ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Когато през 2010 г. Уикилийкс разкри редица секретни кореспонденции на американски дипломати, едно от хилядите съобщения задава директния въпрос: „Кой загуби Турция?”. Документът ясно показа невъзможността на служителите във Вашингтон да овладеят активната и независима външна политика на Турция, стремяща се към влияние в така наречената „ос на злото”, включваща Сирия и Иран. Турските отношения с двете страни се подобриха значително след изборната победа през 2002 г. на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) под ръководството на нейния харизматичен лидер Реджеп Тайп Ердоган. Ахмед Давутоглу, енергичният външен министър, започна външна политика на „нулеви проблеми”. Турция задълбочи икономическите и политическите си отношения с практически всички свои съседи. Създаде свободна търговска зона със Сирия, увеличи десет пъти двустранния стокообмен с Иран, както и засили енергийното си сътрудничество с Русия и Азербайджан. Освен това Давутоглу спомогна за мирните преговори между шиити и сунити в Ирак, между мюсюлмани и сърби в Босна и Херцеговина, между Арменци и Азери по въпроса за Нагорно-Карабах, както и между сирийците и евреите в оспорваната територия на Голанските възвишения.
Проблеми и предизвикателства
Политиката на „нулеви проблеми” със съседите е проблематична за определени държави. Едно от слабите места в турската стратегия са отношенията с Израел, които през последните три години все повече се влошават. След израелската военна кампания в ивицата Газа през зимата на 2008-2009, министър-председателят, Ердоган, остро разкритикува военната операция, като в един момент дори разгневен напусна публичния дебат с израелския президент, Шимон Перес, по време на Световния икономически форум през 2009. По-късно, през май 2010, турска флотила, превозваща хуманитарна помощ за Газа, беше нападната от израелски командоси, което доведе до смъртта на деветима турски граждани. Реакцията на Турция беше яростна. Държавата поиска незабавно публично извинение за случилото се и, когато то не бе получено, дипломатическите отношения между двете страни достигнаха най-ниската си точка с изгонването на израелския посланик в Анкара.
Конфликтът между Израел и Турция причинява голямо главоболие на американския президент Барак Обама, който с ужас наблюдава разпадането на най-силния про-американски съюз в Близкия Изток в момент, когато напрежението в Сирия и Иран расте с всеки изминат момент. Турция стои твърдо зад иранската ядрена програма, опитвайки се през 2010 г. дори да прокара през Съвета за сигурност на ООН програма за размяна на ядрено гориво, при която Турция ще обогатява ирански уран за мирни цели. Давутоглу отказа и да подкрепи санкциите, наложени на Техеран миналата година, като през февруари Турция дори сключи търговско споразумение с Ислямската република на стойност 30 милиaрда долара.
Превръщайки се в регионален лидер и мост между Изтока и Запада, Турция се опитва да води независима външна политика. Но за това тя плаща висока цена. Европейският съюз (ЕС) замрази преговорите за членство с Истанбул. Франция и Германия често изтъкват като raison d’etat липсата на капацитет на Съюза да интегрира една огромна икономика като турската. Такава европейска политика е, обаче, само във вреда на ЕС, който изолира един от най-големите енергийни, транзитни центрове в света, въпреки отчаяната нужда на Европа от енергийна сигурност. Вместо това Турция е в процес на сближаване с Русия в областта на енергийното сътрудничество по редица инфраструктурни проекти, между които и Южен Поток, който е основният конкурент на подкрепяния от ЕС тръбопровод, Набуко.
Стратегически възход или неоосманизъм
Турция на Ердоган се е превърнала в отделен геополитически полюс в Европа, чиято гравитационна сила може да се усети от Сараево до Багдад и от Кайро до Астана. От началото на 21-ви век страната следва експортния икономически модел, привличайки рекорден брой чуждестранни инвестиции (181.7 милиарда долара през 2009). След либерализацията на индустриалния си пазар и поддържането на стабилна макроикономическа политика, между 2005 и 2010 г. турската икономика започна да расте със средно 4% годишно. БВП нарастна с 8.2% през 2010 и в момента страната е 17-та икономика в света, активно участвайки в преговорите на Г-20.
