ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Мечтата за перфектния град е стара почти колкото цивилизацията. Дали градостроителите ще си мечтаят за успоредни и перпендикулярни прави улици, дали за радиални улици, пресичани от по-малки и по-големи рингове „околовръстни“ или някакъви други варианти – опитите на протоурбанисти да създадат идеалната градска среда са от векове.
По-стари от тях обаче са самите градове. Градове, които възникват, растат, създават причудливи криви улички, къщи, площадчета и градинки, без никой Левиатан да гледа отгоре и да чертае булеварди и да казва кой колко висока кула може да построи. И успоредно с тези бурни, живи градове, в постоянния сблъсък на идеи, мисли, противоречия и дискусии се развива и цивилизацията.
Идеалът за перфектния град се заражда някъде в Античността. За своеобразен баща на урбанизма се смята Хиподам, живял през V в. пр. хр. Неговият план за град с прави улици, които се пресичат под прав ъгъл, с централно оформен пазарен площад, наричан „агора“, става популярен в гръцкия свят, но оставя истинския си отпечатък по време на Римската империя – най-големите строители на градове в древния свят.
Централното планиране никога не може да пребори естествения ред
Историята, географията и човешкото действие обаче показват, че този унифициран план е невъзможен. С изключение на новопостроени градове на голо поле, като северноафриканския имперски град Тимгад, идеалът рядко се постига – един централен градостроител трябва да се съобразява с много други неща – миналото и историята на града, географията и т.н. Самият Рим е привидно хаотичен лабиринт от пресичащи се по крив начин улички, в които, гледани от самолет, не виждаме никаква логика. Филипополис – днешният Пловдив – също е преустрояван по хиподамовата схема, но въпреки това, поради Трихълмието, улиците и градските стени криволичат, дори в ниската част, големите входни артерии не влизат под прав ъгъл и т.н.
Всъщност този „проблем“ с наследството в един град и неговата география ще се появява и две хилядолетия по-късно. Ню Йорк, например, е известен със своите прави улици, пресичащи се под прави ъгли, но това е могло да се случи само при първоначалното парцелиране. Всеки опит за ново централно планиране по нов начин застрашава историческите ценности на града – наложилите се през вековете места, които местното население е свикнало да бъдат точно такива, каквито са и да не бъдат променяни от политици и бюрократи.
Именно традицията е и най-устойчивото нещо в едно градоустройство – темата на работа на влиятелната урбанистка Джейн Джейкъбс, за която ви разказвахме преди време. Традиция, която е създадена от векове действия на граждани, които минават по дадена улица, пазаруват на друга, посещават религиозни служби в края на трета. Всеки опит за централизирана промяна, която по дефиниция няма да отговаря на нуждите и действията на гражданите, а на утопията на планировчика, разбива тази естествена устойчивост и води до проблеми.
Гледайки чертежите на „красивите“ подредени римски квартали (инсули, по римски), си представяме един уреден град, в който всичко е предвидимо и подредено по правите кръстовища. Реалността обаче е друга – в тези инсули, особено в по-големите градове, като самия Рим, по-късно и в Константинопол, в които живеят стотици хиляди хора, често се строят високи, многоетажни (до 7-8 етажа) жилищни блокове, които са отдалечени от съседния блок само на няколко метра. Улиците са вечно потънали в мрак, както и по-ниските етажи. Условията за живот в тях са неприятни и в никакъв случай „подредени“, както изглеждат на чертеж и карта. Представата, че законовите регулации ще оправят тези проблеми са битували и тогава. Резултатът не е по-различен от днес – обикновено богатите строителни инвеститори, издигали тези жилищни блокове, са били сенатори или от сенаторските фамилии, и законите са правени така, че да са им угодни на тях.
„Идеалният град“ винаги е бил само утопия
След Римската империя, представата за идеалния град се заражда отново през Ренесанса в днешна Северна Италия. Дори в този период на мечти и вяра в това, че човек е способен на всичко, са наясно, че „идеалният град“ е просто утопия. Разбира се, появяват се различни постановления и малки градски регулации – от деспотичното херцогство Урбино, до свободолюбивата република Сиена. На централния площад в последното градче, градският съвет решава, че всички сгради трябва да бъдат с еднаква височина, а от естетическа гледна точка – всички прозорци на частните домове да са с вид, идентичен с този на градската община.
И също като в идеалните планове на подредени инсули в Рим, ако четем документи и чертежи, ще останем с впечатление, че този ред е постигнат. Един поглед върху реалността обаче показва, че площадът на Сиена не е нито с еднаква етажност, нито с еднакви прозорци – тези регулации не са издържали теста на времето. И въпреки тази разюзданост, демонстрирана от гражданите на Сиена през последните 800 години, централният им площад е величествено красив, впечатляващ и успешен от градоустройствена гледна точка.
Поглед върху всеки от тези късносредновековни и ренесансови градове в Италия показва, че всички те са една шантава смесица от криви улици, криви сгради и криви площади. Идеалистичната представа, нарисувана от неизвестен художник в Урбино, толкова репродуцирана във всяка ренесансова картина, не се появява никъде. Дори могъщите папи през XVI век не успяват с величествените си планове за реорганизация на Рим с големи улици, събиращи се към Ватикана. Подготвени със законодателство, което е подобно на днешното „отчуждаване“, те не успяват да прокарат улиците си – колкото е по-„вечен“ един град, толкова е по-жив, жилав и труден за реорганизация. Именно традиционните, устойчиви градове са тези, които са неконтролируеми от централна градоустройствена власт.
