ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Айн Ранд
Превод от: „Philosophy: Who Needs It“
В публикацията си “The Missing Link”, дискутирах анти-идейния манталитет и неговите социални (племенни) манифестации. Всички племенно мислещи хора са анти-идейни до различна степен, но не всички хора, които са анти-идейни са племенно мислещи. Някои са самотни вълци (наблягайки на най-хищническите характеристики на вида).
По-голямата част от тези вълци са фрустрирани племенно мислещи хора, които са отхвърлени от племето (или от хората в тяхната непосредствена среда): те са твърде безотговорни, за да може да се разчита на тях да следват конвенционалните правила, и прекалено безскрупулно манипулативни, за да се преборят за власт в племето. Тъй като стагниралия начин на мислене не може да снабди човек с начин на препитаване, такъв човек, оставен на собствените му възможности, се превръща в интелектуален бездомник, носещ се като еклектичен „second-hander“ или човек, който приема чужди идеи и поведения, без да е защитил в себе си причините и ценностите да стои зад тях, подбиращ части от идеи на безразборен принцип, поддържащ някоя от тях според настроението си, само с една константа в поведението си: нуждата да се движи от група на група, да се вкопчва в хората, каквито и да са и да ги манипулира.
Каквито и теоретични конструкции да е способен да претегли и обсъди в различни сфери, то сферата на етиката е тази, която го изпълва с ужас от собствената му неплодотворност. Етиката е наука на идеите, лоялността към код от ценности изисква способността да осмисляш абстрактни принципи и да ги прилагаш в конкретни ситуации и действия (дори на най-примитивно ниво на изпълнение на елементарни морални правила). Самотният вълк на племето не е способен да разбира етичните ценности. Той смята, че това е липса, която трябва да прикрие на всяка цена, а този проблем за него е най-трудният за прикриване. Прищевките, които го навигират и които го променят от момент на момент или от година на година, не могат да му помогнат да избере вътрешни убеждения или доживотна отдаденост към едни ценности. Неговите прищевки го подтикват към обратното: автоматично отричане на каквото и да било постоянно отдаване към някого или нещо. Без лични ценности, един човек няма идея за това кое е правилно или грешно. Племенният самотен вълк е аморалист до мозъка на костите си.
Най-ясният симптом, по който някой може да разпознае такъв тип човек е неговата неспособност да осъди собствените си постъпки, или да оцени плодовете на труда си по какъвто и да било стандарт. Нормалното поведение за самооценка изисква сравнение спрямо някоя абстрактна ценност или добродетел- например, „Аз съм добър, защото съм рационален“, „ Аз съм добър, защото съм честен“, дори валидацията за доброта на един second-hander e „Аз съм добър, защото ме харесват“. Без значение дали стандарта за добродетел е верен или грешен, тези примери намекват за съществуването на есенциален морален принцип: че твоята собствена стойност трябва да бъде заслужена.
Верификацията на един аморален човек за неговото поведение е (което той рядко признава или идентифицира) : „Аз съм добър, защото съм аз.“
Отвъд възрастта между три до пет години (т.е. отвъд нивото на сетивно ментално развитие) това не е израз на гордост и увереност, а на точно обратното: на вакуум, на една стагнирала, заклещена менталност изповядваща своята неспособност да постигне каквато и да била добродетел или лична стойност.
Не бъркайте този модел на поведение с психологическия субективизъм. Психологически субективизъм е неспособен да идентифицира собствените си ценности или да докаже обективност, въпреки че на практика прилага такива (макар и чрез ужасно психо-епистемологичнo затруднение). Аморалният човек не приема дори и субективните ценности; той не приема никакви ценности. Имплицитната изява на неговите преценки е: „ Добро е, защото аз го харесвам“ – „ Правилно е защото аз го направих“ – „ Вярно е защото аз искам да е вярно“. Какво значи Аз-а в тези изказвания? Физическо утвърждение породено от хронична тревожност.
Чести прояви на това поведение са: писателят, които пренаписва някои древни заблуди и смята, че неговата работа е нова, понеже той я е написал – необективният художник, който чувства, че неговите рисунки имат стойност защото са негови; бизнесменът, който подбира посредствени кадри, защото той ги харесва; политическият „идеалист“, който твърди, че расизмът е добър ако се практикува от малцинство (по негов избор), но е зло ако се практикува от мнозинството – и всеки поддръжник на подобен двоен стандарт.
