ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Прочетох наскоро този материал, дело на член на СДС. Авторът разсъждава върху въпроса с кого може да се обедини „дясното”, в частност СДС. Материалът се чете като манифест на безсилието. Фрагментираното към момента „дясно” не е достатъчно значим фактор, дори и ако успее да обедини само себе си, без да изгуби половината си членска и симпатизантска маса в резултат на „исторически компромиси” с цел обединение, че да очаква някой да го взима насериозно, за да иска да се обединява с него.
„Дясното” не може и да си позволи лукса да изключва потенциални партньори за обединение, което авторът прави още в първите 3 абзаца. „Дясното” трябва първо да подреди собствената си къщичка, преди да очаква някой да го взима насериозно и да го желае за партньор.
„Дясното“ вече се е компрометирало
Авторът правилно отбелязва, че изборът между ГЕРБ и БСП е фалшива дихотомия. „Гласувайте за нас, за да не спечелят другите, ние сме единствената им алтернатива”, твърдят и едните, и другите. Този модел трябва да бъде разчупен, тежестта и на двете партии в българската политика трябва да намалее. Това може да се случи само ако се появят техни алтернативи, които да съберат достатъчно подкрепа, и да не се прилепят към едните или другите, когато въпросните спечелят мнозинство. Проблемът е, че „дясното” вече е участвало като коалиционен партньор на ГЕРБ в един кабинет, а скоро няма да се случи това СДС, или изобщо „дясното”, да управлява самостоятелно.
Колкото до патриотите, оказва се, че най-лесният начин да дерадикализираш някого, е да го хвърлиш в джаза на управлението. Същото се случи и с Тръмп, и с патриотите, които попаднали веднъж в управленска коалиция с по-голям партньор, стават значително по-умерени, като по този начин губят подкрепата на тези свои поддръжници, които са ги подкрепяли именно заради радикалната реторика. Практиката на управлението се оказва по-умерена от реториката. В последните изречения грубо цитирах разсъждения от пилотния епизод на подкаста „60 минути свобода” на ЕКИП.
У избирателя вече е създадено усещането, че „дясното” е способно да загърби всякакъв принцип и да встъпи във всякакви договорки и споразумения с всякакви партньори в името на заветните 4% и евентуалното участие във властта. Strange times bring strange loyalties and strange fellowships, казвам аз все по-често. Дори СДС вече се заигра с възможността за влизане в състава на Обединените Патриоти.
Нереалистичните очаквания на СДС
Авторът очаквано смята, че обединението на СДС трябва да бъде с други „десни” партии, и че СДС трябва да бъде в ядрото на бъдещото обединение. Тоест, следва нов опит за изграждане на нов бардак със стари к*рви (простете френския ми), или за съшиване на ново франкенщайново чудовище с бели конци от сини трупове. Тези аналогии за обединението в „дясно” особено ми допадат, и доста прилично му пасват. Говори се за едно смирение, кпод формата на завръщане на блудните партии под крилото на партията-майка СДС, под нейното знаме, и дори под нейното име.
Авторът говори за загърбване на различия и правене на нови „исторически компромиси”. Останалите „десни” партии биват приканени да загърбят чувствата си към Божидар Лукарски, когото никой освен приближените му не харесват, и по-скоро стана смешен на избирателя с претенциите си СДС да запази офиса, който се полага на партиите и коалициите, преодоляли определен праг на парламентарни избори. Да не говорим, че далеч не вдъхва, нито доверие, нито инспирира лоялност, още по-малко пък показва смирение и склонност за компромиси, каквито очаква от другите.
СДС не са достатъчно значим фактор, че да диктуват нещата в „дясно”. Дори и в състава на Реформаторския Блок и в коалиция с „Глас Народен” едва успяха да прескочат 3%. Преди да изискват от останалите десни партии компромиси, трябва да са готови първи да ги направят, и да разберат, че Лукарски просто никой не го обича, и че няма да могат да диктуват условията в един нов опит да се обедини „дясното”. Христо Иванов бива наричан вожд на индианец, но това определение подхожда и на Лукарски. Ако СДС не е лидерска партия, както твърди авторът, защо тогава им е толкова трудно да се откажат от Лукарски в името на обединение с други „десни” партии?
Нито една от „десните“ партии не е готова за обединение
Става въпрос и за протягане на ръка към „Да, България”, които първо би трябвало да се определят идеологически, като възможността за приемането им в коалицията стои, независимо къде в политическия спектър ще се забодат, в ляво, или в дясно, и това е единственото място в статията, където не поставям думата „дясно” в кавички. Като, ако се създаде такава „дясна” коалиция с лява „Да, България” в състава си, ще станем свидетели на един нитоляв-нитодесен тюрлюгювеч, който отново ще отчужди значителна част от членовете и симпатизантите, които участващите в него партии биха имали по отделно, заради различията помежду им, и невъзможността те да бъдат изгладени и преодолени.
Защото всички потенциални участници в тази бъдеща коалиция едно си знаят, едно си баят. И СДС в тази бъдеща коалиция, заедно с целия РБ и „Глас Народен”, не представлява много по-голям фактор от „Да, България”, заедно със „Зелените” и ДЕОС, че да им поставя условия. Така или иначе, някак си не виждам нито „Глас Народен”, нито ДЕОС, нито „Зелените” в една такава коалиция. Те не са и споменати от автора, въпреки че общият им резултат на избори е около 2%, от които един бъдещ „десен” проект едва ли има лукса да се лиши. Всяко бъдещо широко обединение в „дясно” ще трябва да намери начин или да включи в състава си и тези партии, без да отчужди голяма част от техните и значителни части от собствените си симпатизанти, или да отнеме от техните избиратели в своя полза.
Следващото обединение в „дясно”, ако изобщо се състои, отново ще бъде мъртвородено. А иначе петте изложени принципа от програмата, с която това бъдещо обединение би излезнало (включени в цитираната статия), са все неща, които бих подкрепил. Язък.