А градовете са красиви и интересни, защото са различни. Един малък показателен детайл за стойността на частната собственост във Флоренция може да се забележи в известния Палацо Ручелаи. Построен е от една от най-богатите фамилии, близки до Медичите. В най-десния край може да се забележи обаче, че той не е завършен. Каменната фасада и арките свършват неестествено в съседната сграда. Планът е бил да има още една ос прозорци. Скромният съсед обаче никога не си продава имота на Ручелаи. Тези малки детайлчета на недовършената фасада на Палацо Ручелаи са показателни за върховенството на защитата на частната собственост, което е направило Флоренция – Флоренция.
Утопията за създаване на „идеален град“ живее и в следващите векове. Разбира се, на места централното планиране стига от чертежите върху реалния свят – не навсякъде остава само в нереализирани мечти, както при римските магистрати и папи. Често като пример се дава Париж със своите прави и широки улици, проектирани от барон Осман. Планът се изпълнява по идея на Наполеон III – който първоначално е президент, избран с популистки обещания за унищожаване на бедността, но в последствие станал император.
Под маската на „модернизация“ и хигиенни съображения, главната идея на плана всъщност е градът да се проектира така, че нови революции да са невъзможни и патризанските военни действия да се унищожават по-лесно от добре подредената имперска армия. Мисълта за удобни за хората градски пространства, ако изобщо е съществувала, е била на втори план. А най-рядко споменаваният факт при коментарите за барон Осман са, че той всъщност съжалява за своята работа. Поради ред причини, включително политически, той е уволнен от длъжността си след около 20 години работа. Градостроителят споменава, че най-голямата му грешка е, че се е опитал да наложи своята идея на парижани, които са свикнали със своите навици през годините, и с неговия си план той е преобърнал Париж с главата надолу. А тук дори не споменаваме за огромните публични финансови средства, хвърлени за тези преустройства.
Градовете са красиви, защото са различни
Париж се променя по същото време по което се променя и друг, известен с правите си улици град – Барселона. Градостроител на впечатляващата система от осмоъгълни квартали с вътрешни градини е Илдефонс Серда – каталунец, който обаче е назначен от испанското правителство въпреки конкурс, реализиран от градската управа. Разбира се, местните арихтекти следят работата му зорко и критикуват плана му заради неговата монотонност, уеднаквеност и дори по политическа линия. Самият Серда е социалист, който се е опитал с плана си да прокара идеите за равенство на всички. Естественият стремеж на хората обаче е да се съревновават един с друг. Резултатът – всички, които имат парцел в някое от тези квадратчета се опитват да си построят къщата, „по-висока от съседа“, по анекдот, разказан от Салвадор Дали, „така, че да може да се изпикая на покрива му“.
Барселона – също като Париж и Лондон през XIX век – е бил град, в който животът е бил тежък, мръсен, нехигиченичен. Но това е важало за много градове в индустриалната революция. Днес много често Барселона и Париж се дават като примери за места, в които препострояването на тези градове от централен планировчик е довело до подобрения в живота. Истината е, че процесите, довели до удължаване на продължителността на живота, намаляването на болестите и т.н се случват навсякъде в западния свят, независимо дали градът е препостроен с прави улици, или просто се развива по естествения си път.
Парадоксът в случая е, че за разлика от първите десетилетия, в които новият план на Илдефонс Серда се приема на нож, днес Барселона е свикнала с новия си вид и е един прекрасен за живеене град. Хората са свикнали с този си му вид, той вече не е революционен, а се е превърнал в традиция – освен, че е уникалния вид, който прави Барселона разпознаваема, различна и интересна, спрямо всеки друг световен град. И ако днес някой се опита да промени установения след 150 години естествен ред, той би бил вреден революционер. А другият парадокс е, че ако кривнете от квартал Сант Антони в съседните Ел Равал или Бари Готик, в които няма и помен от тази правоъгълна мрежова структура, а само спомени от средновековния град и неговите безкрайно криви тесни улички, животът си тече спокойно и щастливо, с множество впечатляващи гледки, изненадващи площадчета и всичко, от което човек има нужда. Иначе казано животът в квартала с правоъгълните улици не се различава особено от живота в средновековния хаотичен квартал.
Историческата истина е, че градовете са една красива, сложна и неконтролируема система. Всяка външна намеса – отчуждавания, рестрикции върху типове строителство, височина, вид и функция, би била вредна за местното население, макар и привидно да изглежда, по популистки, правилна. Мнозинството процеси в градовете не могат да бъдат контролирани, тъй като хората са различни, семействата са различни, обществата, поколенията, класите или по какъвто начин искате да разделите населението – са различни. Колкото и огромно да е желанието, възможностите и силите на един централен планировчик, той никога не може да пребори естествения ред, по който функционира един град. Така един град е толкова по-успешен и удобен, отговарящ на нуждите на населението, когато пространствата в него са резултат от утвърдените чрез свободното договаряне традиционни роли. Тоест, когато се гради отдолу нагоре, от малките човешки действия, от частното към общото, а не обратното.
