ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Българската армия се формира като една от важните национални институции след Освобождението. Тя се издържа от българските данъкоплатци и на нея се възлагат надежди да опази националната държава в барутния погреб, наречен Балкански полуостров.
Някои от най-истинските герои, пред които с основание свеждаме глави, са служили в българската армия. Част от нея са и много безименни войници, паднали по бранните поля за обединението на българското племе. Съдбата на тези две групи е парадоксална и тъжна, защото зад подвизите им намират оправдание за съществуването си много нечестивци, страхливци, връзкари и най-разнообразни злоупотребители с публичните финанси. За тези последните иде реч в настоящата статия.
Армията – мръсна бюджетна приказка
Първата намеса на армията за отстояване на националното обединие е през 1885 г. След Съединението на Княжество България и Източна Румелия страната е нападната в гръб от недоволната западна съседка и българската армия сразява агресорите. Сръбско-българската война е забележителна и с това, че нейната парична цена – ок. 32 млн златни лева – е поета от редовния бюджет. Министър-председател е либералът Петко Каравелов, който се справя в сложната ситуация без да прехвърля тежести на бъдещите поколения.
През следващите десетилетия, до началото на Балканската война през 1912 г., бюджетната дисциплина в иначе уж дисциплинираното военно ведомство изчезва. Войската се превръща в най-алчния консуматор на публични средства. За нейното екипиране, издръжка и превъоръжаване отиват много повече средства в сравнение със строителството на инфраструктурни обекти (което само по себе си има спорен икономически ефект – виж тук) и в сравнение с образованието. В началото на 20-ти век Министерството на войната поглъща най-големият дял от разходната част на държавния бюджет. Това министерство изразходва най-много средства за заплати, без държавните служители там да са най-многобройни. Те са общо 7 662, а сумата за заплатите им е над 15,2 милиона лева за година. На второ място по този показател е просветното министерство. Там има общо 9 048 държавни служители, за чиито заплати годишно се дават около 10 милиона лева.
Освен, че формират най-голямата част от разходния бюджет, военните разноски почти не подлежат на парламентарен контрол. С мотив да не се засегне „достойнството на мундира“ разходите на военните се ползват с практическа неприкосновеност. Още в края на 19 век сред самите военни е ясно, че отчетността в българската армия е такава, че „представлява пълна съблазън и пълно изкушение“.
Под формата на свръхсметни кредити военното министерство получава средства, които не са предвидени в редовния бюджет на страната, и които, след като средствата по тях са изразходвани, Народното събрание обикновено одобрява. Поради това Кирил Попов пише през 1906 г. „От ред години насам военният бюджет се показва съзнателно и систематически намален и винаги от сетне чрез свръхсветни кредити се допълня“. При изпълнението на редовните бюджети на военното министерство се допускат много нарушения – позволява се смесване на параграфи, превишаване на предвидени кредити и т.н. Военното министерство не е единственото, което прави подобни нарушения, но е безспорен първенец.
Злоупотребите – от материални до престъпно безумни
Огромните разходи за армията предполагат обществени поръчки за снабдяването и с оръжие, патрони и т.н. Изразходването на публичен ресурс за подобни цели от своя страна води до корупция. Злоупотребите, свързани с българската армия имат много лица. Те включват „невинното“ ползване на безплатния труд на обикновени войници от офицери, превръщането на т.нар. вестовои в лична прислуга, освобождаване от задължителна военна служба срещу заплащане и т.н. В началото на 20 век придобива известност аферата „Шарл и Жан“. При нея министър-председателят ген. Р. Петров (с псевдоним Шарл) и военният министър ген. М. Савов (с псевдоним Жан) получават подкупи от голяма фирма, за да дадат солидна поръчка за доставка на патрони.
