ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Произходът на институциите не предопределя пряко тяхната по-сетнешна структура, функции и дейност. Дори най-добрите идеи и най-полезни организации могат напълно да се променят и да не отговарят на първоначалните принципи и замисли на създателите си. В известен смисъл такава е съдбата на Българската академия на науките, която претендира, че е наследник на създаденото в Браила през 1869 г. Българско книжовно дружество.
Началото
В съвременната литература по стопанска история е прието, че различните научни организации и дружества за разпространение на полезни знания имат решаваща роля за Индустриалната революция в Англия и за свързаните с нея положителни промени в жизнения стандарт. Постепенно те се разпространяват из цяла Европа. През десетилетията преди 1878 г. в българското общество също се създават множество организации, които отговарят на нарастващите културни и духовни потребности на българите. Сред най-забележителните са читалищата, чийто брой достига до 130 и училищата, които са между 1500 и 2000. Нито едно от тях не зависи от държавна субсидия поне по две причини. Първо защото държавата е чужда, но най-вече защото е твърде слаба, за да контролира всички дейности на поданиците си.
Постепенният просветен напредък и появата на тънък, но все пак забележим, слой относително добре образовани българи преди Освобождението води до появата на идеята за дружество, което да наподобява съществуващите в Европа академии. Тя е дълго обсъждана от различни възрожденски дейци, някои от които са в емиграция, други в Османската империя. Сред ангажираните с въпроса могат да се споменат Петър Берон, Георги Раковски и др. В крайна сметка конкретната работа по създаването на книжовно дружество започва през 1867 г. от Васил Стоянов и Марин Дринов. Те успяват да привлекат интереса на заможни българи емигранти, които се ангажират с финансирането на дейността на дружеството.
В края на септември 1869 г. в Браила е проведено събрание, на което е основано Българското книжовно дружество. Приет е и неговият Устав. В член 2 на този документ е формулирана ясно целта на организацията „да разпространява всеобщото просвещение у българския народ и да му показва пътя към неговото веществено обогатяване“. Забележително е, че просвещенските идеи се свързват пряко с възможностите за материален просперитет на българите. Очевидно в съзнанието на основателите няма намерение за развитие на наука, заради самата наука и за натрупване на знание заради самото знание. Неговите създатели не спират до обвързването на просветния с материалния напредък. Дружеството си поставя за цел да подпомага и „благонравната отхрана и развивание на младежта и от двата пола“, а също така да работи за развитие на „длъжностите на човека към себе си, към най-ближните, към обществото, към народа, към обществото, към държавата и прч.“ В целите ясно личи стремежът на създателите на дружеството да подпомагат просвещението, материаления напредък и в същото време развитието на гражданско съзнание и морал. И нещо типично за българското Възраждане и не съвсем типично за Ориента – липсва полова дискриминация.
Създаването на Българското книжовно дружество (БКД) не минава без проблеми. Те се коренят най-вече в неговата евентуална външнополитическа ориентация и във възможностите за контрол над финансирането му. Въпреки всичко най-важнната характерна черта на БКД е, че то възниква като израз на самооргаизацията на българите без подкрепа от страна на каквато и да е държавна власт. Факт е, че до Освобождението дружественият устав така и не е утвърден от румънската власт. Неговата издръжка идва изцяло от дарения и от собствени приходи.
Противоречията
БКД привлича критичните погледи на различни среди. Някои от критиките продължават да са актуални и днес.
Още преди създаването на дружеството е потърсено съдействието на известния предприемач и вероятно най-богат българин преди 1878 г. – Христо Георгиев. Той обаче има своите възражения и колебания относно създаването на подобна организация. Интерес предизвикват думите му: „Отистина, че нашите учени са се вятърничави и се големи работи гонат, а ния немаме нити малки“. Два акцента в думите на Христо Георгиев заслужават внимание. На първо място е характеристиката, която той прави на интелектуалците като вятърничави хора на големите думи. Успешният предприемач и крупен дарител правилно усеща една от типичните характеристики на много интелектуалци. Те често прекалено фриволно играят с големи думи и идеи, без да обръщат достатъчно внимание на конкретното им осъществяване. На второ място е желанието да се напредва като се правят конкретни малки стъпки, без да се хвърчи в облаците.
Трудностите в началните стъпки от функционирането на БКД предизвикват и силния критицизъм от страна на Л. Каравелов и Хр. Ботев. И двамата са сред най-отявлените критици на дружеството. Позициите, от които те разглеждат дружеството са различни от тези на Хр. Георгиев. По убежденията си Каравелов е близък до класическия либерализъм и затова одобрява създаването на БКД, като дори участва в учредителното му събрание. Впоследствие обаче той отхвърля някои туркофилски политически действия на БКД. За Каравелов, а и за Ботев Османската империя не е либерален рай, а изостанала, потънала в религиозен фанатизъм ориенталска деспотия, която пречи на развитието на българския и на останалите подвластни народи. Каравелов критикува и друг важен аспект от дейността на БКД. Според него тя трябва да е много по-пряко ориентирана към подпомагане на масовото образование и материалното издигане на българския народ. В този смисъл по-важни за БКД са положителните науки, а не толкова ориентацията към хуманитаристиката, която присъства и в устава и е основна характеристика на създателите на дружеството. Ботев от друга страна подлага на остра критика мудността и неизпълнените обещания от страна на В. Стоянов за редовно публикуване на изданията на дружеството.
Одържавяването
Освобождението на България е свързано и с преместването на БКД в новосъздаденото българско Княжество. През 1911 година е взето решение то да се провъзгласи за Българска академия на науките. През декември същата година XV ОНС гласува Закон за Българската академия на науките от 7 члена. Според чл. 1 на този закон тя е „самостойно и независимо научно учреждение“, но се намира под покровителството на българския цар. За да изпълнява функциите си академията получава годишно по 60 000 лева от държавата. Финансовата зависимост и личното покровителство от българския монарх са първите стъпки към фактическото премахване на независимостта на бившето вече Българско книжовно дружество. Забележително е също така, че в закона не се споменава и дума за работа на академията за „вещественото обогатяване“ на българите.
През април 1940 г., в условията на Втората световна война, а и на нарастващ държавен национализъм, е приет Закон за Българската академия на науките и изкуствата. Инициативата за промяната е от страна на министър-председателя и министър на народното просвещение проф. Богдан Филов. В мотивите си пред Народното събрание Филов сочи, че целта на новия закон е да „реорганизира този наш висш научен институт, за да може той да бъде приспособен по-добре към съвременните културни нужди на страната ни“. Чрез реорганизацията Академията ще може, според Филов „да вземе много по-актовно участие в изграждането на нашата народностна култура“. Покровителството от страна на монарха и държавното финансиране се запазват като същностни характеристики на академията.
До септември 1944 г. крачките към одържавяване на академията са съпроводени с поне частично запазване на нейната самостоятелност. Установяването на комунистическия режим през септември същата година е свързано с брутална чистка и истинското „усмиряване на разума“. Той е подчинен на доминиращата марксистко-ленинска идеология, с копиране на сталинския стопански и културен модел в страната. Тогава и последните остатъци от независимост са окончателно унищожени.
Известният български историк проф. Николай Генчев завършва хронологически своята „Краткосмешна история на България“ със септемврийските събития от 1944 г. Обяснението му за избора на тази дата се следното: „Оттук нататък българската история става толкова смешна, че да се описва в една смешна история е просто смешно“. Същото се отнася и за историята на БАН, която през десетилетията на социализма и след това на прехода така и не успя да се върне към истинските си корени.
