Защо декриминализацията понякога е по-добрата форма на превенция

Автор: Тюркер Моллахасан

Процедурата по ратифицирането на Истанбулската конвенция породи многобройни публикации в медийното пространство, също така и дискусии в социалните мрежи. Подобна беше реакцията и на немалко медии[1], когато Руската федерация прие промени в своето законодателство, с които декриминализира[2] т.нар. „домашно насилие“, като го уреди като състав на административно нарушение.  По мое мнение доста от тях (било от незнание, било от недобросъвестност) са неточни и пораждат грешни представи у читателя.

Настоящата публикация цели да припомни важността на наказателното законотворчество, като изясни:

• формите, по които държавата се брои с нежеланите обществени прояви; и
• критериите, които тя трябва да има предвид, когато установява определена форма на противодействие.

Държавата се бори срещу посегателствата върху отделните членове на обществото чрез различни методи. Обичайно това става по следния начин:

• първо, в законите се предвиждат определени вредни прояви на лицата да пораждат определен вид отговорност за тях; и
• второ, предвиждат се различни начини за реализиране (привеждане в изпълнение) на тази отговорност.

Правната теория разграничава най-общо четири вида различни отговорности: (1) наказателна отговорност; (2) административно-наказателна отговорност; (3) гражданска отговорност; и (4) дисциплинарна отговорност.

Когато държавата се брои срещу посегателствата върху личността, тя комбинира тези мерки. Така, например, едно и също деяние – кражба, поражда както гражданска отговорност, така и наказателна отговорност. По-конкретно, собственикът може да си върне откраднатото и да получи обезщетение за настъпилите вреди, за да защити своя личен интерес. Едновременно с това и прокурорът може да повдигне обвинение, за да „превъзпита“ нарушителя чрез наказание и да „сплаши“ другите евентуални крадци, за да защити интереса на обществото.

Приема се, че защитата на обществения интерес става чрез реализирането на наказателна или административно-наказателна отговорност. Поради това, когато държавата криминализира или декриминализира едно деяние, трябва да изследва много детайлно поне следните съществени обстоятелства:

• степента на обществената опасност на това деяние;
• колко масово се извършва това деяние;
• възможността за реализиране на наказателноправната отговорност за това деяние, в т.ч. дали съответното деяние подлежи на социален контрол;
• целесъобразността на наказателноправната забрана, в т.ч.:
  • какъв ресурс трябва да изхарчи държавата, за да превентира тези деяния;
  • дали съответните предвидени наказания могат да превъзпитат дееца и да подобрят живота на конкретния социум, върху който се въздейства; и
  • как тези наказания могат да бъдат изпълнени.

Поради горните причини, ако едно деяние, което не е с много висока обществена опасност, но се среща масово, според мен е по-целесъобразно да се декриминализира, като се обяви за административно нарушение.

Ако вземем предвид българското право, това е така поне поради следните причини:

• реализирането на административната отговорност се извършва много по-бързо в сравнение с реализирането на наказателната отговорност, тъй като административните нарушения се установяват по различни процесуални правила и в много по-кратки срокове;
• обжалването на административното наказание протича само в две инстанции, докато наказателното производство е триинстанционно;
• реализирането на административната отговорност води до много по-малко разходи за държавата в сравнение с реализирането на наказателната отговорност.‘
• административната отговорност може да се реализира от много широк кръг държавни органи;
• разследването за извършено престъпление се води от разследващи полицаи и следователи, обвинението се повдига само и единствено от прокурор, като престъплението се установява само и единствено от съдебен състав, т.е. за подобен процес държавата ангажира множество висококвалифицирани юристи – магистрати, като ги лишава от възможността да концентрират своите усилия върху деянията с по-голяма обществена опасност;
• реализирането на наказателна отговорност за някои често срещани деяние става почти невъзможна, защото това блокира дейността на прокурорите и наказателните съдилища, които са с много по-ограничени човешки ресурси в сравнение с всичките държавни органи, които имат право да реализират административна отговорност.

Поради горепосочените причини смятам, обратно на общата тенденция, че криминализацията на деянията „на ангро“ без да се направят съответните анализи за въздействие и да се преценят съобразно горепосочените критерии е много опасно явление. Затова при коментирането на определени законодателни решения също е редно тези обстоятелства да се имат предвид без да се злоупотребява с емоционалното състояние и (липсата на специфични) знания на читателите, които имат интерес по дадената тема.

Оставам с надеждата, че настоящата публикация изяснява поне малко високата сериозност на наказателното законотворчество и факта, че всеки коментар по подобна тема без нужния детайлен анализ е просто или плод на незнание, или е плод на недобросъвестност.

[1] Визирам най-вече недобросъвестни заглавия на местни медии като „не бий жена си повече от веднъж в годината“ или „в Русия може да биеш жената, но веднъж годишно“ и чуждестранни медии като „,Russia decriminalized domestic violence with support from the Russian orthodox church”, които целят създаване на някакво напрежение без да се изясни същността на проблема и предприетите мерки;

[2] Криминализацията представлява обявяването на дадено човешко деяние за престъпление, а декриминализацията представлява изключването на деянието от кръга на престъпленията;

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!