много биологични мъже не желаят да се държат „мъжествено“ и, знаейки, че въпреки биологичната им заложеност обществото трудно ще ги приеме като мъже, избират друга, нетрадиционна полова идентичност. И да, предполагам много от вас ще определят това като аномалия, но в крайна сметка това е избор, който по никакъв начин не афектира никой друг, освен самия човек, и съответно избор, за който той не може да бъде съден и с който той следва да бъде напълно приет като редови член на обществото. За да отдаде необходимото уважение на такива хора, съвременната социална наука отделя чисто биологичния им пол от социалния им пол – пола, с който те желаят да се идентифицират в социални ситуации.

Когато говорим за чисто социални феномени като насилие в контекста на отношения между половете, е много по-подобаващо да използваме думата пол в нейното значение на социален феномен (или просто думата джендър), а не на биологична даденост. Биологичните разлики между жените и мъжете не могат да дадат обяснение на факта, че жените са жертви на домашно насилие в преобладаващата част от случаите. Социално конструираните роли на мъжете и жените обаче могат.

Тук идва и необходимостта от обучение в нестереотипни полови роли. Толерантността и приемането на различните не е приоритет на възпитанието в повечето български семейства. В същото време немалко от тях все още са патриархално устроени, като жената е диспропорционално натоварена с домакинските задължения и думата на мъжа е закон. Замислете се какъв отпечатък това създава върху съзнанието на дете, което расте в такова семейство, в зависимост от пола му, и може би ще осъзнаете защо образователната система трябва да се намеси.

„Тези неща се отнасят за Близкия изток, защо трябва да приемаме закон срещу тях в Европа?“

Че третирането на жените е голям проблем в Близкия изток, Латинска Америка, Африка, Южна Азия и други региони, в които обществата си остават силно консервативни, сигурно е известно на всяко 8-годишно хлапе. И е достатъчно да гледате само това видео, за да разберете колко сериозен всъщност е проблема. А ако сте изненадани от това, че споменавам Латинска Америка, прочетете това. (съжалявам, че така дискриминирам хората, които не знаят английски). Наистина, проблемите там са къде-къде по-сериозни от всичко, което можем да наблюдаваме в България или където и да е в Европа.

Законодателите в Европа обаче имат реална власт единствено и само върху това, което се случва в Европа. Колкото и да искаме да променим съдбата на жените в Саудитска Арабия, можем да направим твърде малко без съдействието на правителството им, и най-вече на обществото им. Обществата са изключително резистентни към социално-либерални ценности, които някой се опитва да наложи отвън. Замислете се каква е обществената реакция в България, когато някой предложи в страната обучение в нестереотипни полови роли (или гей бракове). Можете да очаквате подобна реакция в Арабския свят, когато някой предложи да се дават шофьорски книжки на жените или жените да могат да се молят наравно с мъжете в храма. Кристализирането на подобни ценности в обществата е бавен процес, който може да бъде (и е) подкрепян, но насилването му е в повечето случаи контрапродуктивно.

Това, че в определени части на света проблемите на жените са доста по-сериозни от тези в Европа не означава, че такива не съществуват на Стария континент и че не трябва да ги адресираме със законодателство. В Европа все още съществуват големи общности, които са силно консервативни по религиозни или културни причини (сред тях и българите, както показват споментатите в статията „сълзливи коментари“), и Конвенцията е начин да се покаже на тези общности, че религиозните и културните им съображения по никакъв начин не извиняват дискриминацията и малтретирането не само на жени, но и на хора с различна секскуална ориентация, социално слаби хора, инвалиди, хора от различна раса и етнос и т.н. Тя е първа по рода си и спокойно може да служи като модел за подобно законодателство в целия свят.

Заключение

Наистина, Истанбулската конвенция не адресира всички форми на социо-културно-провокирано насилие, но поне създава стабилна законова рамка за борба с един вид такова насилие, върху която впоследствие може да се надгражда, без да създават сериозни притеснения за въвеждане на допълнителна дискриминация. България трябва да ратифицира Конвенцията с оглед на това, че проблемите, които са описани в нея са особено наболели в страната и съществуващото ни законодателство се е доказало много пъти като неефективно в превенцията им.

Смятам критиките относно обучението в нестериотипни полови роли за абсолютно неоснователни, тъй като съществуването на добре определени полови роли в българското общество е една от главните причини за широкото разпространение на домашното насилие и насилието над жени у нас. Съществуват и други критики, някои от които далеч по-основателни, обаче считам, че позитивният ефект върху човешките права, който ще произтече от ратифицирането на Конвенцията, ще бъде далеч по-голям от предвижданите негативни ефекти.

Смятам, че с ратифицирането на Конвенцията България ще поеме важна крачка към това да стане толерантна държава, в която всеки гражданин има равни права и възможности за успех. А толерантността е качество, с което винаги сме се гордяли като народ.

Снимка: Ладислав Цветков

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!