Държавните приоритети в образованието: теорията срещу практиката

Според поредици от държавни стратегии „информатиката, информационните и комуникационните технологии са национален приоритет“. Според реалните действия на Министерство на образованието и науката обаче се случват следните неща:

1. Принудително закриват паралелки в математически гимназии в Русе, Бургас, Враца и Пловдив, за да може ученици да се записват в други западащи училища, които към момента са пред закриване;
2. Учебният предмет „Информатика“ отпадна от задължителната програма на нематематически гимназии, и (основно поради огромната липса на учители в това направление) постепенно ще изчезне почти навсякъде;
3. Няма значение, че средната заплата за информатици и ИТ специалисти гони депутатските – учителите по информатика и ИТ получават регулирано едни и същи заплати с всички останали като всички други учители.

Защо се случва това при положение, че има недостиг на кадри?

Всичко това се случва на фона на постоянни декларации от страна на ИКТ бизнеса, че в България се изпитва огромен недостиг на кадри – даже не просто квалифицирани, а липса на кадри въобще. В сектора има постоянен икономически ръст и все по-голяма заетост, вече дава сериозен принос към БВП, но образователната система по никакъв начин не му отговаря – даже напротив, видимо се прави всичко възможно да се пречи на развитието му.

Естествено ще има хора, които злорадстващо ще сочат множащите се „софтуерни академии“, които обучават програмисти и ИТ специалисти в частния сектор. Естествено, че такива проекти трябва да бъдат приветствани и приемани с широки обятия. Проблемът е, че те не са допълващи държавното образование, а са иззели неговата функция напълно, като са го дублирали заради неговата негодност.

Трябва ли данъкоплатците да плащат, за да се обучават „специалисти“ за мъртви сектори на индустрията, където работодателите плащат минимални заплати, които се бавят с месеци?

Трябва ли средните училища по провинцията да бълват кадри, които трудно си намират работа на минимална заплата, докато ИКТ фирми се чудят как да внасят кадри от Украйна и Македония, които да назначават за по 2000 лева стартови заплати?

Ако никой не желае да запише дадено училище, трябва ли то да се поддържа живо на всяка цена, като така харчи нашите пари и съсипва няколко години от живота на нашите деца?

Системата на образованието за кого трябва да работи – за шепата служители на училищата, за бюрократите по общините или за децата?

Тоталитарната ни образователна система е обречена на провал

Случващото се в последните години в република България е престъпление срещу свободата на хората. Регулациите, които се въвеждат, са невиждан досега тоталитаризъм. Подобно отношение към сферата на образованието не е имало дори по времето на социализма – да, чухте правилно, дори при управлението на Тодор Живков сме имали много по-демократична, по-свободна и по-гъвкава образователна система. В момента държавата ни работи в условия на пазарна икономика, а в сферата на образованието се случват следните фундаментално погрешни планови политики:

• Системата на делегираните бюджети дефакто беше съсипана, защото започнаха да се правят масови изключения, с които да може неработещи добре училища да бъдат спасявани с допълнително финансиране. Вместо да се купи автобус и шепата ученици от някое село да ходят до средищното училище, тяхното местно се поддържа живо и харчи същите пари, както училищата в горемите градове;
• „Парите следват ученика“ ама само в общински и държавни училища. Частните училища имат право на субсидия само на хартия – реално са задължени да приемат 20% от учениците си безплатно, което реално обезсмисля субсидията;
• Домашното обучение е позволено, но животът на избралите този път е превърнат в постоянен ад от проверки на социални служби и годишни трибунали в местното училище, където в повечето случаи гледат с намръщени погледи родителите, които са отказали да запишат детето си при тях и по този начин са ги лишили от субсидията;
• Хората са лишени от свободен избор на начално училище, защото се въведе задължително райониране. Където имаше някои проблясъци на по-добри училища, към които имаше наплив и кандидатстваха ученици не просто от други квартали, а даже от други градове, това беше унищожено, защото се въведе „уседналост“ и вече само кварталните деца имат достъп до тях;
• Както вече написах по-нагоре, започват да лишават хората и до достъп до по-желаните и по-хубави гимназии, като РУО започва да закрива принудително паралелки, въпреки че училищата имат достатъчен капацитет за тях;
• И да не забравяме, че „влизането по втория начин“ с фалшиви медицински се е превърнало в норма. Най-видимо е в детските градини, където има голям недостиг на места. Очаквайте го скоро и в началното образование, където лишиха училищата от възможност да си определят правилата за прием. Не се учудвайте, ако до няколко години излезе статистика, според която България е държавата с най-много хронично болни деца и деца със „специални образователни потребности“. Вече доказахме, че можем с фалшиви ТЕЛК за предсрочни пенсии, сега е време да се докаже същото и за младото поколение.

Това, което предстои е, че в следващите години националната статистика ще отчете „тревожна тенденция“ на увеличена емиграция на млади семейства в посока нормални държави в Европейски Съюз. И да, това няма да е емиграция на семейства от малцинствата – напротив, това ще е емиграция на хора от средната класа, които ще търсят по-добро бъдеще за техните деца. Това е така, защото училищното ни образование е свръхцентрализирано и същевременно на това все по-негодно.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!