ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Автор: Доц. д-р Християн Атанасов
Как излизането на държавата от нейн приоритет може да окаже положително влияние
Нека започнем с това, че земеделието е основния приоритет на османската държава през целия период на нейното съществуване. Може да се каже, че причините за това са предимно фискални, но и социални. Така данните за приходите в държавния бюджет ясно потвърждават, че земеделието формира по-голямата част от данъчните постъпления на османците (между 25-30% от всички приходи се формират само от вноските от данъка десятък (йошур „öşür”), като процентът многократно се увеличава, ако калкулираме и данъците от другите активности свързани със селското стопанство). Освен това, въпреки липсата на точна статистика, можем да твърдим, че огромната част от населението в империята, около 90%, е ангажирано със земеделие. Нещо, което ще бъде валидно за продължителен период от време и за българската икономика след Освободжението, както и на икономиката на Република Турция дълго след рухването на държавата на падишаха. Ще добавя, че и данните за заетостта на населението на България след 1878 г. отново показват, че най-много хора (пак около 80-90%) са заети със селско стопанство.
Общият обем постъпления в османската хазна и сумата от „десятъците“ (1857/58 – 1877/78 г.), сумите са в грошове
Данните са взети от Ottoman Financial Statistics, Budgets, 1841-1918. Ankara: State Institute of Statistics, 2003.
На пръв прочит това следва да води след себе си опити за по-силни регулации и стремеж за по-голямо навлизане на държавата в земеделието. Това е особено характерно за империята през нейния „класически период” (XV–XVI век), когато цялото производство е в някаква степен фиксирано, собствеността върху огромната част от обработваемата земя е държавна, цените на произведените селскостопански артикули са нормирани, търговията с тях е монопол на държавата, а износът им е ограничен. През XVIII – XIX век, период който съвпада с българското Възраждане, това вече не е така и земеделието бележи относителен ръст, като османските управляващи водят политика стремяща се да интензифицира селскостопанското производство. Както прави правителството в Цариград?
На първо място рецептата за съживяване на отрасъла османците виждат в няколко определени направления, които ще доведат до началото на „изкарването” на държавата от сектора. Това става чрез отказ от нормиране на цените на селскостопанските продукти, които се изкупуват от държавата, чрез намаляване на данъчната тежест, което според османците следва да се случи с премахване на системата на прекупуване на данъците (тук излизане на държавата няма, но има стремеж към намаляване на злоупотребите и оттук на размера на данъка). Може би най-фундаменталната промяна е постепенното даване на частнособственически права на земеделските производители.
Без монопол в посока към свободно формиране на цените
На първо място от изключително значение е въпросът за цените, по които следва да се продават селскостопанските артикули. Известно е, че производството на зърнени храни е основният отрасъл на селското стопанство през периода XVIII и XIX век, като ключово в случая е, че търговията с тях е и монопол на самата османска държава. Никой няма право да изнася зърно от империята, преди държавата да си гарантира необходимите й покупки. Последното влияе изключително много върху цената, в посока към понижение. Държавата пазарува евтини зърнени храни за да може да изхранва по-големите градове и особено Цариград.
Това няма как да е изгодно да земеделския производител, доколкото цените на неговите произведения се задържат изкуствено ниски. след като цената се държи изкуствено ниска, по този начин обикновеният селянин не е мотивиран да акумулира пазарен излишък, който да се продаде на пазара,. Така че, ако следва да се търси стимулиране на производството на земеделски произведения трябва да се предизвика ръст на цените, който да окуражи земеделците да произвеждат повече. В края на 40-те години на XIX век чрез законови механизми се прави именно това. През 1838 г. се премахват задължителните държавни доставки за зърнени храни, а през 1840 г. се отменя и забраната за износа им от империята. Това отваря пазарите на империята за западни търговци и повишава търсенето, което пък води след себе си и покачване на цените, по които зърното се изкупува. Т.е. дава се стимул за непосредствения производител да се опитва да произвежда повече излишъци.
Частни собственици вместо наематели
Вторият въпрос, който ми се струва най-важен, и по отношение на който има твърде много неясноти, противоречия и двусмислици, е въпросът за собствеността на земята. Той е повече от фундаментален. Добре известно е, че един от основните стълбове, върху които се крепи капитализмът е частната собственост. За специалистите е познато, че в Османската държава има частна собственост, но тя е пределно ограничена. Така през XV – XVII век земеделците имат собственически права само върху своите домове и малък парцел земя около тях (това е т.нар. мюлк „mülk”). Останалите земи, които са огромната част от селските землища, и които земеделците обработват са държавни (т.нар. мири „miri”) и производителите са само един вид наематели работещи върху тях. По всяка вероятност това е причината, българският селянин от периода, пък и от по-следващите години, да няма стремеж да се опитва да облагородява и интензифицира своето стопанство, доколкото той не е негов собственик. В крайна сметка защо да развива земи, на които той не е собственик, а само ползвател?
През XVIII век, когато османската държава е слаба, това се променя и някои по-влиятелни личности – сред които и мюсюлмани, и християни, започват да владеят земи вече като частни собственици, макар и незаконно, и съумяват да превърнат тези парцели в истински „оазиси” на капитализъм – обработвани от платени работници, производство за пазара и т.н. През XIX век и правният статут на собствеността върху обработваемите земи претърпява известни промени и селяните постепенно придобиват права като собственици на земите, които обработват. Със сигурност това оказва силен психологически стремеж и земеделците вече имат личен интерес да интензифицират своите стопанства и да генерират пазарен излишък. Повече производство може да доведе на по-големи печалби, гарантирани и от вече по-високи цени, формирани на свободен пазарен принцип.
Без злоупотреби при събирането на данъците в посока на тяхното намаляване
Третият голям въпрос е свързан с данъчната тежест. В Османската империя, особено в периода XVIII-ти и началото на XIX век, данъците се събират чрез т.нар. система “илтизам”(iltizam). При нея на пръв поглед държавата се „отказва” от правото си да събира данъци в полза на частни лица, чрез търг, на който предварително определени данъчни приходи се продават. Този „отказ” обаче е в немалка степен фиктивен, доколкото спечелилите правото да събират данъка от определената област, по същество са държавни чиновници.
Освен това, спечелилият търга, ако не препродаде по-скъпо правото на събирането на данъка на друго лице, започва да събира на практика данъците и естествено стремежът му е да събере сума, която да е по-голяма от тази, която е заплатил на самотонаддаване и това води до увеличениена данъчната тежест. Така земеделското производство се облага вместо с 10%, както е по-закон, с по-висока ставка – 15-20% и повече. Няма как този начин на събиране на данъци да се окаже стимул за земеделеца да се опитва да произвежда повече, просто данъчната система ще изсмуче всеки акумулиран излишък. Османското правителство се опитва да промени нещата, макар и не особено успешно, и да гарантира, че селяните ще бъдат обложени само със законния десятък.
Тези промени по отношение монопола върху търговията и износа, фиксирането на цените, собствеността върху земята и данъчната система, били те успешни или не, доведени до край или половинчати, са поне индикативни за намеренията на част от османския политически елит да се създадат предпоставки за интензификация на земеделското производство. Те са и показателни за това как по-малката държава и стремежът за намаляването на данъците могат да се окажат полезни за развитието на един сектор.