В същото време турската външна политика не се ограничава с разпространението на регионалното влияние. Турция не само че има сериозен военен контингент в Афганистан, но и упорито работи да подобри отношенията между враждуващи секти в Ирак и Пакистан. По време на Арабската пролет, Турция показа, че иска да бъде част от едно глобално „ние”, с чието мнение да се съобразяват във Вашингтон, Москва и Пекин. Революциите в арабския свят, който е бил интегрална част от Османската империя, провокираха Турция да възобнови стратегическото си присъствие в региона. Резултатите от турската намеса са смесени. От една страна, турският модел на светска демокрация с ислямски привкус донякъде се налага в конституционните дебати в преходните правителства на Тунис, Либия и Египет. От друга, обаче, страна като Египет вижда в себе си бъдещия лидер на арабския свят, измествайки геополитическия център на мюсюлманската цивилизация от Анкара в Кайро. Затова политиката на Давутоглу се гледа с известно недоверие, особено когато турските лидери се възползваха от хаоса, за да сключат изгодни енергийни и търговски споразумения с Либия и Египет. В замяна ПРС предлага политическа закрила и международна подкрепа. Дали арабските републики ще приемат подобна сделка, ще покаже бъдещето.
Но едно е сигурно – Турция използва всяко сътресение в региона, за да разшири влиянието си. Сирийският бунт, който всеки момент може да премине в гражданска война, не прави изключение. Въпреки че Ердоган поддържаше добри отношения със сирийския президент, Башар Асад, нарастващото напрежение провокира турското правителство да се обърне срещу сирийския диктатор и да го призове да предаде властта. В момента Турция приютява основната военна опозиционна група, Сирийски национален съвет (СНС), който често провежда атаки срещу сирийската армия от турска земя. Като призовава Асад да се оттегли, Давутоглу постига целта си внимателно да балансира между САЩ и Иран (най-добрият приятел на Сирия).
Въпреки факта, че Турция подкрепя действията на международната общност в региона, Западът и особено САЩ се страхува от дългосрочните цели на Турция. Управляващата ПРС определя себе си като умерено ислямска. В контраст на либералната риторика, обаче, правителството затегна закона срещу продажбата и консумацията на алкохол и в последните 3 години се опитва да задуши свободните медии, като често арестува анти-правителствени журналисти и писатели. Партията на Ердоган възхвалява османското минало, където държавата и религията са били едно, а различните националности от Балканите до Персия са се кланяли на султана и имперския център.
Някои Балкански страни като България са силно разтревожени от перспективата да бъдат погълнати от динамиката на турската икономика и дипломация. Отношенията с нашата страна, според Давутоглу са дълбоко вкоренени в понятието „комшу”, което отразява добросъседството във всичките му измерения. След като в края на 80-те години на миналия век по време на възродителния процес, повече от четвърт милион турски бежанци се преселват в Турция, а етническото напрежение достига взривоопасни размери, отношенията между двете страни достигат абсолютното дъно. Падането на комунизма и българското преориентиране към Северно-атлантическото общество поставиха българско-турските взаимоотношения като приоритет пред външната политика на всяко едно българско правителство. Днес Турция е един от най-големите ни търговски партньори (търговският обмен е около 3 милиарда евро), важен сътрудник в опита ни да диверсифицираме енергийните доставки от Русия, както и военен съюзник в рамките на НАТО. Ако Турция бъде приета в ЕС, сътрудничеството между двете страни ще се засили, но това не трябва да бъде възприемано като заплаха, а като възможност за развитие. От една страна, българските фирми ще имат по-лесен достъп до необятния турски пазар, а от друга България може да се превърне в привлекателна дестинация за турските инвестиции в областта на енергетиката и строителството.
Вярно е, че Турция преследва стратегическите си интереси в региона и се опитва да разшири влиянието си. Но тази стратегия не е силова, а се води по-скоро с метода на моркова. Външната политика на „нулеви проблеми” се базира на идеята за независимост, не на вмешателство. Средствата за възхода на Турция бяха налице и преди идването на власт на ПРС. Новото е, че правителството на Ердоган успя да се възползва от бързото си икономическо развитие и от геополитическата позиция на мост между Изтока и Запада, за да вдигне международния престиж на страната. Турция е поела естествената си роля на традиционен медиатор между различните цивилизации. Затова и се превръща в един от полюсите на една многополюсна Европа, където Турция вече не може да бъде пренебрегвана.
(Стоян)
Аз мога да започна дискусия по темата, като погледна към геополитическите измерения, които биха последвали едно присъединяване на Турция. Съгласен съм, че последствията за икономиката ще са изключително положителни с отварянето на такъв голям пазар в близост. Какво можем да кажем обаче за евентуални демографски промени или, ако страната ни изпита голям приток от имигранти. Не застрашава ли това суверенитета на България?
Аз поне съм по-положително настроен към турците. За мен лично те не са тези, които могат да направят България по-бедна страна. Българите са живели поне 400 години без някакви големи проблеми с турците, даже може би като стандарт на живот сме изпреварвали други народи в Европа. Без да имаме независимост, но и без да е трябвало да защитаваме тази независимост.
