Без държавни регулации – по-голяма инициатива и богатство

(ПРИМЕР ОТ БЪЛГАРСКИЯ ОСЕМНАДЕСЕТИ ВЕК)

Автор: доц. д-р Християн Атанасов

Няколко думи в аванс

Българската историческа наука отдавна е доказала, че началото на българското Възраждане следва да се отнесе в периода между края на XVII и първото десетилетие на XVIII век. Това е моментът на първоначалното пробуждане на вече нови процеси, които ще могат в течение на повече от столетие да станат мощен двигател за новото начало на българите и другите балкански народности. Обикновено в историографията се набляга, че след 1683 г. и неуспешната, за османците, обсада на Виена, идва краят на османското военно превъзходство по суша и започва свиването на границите на държавата на падишаха. Това означава в дългосрочен план и по-слаба османска държава във вътрешно политическо отношение. Какво имам предвид? На първо място ще направя уточнението, че за да достигнат българите до положителни резултати за добиване на независима църква, което ще стане официално чак в началото на 1870 г., за да изградят система на модерни училища (по-масово след средата на XIX век), за да започнат да издават свои вестници и списания, и за да водят активен политически живот има дълъг процес на икономическо замогване, който вероятно започва в началото на XVIII век. Според мен този процес на материален просперитет е пряко свързан със слабостта на държавата, особено в сферата на икономиката.

Осемнадесети век, регулации и липса на регулации

Ще уточня, че по време на „класическите” османски години (XV-XVI век), когато държавата е силна и няма кой да и противостои, османците успяват да наложат едни доста строги икономически рамки на своите поданици. На практика по това време, ако се доверим на издадените закони, всичко се е нормирало. Като започнем от цените на пазара, плюс това, че държавата е имала монопол и право на изкупуване на държавни цени на голям брой стоки от първа неоходимост, преминем през норми в производството на занаятчиите, определяне на количеството за продан и дори регулиране на печалбата. Освен това всички занаятчии са били членове на еснафи и по този начин не се е допускала никаква външна конкуренция, нито интензификация, нито възможността някой по-кадърен майстор да произвежда повече и да го предлага на пазара по-евтино. Самият еснаф няма да допусне подобно нещо – цялата му дейност се извършва в зададените предварително норми.

Този модел функционира добре за държавата, поне докато има как да се попълва държавната хазна – т.е. военните походи са положителни, плячката е голяма и на практика тази статичност в икономиката не се отразява чак толкова негативно на бюджета. Тези рамки обаче се оказват крайно негативни по отношение на инициативността. Производството е регулирано и поданиците нямат чак толкова голям интерес да произвеждат повече. Те и не могат долколкото, поне от гледна точка на градското стопанство, това би било в противовес с идеята за „общото благо” и „справедливостта”.

В началото на осемнадесетото столетие обаче системата започва да се пропуква. Държавата вече губи войните, а големи части от нея започват на практика да се отделят от центъра. Това става особено очевидно по време на т.нар. кърджалийски размирици, когато цели области вече не са под властта на султана. Например във Видин се отцепва Осман Пазвантоглу, в Русе Исмаил Тръстениклиоглу и Мустафа Алемдар паша и т.н. В обширни региони на империята вече има друг икономически ред, който по мое мнение, ще се окаже положителен за икономическата инициативност. Държавата не може да събира там данъци, вместо това лицата ангажирани с производство са заплащали по-малки суми на местните османски първенци за да получат тяхната закрила.

Осман Пазвантоглу от Видин (1758 – 1807 г.).

 

Източник: Хърватски държавен архив.

http://arhinet.arhiv.hr/_DigitalniArhiv/Portreti/Portreti-P-0641.htm

Регулациите наложени от центъра започват постепенно да не действат и съответно се появяват инициативни хора, които ще се опитат да произвеждат повече, с пазарна ориентация, и сътветно да подобрят материалното си положение. Преди няколко години имахме подобни разговори с колеги историци и всички много се зачудихме защо точно с рухването на османския икономически модел и появата на кърджалиите, започва и по-осезаемия икономически просперитет на българските земи под османска власт. Мисля, че отговорът се крие в слабостта на държавата да се намесва във всяка икономическа активност, нещо което е характерно за предходните векове, когато по мнение на някои турски историци османската държава е „един добре нареден чифлик, ръководен от центъра – т.е. от Константинопол”.

