Какво е икономическата стойност? – отговор към Евгений Дайнов

Евгени Дайнов, един от най-известните публични интелектуалци в България преди няколко дни публикува статия за „икономистите“. Текст, в който надълго и нашироко критикува, това което той описва като „икономическия“ начин на мислене. Като някой, който смята себе си за икономист, разбира се бях заинтригуван, но за съжаление останах крайно отчаян от въпросната статия. Тя представлява критика на нещо, което по-скоро бих категоризирал като пародия на икономиката като наука и икономистите като учени.

Препоръчвам да хвърлите поглед на въпросната статия преди да продължите да четете настоящата. Ако трябва да обобщя, г-н Дайнов представя икономистите като хора материалисти, за които най-важната ценност е материалното и нищо друго не е от значение. За тях, стойността може да е само и единствено материална, мислят само за пари и в пари, и тяхната „икономическа логика“ ги кара винаги да търсят и препоръчват максимизирането на „материалните“ блага за сметка на всичко останало. Иначе казано, според г-н Дайнов, икономистите са материалистични профани.

Не, икономистите не са груби материалисти

Това, което г-н Дайнов описва като „икономическа“ логика обаче всъщност въобще не е такава. Това е някакъв криворазбран материализъм и то от много вулгарен тип. Самият аз, ако видя икономист, който действително разсъждава по начина описан в статията на г-н Дайнов, бих бил шокиран от неговото невежество.

Икономиката е наука, която изучава човешкото действие и се стреми да разбере какви са логическите закономерности, които направляват това действие. Например, закономерности като законите за търсенето и предлагането (с които, надявам се, г-н Дайнов е запознат). Икономиката е наука, която не дава житейски препоръки сама по себе. Сиреч, тя е value-free. Ако не беше, щеше да е етика. Икономиката не предписва човешки действия, тя ги обяснява и описва.

Според г-н Дайнов обаче икономистите правят нещо съвсем различно. Според него икономистите на практика казват, че парите са най-важното нещо в света и всичко останало е без значение. Природа, изкуство – без значение. Това е категорично невярно. Не знам какви са тези „икономисти“, които г-н Дайнов познава или си представя, но явно нямат нищо общо с истинските икономисти. Такива като Адам Смит, Лудвиг фон Мизес или Фридрих Хайек.

Тук е необходимо малко по-задълбочено обяснение. В действителност, между моята гледна точка като икономист и тази на г-н Дайнов няма толкова големи разлики. Струва ми се даже, че желаем едно и също, но комуникацията видимо куца. Затова, тази статия цели да поясни каква е истинската перспектива на икономисти като мен по онези казуси, по които толкова често спорим с г-н Дайнов. Нека започнем от най-базисното – що е то „икономическа стойност“?

1. „Икономическата стойност“ е нещо субективно

Нека вземем за пример класическото „противоречие“ между „икономическия“ интерес и опазването на природата, което е толкова нашумяло у нас, особено напоследък. Според икономическата гледна точка противоречие между двете всъщност няма. Това мнимо противоречие (за което и г-н Дайнов говори) е едно чучело и всеки, който се опитва да ви убеди, че то е реално най-вероятно се опитва да открадне нещо от вас.

В главата на един (истински) икономист няма никакво противоречие, от икономическа гледна точка, един зелен баир да е по-ценен като зелен баир, отколкото като строителна площадка за мол. Ама хич. Защото икономистът знае, че икономическата стойност е нещо субективно, предопределено от субективните предпочитания на всеки един пазарен агент.

Ако вие смятате, че един зелен баир е по-ценен като такъв вместо като мол, в това няма нищо икономически грешно – от вашата субективна гледна точка баирът е по-ценен от мола. Това е напълно консистентно с икономическата логика. Отново, икономиката като наука е нещо съвсем различно от етиката.

2. „Икономическата стойност“ не е нещо материално

Тук някой вероятно би възразил „но от икономическа гледна точка, не е ли най-важно да се максимизира материалната стойност?“. Категорично не. Отново, стойността е нещо субективно, тя в крайна сметка е човешката преценка за това за това колко ценно е дадено благо, било то материално като филия хляб или нематериално, като симфония на Бетовен. Тази стойност може да бъде практически изразена по материален път посредством парите, които плащаме, за да се сдобием с нея, но сама по себе си тя не е материална. Неслучайно много често дадени нематериални блага се оказват с далеч по-висока икономическа стойност от други материални блага. „Икономическа стойност“ не означава задължително „материална стойност“ или „полезност“.

Вземете за пример великите произведения на изкуството. Те нямат каквато и да е материална полезност, но биват оценявани от хората изключително високо – на милиони левове. Защо? Просто защото те носят естетическо удоволствие. Сходен е и казусът с природните забележителности – едно парче земя може да има по-висока субективна икономическа стойност като красива поляна, отколкото като място, на което е построено петзвезден хотел. В това няма никакво противоречие от икономическа гледна точка.