Гледайки към бъдещето не мисля, че като (ако) Турция влезе в ЕС ще има някакъв голям приток на работна ръка и имиграция. За какво им е на турските работници да идват у нас, при положение, че средната работна заплата сигурно ще е горе-долу същата? Естествено, ще има значително сближаване на икономиките, но аз поне бих защитил позицията, че ако имаме отношения с държави и хора, които зачитат демокрацията и основните човешки права (както и поне някаква базова форма на капитализма), не би трябвало да имаме проблеми да съжителстваме заедно, независимо от културните ни различия.
(Стоян)
Това, че една държава е капиталистическа или зачитаща човешките права не значи, че има същото отношение към суверенитета на други страни. За справка – САЩ. Без нужните данни не можем да знаем каква стратегия би избрала Турция, но голямата геополитическа игра не изключва засилване на присъствието в смесените райони. Не става въпрос за Турция, защото споделяме обща история на противопоставяне – само Истанбул има достатъчно капацитет за по-сериозно въздействие от съседите ни.
Стояне, противопоставянето с Турция би било доста сериозна и грешна стратегия. Ние трябва да сме първи дружки с Турция, но същевременно да си имаме собствени независими интереси и да не се „предаваме“ на турците. Това все пак е най-голямата държава в нашата част на света и да не се възползваме от близостта с нея и да не сътрудничим според мен ни отрязва едно алтернативно развитие на страната ни (защо не и паралелно) на членството в ЕС и съществуването като скачен пазар на западните страни.
Колкото и да ми се иска да имаме повече общо с останалите балкански страни на запад (което би ни дало повече сигурност в отношенията с по-големите държави), това е доста по-сложно и от историческа гледна точка, отколкото да се разбираме с турците. Естествено, имаме и изолационистки подход в нашата среда, но не мисля, че ще ни даде възможност да се развиваме (без помощта на далечни страни) при едно евентуално пропадане на европейския проект.
Относно турското малцинство, то си има своето независимо право да се определя както си иска (което е един вид човешко право) и според мен ние трябва да защитаваме това право, отколкото да чакаме Турция да се намесва. Защото тя би се намесила (както прави доста често в сферата си на влияние в Близкия изток), ако усети, че „турското“ е заплашено. Иначе не мисля, че възстановяването на османските граници в Европа е някакъв приоритет или възможност на този етап за Турция – по-скоро те се опитват да открият своята нова, тяхна-си идентичност в глобалния свят и ние не би трябвало да оставаме безразлични, или пък да ставаме враждебни към това.
Аз съм радетел за подобряване на отношенията с Турция. Особено в икономическата сфера, но седи важен въпрос. Къде ограничаваме тези отношения? Заплаха ли ще е за суверенитета ни отворена граница с Турция? Ако не, защо? Аз мисля, че всяка държава на мястото на югоизточната ни съседка би „подсилила“ влиянието си в определени региони при отдала се възможност.
Мисля си, че трябва да гледаме на развитието на Турция като един нормален процес от цикличен характер. Една велика империя управлявала голяма част от Евразия в продължение на 4-и века не може да изчезне просто така. От 1923 г. насам Турция е в постоянен процес на преструктуриране на регионалното си влияние и преоткриването на своите интереси. България от структурна гледна точка няма друг избор освен да се опитва да отстоява колкото се може повече своя национален интерес в рамките не турската гравитация. И ние го правим, като кръжим около Брюксел. Проблемът е, че притеглянето от Изток става все по-силно и а от Запад по-слабо. Сега е моментът да използваме позицията си на страна медиатор (впрочем подобно на Турция), за да извлечем максимални облаги от сътрудничество и с двата силови полюса.
(Стоян)
Съгласен съм абсолютно с твоя IR реализъм. Въпросът ми все пак стои, ако попаднем в една ос на влияние – т.е. Брюксел стане по-близък с Истанбул. Къде ще се маневрира?
Братя българи, недейте по никакъв начин да подценявате апетитите на турската агресивна външна политика спрямо страната ни. Да сте чували за тяхната мегали идея??? Да сте чули за забулването на българо-мохамеданските деца в родопите и смяната на цялото им облекло. За това, че тези деца дори вече изучават турски език в училище и четът неистово корана. А безбройните томове религиозна литература. Кой налива такива огромни средства с чия финансова помощ се извършва това ? Турция – естествено.
И все пак, не трябва да продаваме българските си души за пари. Плюсовете от цялата тази история са единствено от икономическа гледна чотка, но миносите и загубите ще са много повече. На мен лично дори и при мислълта за това, идеята за каквото и да било сътрудничество с Турция не ми харесва.