Информацията за имущественото състояние на градското население през XVIII век

Имаме данни за това, как през XVIII в. градското население по българските земи забогатява, докато държавата отслабва. Графиката е направена на база наследствените описи на жители от Русе, Видин и София, като тяхното имущество е оценено на определена сума, която е преизчислена в сребро (тогава има сребърен стандарт), за да се избегне девалвацията на османските монети за периода. Данните са разпределени в шест периода: до 1720 г., до 1740 г., до 1760 г., до 1780 г., до 1800 г., и до 1820 г. (в графиката периодите са дадени по османския календар, така както са в използваните архивни източници).

Графика 1. Имуществено състояние на градското население във Видин, София и Русе за периода от началото на XVIII до началото на XIX век, в грамове монетирано сребро.

Източник: Atanasov, Hr. Property trends among the urban population of Rumelia in the 18th century as indicated by inheritance inventories from Russe, Sofia and Vidin – a first glance. Bulgarian Historical Review, Vol. 41, Issue 3/4, 2013, 33-59, 27 p.

Очевидно населението постепенно забогатява и особено явно това става в края на XVIII и началото на XIX век. Това и напълно съвпада с времето когато Русе и Видин са извън властта на османския султан, а в София неговите позиции са в някаква степен разклатени. Така че, около по-силните османски първенци се формират групи от богати хора, включително българи, които вече не плащат данъци на централната власт и съответно съумяват да акумулират постепенно по-значими капитали. По-сетне, вероятно измежду наследниците на тези хора, ще може да търсим – дарителите за постройки на модерни български училища, читалища, църкви и прочее.

За слабото действие по отношение на регулациите сред занаятчиите може да съдим и от таблица за имущественото състояние на граждани от Видин, ангажирани с някакъв занаят. Имуществото им е оценено отново в монетирано сребро, може да се види и в номинал, а наследствата им са разпределени в 5 периода (до 1720 г., до 1740 г., 1760 г., 1780 г., до 1800 г.).

Таблица 1. Наследствените описи на занаятчиите от Видин през на XVIII век, групирани според оценките им, в грамове монетирано сребро.

Източник: Атанасов, Хр. В османската периферия: Общество и икономика във Видин и околността през XVIII век. София, 2008, 360 стр.

Ако приемем, че в началото на представения период са налице по-силни регулации на държавната власт и съответно занаятчиите получават по равно суровини, прозвеждат еднакво стоки, продават равно количество, на еднакви цени, то очевидно те си остават почти поравно „бедни”. Вече в следващите периоди и особено към края на века започват да се появяват по-богати занаятчии, а бедните да стават малцинство. Това е следствие от сремежа към интензификацията в градското стопанство, която кара някои по-съобразителни производители да работят в разрез с нормите на държавните регулации. Ще напомня, че в края на века властта на султана над Видинско на практика не съществува и това съответно позволява да се напрупат по-големи активи. Интересното е, че през 1773 г. султан Мустафа II обнародва заповед (ферман), с който се опитва да заздрави регулаторните механизми на еснафските организации, и така да препотвърди „обичаите” останали „от старо време”, но на практика не успява. Ще добавя, че подобни диспропорции по отношение на занаятчиите във Видин (нямам засега данни от други български градове) се наблюдават и по отношение на къщите им и на дюкяните, което означава, че по-будни и инициативни от тях успяват на пазарен принцип да се облагодетелстват от създалата се среда на слаба държавна намеса.

Заключение

Историята ни дава примери, когато времето на слабата държава се оказва повече от полезно, особено в икономиката. Очевидно XVIII век е точно такъв период. На практика ролята на държавата е взета от по-силни местни османски първенци и те я свеждат до минималните и функции – да осигурява реда, да гарантира спокойствието на населението и да решава възникнали спорове (т.е. да има и съдебни прерогативи). Това, съчетано с ниски данъци (вероятно един вид еднократна такса, която населението плаща за да гарантира безопасността си) и освобождаване на икономическата инициативност води до положителни резултати и градското население по българските земи постепенно видимо забогатява.