Генерал Рачо Петров се отличава със способността да използва позицията си на министър-председател, за да спечели от българските външни заеми. Последните са облигационни, а облигациите се търгуват и имат пазарна цена, която зависи от способността заемите да се обслужват. В случай на военна заплаха или някакъв друг проблем, за играчите на международните пазари е ясно, че България ще има трудности при обслужването на заемите си и цената на облигациите пада. Oбратно, в случай на стабилност и спокойствие, цената на облигациите се увеличава. Професор Иван Шишманов, който е просветен министър в кабинета на ген. Петров си спомня, че министър-председателят „бил дрънкал често със сабята и подавал заплашителни ноти, за да произведе паника на борсите и да се възползува, понеже сам играел с ценни книжа“. Схемата е простичка – когато цената на облигациите пада се купуват, а когато се увеличава се продават и в ръцете на генерала остава печалбата.
Към всяко министерство има безотчетни фондове. Целта им е да се използват за покриване на спешни нужди, които по различни причини не могат да се обяват публично. Има сведения, че ген М. Савов като военен министър ги ползва като добавка към заплатата си. Така де, защо не …
Злоупотребите не носят само финансови беди. На 16 юни 1913 г. ген. М. Савов като помощник-главнокомандващ под въздействие на цар Фердинанд дава заповед на българската армия да нападне едновременно армиите на бившите съюзници Сърбия и Гърция. Правителството начело с д-р Стоян Данев изобщо не е информирано. Така започва Междусъюзническата война, която прераства във Втора балканска. България изпада в положение на война с всичките си съседи. Дребен детайл – генерал Савов през юни 1913 г. е следствен за злоупотреби и силно зависи от волята на монарха. Денят 16 юни 1913 г. с основание се определя като „престъпно безумие“.
Цената на човешкия живот и превратите
Армията, поради своята същност, не е институция в която човешкият живот се цени особено. В българската армия цената му наистина е много ниска. По сведения на санитарни офицери в края на 19 век смъртността и заболеваемостта сред мадежите в армията са по-високи в сравнение с младежите извън армията. По време на Първата световна война на чуждите офицери прави впечатление, че някои от българските им колеги не жалят особено много живота на подопечните си, т.е. „заслугата“ във всяко българско селище да има паметници на загиналите през войните не е само на враговете.
След края на Първата световна война, през 1919 г., по силата на Ньойския договор наборната войска е премахната и заменена с професионална. Броят на хората под оръжие е силно ограничен. Сведенията за злоупотреби не изчезват, но намаляват пропорционално с намаляването на армията.
Армията се превръща в изключително важен и опасен фактор във вътрешнополитическия живот. Нескопосаната намеса на войската в политиката датира от август 1886 г. Тогава офицери-русофили свалят княз Александър I от престола и хвърлят страната в тежка криза. Това обаче е само прелюдия. От 1919 до 1944 година България често е в състояние на гражданска война. Много от пролятата кръв в тази война е съмнителна заслуга на българската армия. През 20-те години на 20 век на нея разчитат почти всички обществени и политически групи, които желаят ограничаване на разрушителното влияние на комунистите. В крайна сметка армейците участват в извършването на три преврата – през 1923, 1934 и 1944 г. С първия се сваля от власт популистко, но демократично избрано правителство, с втория се унищожават политическите партии и се разчиства пътя за установяването на монархически авторитарен режим, а последния изиграва важна роля за идването на комунистите на власт.
Опит за равносметка
Като институция армията изглежда е харесвана от тези, които смятат, че общественото устройство се подчинява на единоначалие, и които жалят за липсата на силна ръка. Много от армейците се оказват най-обикновени опортюнисти, „апартаментаджии“ по думите на цар Борис III, които виждат във войската средство да си осигурят доходи и обществен престиж. Историческият опит от първия български капитализъм показва, че войската наподобява на дете, което първо разорява, след това донася тежки беди и накрая унищожава физически родителите си. А героите, за които стана дума в началото – те не са просто армейци, те са герои, с имената на които не трябва да се злоупотребява.