Дотук изглежда с г-н Дайнов сме в пълно съгласие. Добре, откъде обаче се появяват различията? Несъгласия се появяват когато хора като г-н Дайнов започнат да абсолютизират личните си субективни предпочитания и да твърдят, че баирите по принцип са си за предпочитане пред моловете, лифтовете, хотелите и т.н. И съответно държавата трябва да възпрепятства тяхното строене, за да защити баирите.

3. „Пазарът е демокрация“, казва Мизес

Тук вече икономистите казваме „не“ – това какво и как се произвежда в икономиката не трябва да се решава от държавата. Дали ще се строи някакъв мол или хотел на даден баир е най-добре да се реши от пазарния механизъм, което просто е усложнен начин да кажем, че е най-добре да се реши от всички хора, всички потребители – ако те искат баир със своите пазарни действия ще гласуват дали да има баир или да има мол. Всеки път когато купуваме дадена стока или услуга от някого ние на практика участваме в избори – ние гласуваме за съответната стока или услуга и за нейния търговец някого. Парите, които плащаме са нашият глас.

Великият икономист от Австрийската школа Лудвиг фон Мизес го е обяснил най-добре:

Пазарът е демокрация, в която всяка стотинка дава право на глас.

И още:

Капиталистическият социален ред е икономическа демокрация в най-стриктния смисъл на тази дума. В крайна сметка, всички решения (на пазара) зависят от желанията на хората като потребители. Съответно, когато има противоречие между желанията на потребителите и тези на бизнес мениджърите, механизмът на пазара гарантира, че предпочитанията на потребителите са тези, които надделяват в дългосрочен план.

Икономистите като мен (и Мизес) казваме – оставете народът да реши посредством пазарното гласуване и не налагайте ничии предпочитания на всички останали. Защото предпочитанията са субективни и всеки трябва да има право на глас. Всеки трябва да има право чрез пазарния механизъм да гласува за своите предпочитания.

4. Алтернативата на пазарната демокрация е държавната олигархия

Когато държавата се намеси и забрани даден бизнес или пък субсидира даден бизнес тя на практика възпрепятства процеса на пазарна демокрация. Тя ограничава потребителското право на глас. Тя налага централно планиране на икономиката контролирано от ограничена група политици и бюрократи. С други думи, социализъм, като този от преди 1989-та. Помните ли го?

В контекста на такова централно планиране субективните предпочитания на политици и бюрократи взимат превес над всички останали. Тоест една малка група богати и облечени във власт хора ще взимат решенията за това какво се случва в икономиката вместо потребителите. Струва ми се имаше термин за такъв тип управление, който много често се употребява от родната „демократична“ общност. Нещо с „О“ май беше. А, да – „олигархия“.

Като икономист аз въобще не подкрепям подобен тип стопанско управление. Точно обратното. Както вече споменах,  аз смятам, че е най-икономически оптимално и в общия интерес на всички нас, посоката на икономическо развитие да се задава от потребителите посредством пазарния механизъм на търсене, предлагане, и конкуренция. Тоест, от „пазарната демокрация“ по Мизес. Сиреч, като икономист аз препоръчвам свободни избори, в които всеки има право на глас.

Доколкото разбирам интересите на г-н Дайнов би трябвало да са същите. Все пак, той като публичен интелектуалец доста често говори за това колко важна е демокрацията и свободата. Съгласен съм, и желая да видя точно това в икономическата сфера. Странно е обаче защо докато говорят за демокрация и свобода, хора като г-н Дайнов толкова често предписват държавна намеса в пазарните процеси? Сиреч, централно планиране и олигархична форма на стопанско управление? Може би той би могъл сам да отговори на този въпрос (ако желае).

Нека потребителите определят посоката на икономическо развитие

В крайна сметка, ако посредством електоралния механизъм на пазара народът вкупом прецени, че на този или онзи баир не трябва да се строи – значи няма да се строи. И аз няма да имам нищо против това, дори личните ми предпочитания да са различни. От гледна точка на икономист казусът за мен е решен.

Хората, посредством пазарното гласуване са решили – да се опази това кътче природа е по-важно отколкото на него да се построи някакъв мол или хотел. Чудесно, това значи, че хората вкупом са преценили, че това кътче земя има по-висока икономическа стойност незастроено, отколкото застроено. И в това няма никакво противоречие.

Ако обаче пък народът реши иначе и чрез пазарния механизъм гласува да се строи хотел, лифт или каквото и да е, на този или онзи баир, тогава пак трябва да се съобразим с това решение, дори субективните ни предпочитания да са други. И да не привикваме държавата на нарушава решенията на пазара (народа) и да ограничава тяхното право на глас посредством централно планиране само защото нашите субективни предпочитания не са надделяли над останалите.

Както Мизес най-вероятно би казал – обратното не би било демократично.