Но дори подобни вяли заместители на моралността са само преструвка: аморалният човек не вярва в тях, той вярва в „Аз съм добър, защото съм аз“. Това е неговата политика за себедоказване срещу неговото никога неизречено самопризнание: “Не съм добър нито в това, нито в онова“.
Любовта се проявява в отговор на ценности. Верификацията на аморалния човек се разкрива през неговите абнормални нужди да бъде обичан (но не и в рационалния смисъл на думата) – да бъде обичан заради него самият, тоест без да се вземат предвид последствията от неговите действия. Джеймс Тагарт разкрива естеството на тази нужда: „Не искам да бъда обичан заради нищо. Искам да бъда обичан заради мен самия – не заради нещо, което правя или имам, или мисля, или казвам. А заради мен самият – не заради тялото или думите или работата или действията“ („Атлас изправи рамене“). Но когато жена му го пита „Но тогава…кой си ти?“, той няма отговор.
Един пример от живота: Преди години познавах възрастна жена, което беше писателка, много интелигентна, но привлечена от мистицизма, огорчена, озлобена, самотна и много нещастна. Нейните вярвания относно любовта бяха сходни на тези на Джеймс Тагарт. По време на публикацията на Изворът, споделих с нея, че съм много благодарна на Арчибалд Огден, редакторът, който беше заплашил издателството, че ще напусне ако не бъде публикуван романа. Тя слушаше с особено скептичен и неодобрителен поглед, а след това каза „Няма нужда да се чувстваш благодарна към него. Той не го е направил за теб. Той го е направил, за да подобри кариерата си, защото е смятал, че книгата е добра.“. Аз бях ужасена. Попитах „Смяташ ли, че щеше да е по-добре, ако той смяташе, че книгата е безсмислена, но се беше опитал да се пребори за нейното публикуване, от снизходителност към мен?“. Тя не пожела да отговори и смени темата. Не бях способна да получа каквото и да било обяснение от нея. Отне ми много години преди да започна да разбирам нейните подбуди.
Подобен феномен, който не озадачаваше дълго време, се наблюдава в политиката. Коментаторите често увещават някой политик да постави интересите на страната своите собствени и тези на неговата партия и да направи компромис с неговите опоненти – подобни увещания не са отправени към дребнавите мошеници, а към хора с ценности. Какво значи това? Ако политикът (тук говорим за политик като професия, може да визираме мъж или жена) е убеден , че неговите идеи са правдиви, то интересите на държавата, ще бъдат предадени, ако направи компромис. Ако той е убеден, че идеите на неговия опонент са грешни, то тогава отново, страната, на която служи е тази, на която ще навреди. Ако не е убеден нито в едното, нито в другото, то тогава трябва да има доблестта да провери собствените си убеждения заради придобиването на собствена по-разумна преценка, а не само поради добри намерения към страната си – защото верифицирането на правотата или грешността на собствените му идеи трябва да е от първостепенно лично значение за него.
Но стремежът към верифициране на идеите изискват идейно съзнание, което приема идеите сериозно – тоест, такова, което вади заключения на базата на принципи базирани в реалността. Стагниралото съзнание не е способно да повярва, че идеите могат да бъдат от личностно значение за когото и да било; разглежда идеите като арбитражен избор и като средство за постигане на някакви цели в настоящето. По този начин, човекът не се опитва да бъде избран начело на държавата, за да може да приложи определени политики – той проповядва определи политики с цел да бъде избран. По тази логика защо въобще да бъде избиран? Стагниралото съзнание никога не си задава подобен въпрос: постигането на дъглосрочни и всеобхватни цели винаги е отвъд неговата ограниченост. (Има достатъчно много политици и подобни коментатори от този тип – и тъй като подобен начин на мислене се приема за нормален и приемлив това повдига въпроса за интелектуалното ниво на културата на нашето време?)
Ако човек използва идеите и принципите за постигане на личностния си интерес, тогава какъв е неговият личен интерес и какво го определя? Помислете си на какъв безсмислен и неблагодарен робски труд е обречен политика, ако целта на неговата работа – постигането на качествено управление на държавата – не е от негов личен интерес (или на адвоката, ако справедливостта не е важна за него; или на писателя, ако обективната стойност на неговите книги не е от важност за него, както жената, която дадох за пример сметна за приемливо). Но стагниралото съзнание не е способно да генерира цели или ценности, и трябва да ги подбира от втора ръка, поемайки ги както са му подадени, сякаш просто се носи по течението. ( Не всички такива хора са племенни самотни вълци – някои са вярващи, примирени конформисти заради техните психо-епистемологични вярвания – но със сигурност всички са с анти-идейни съзнания).
Наблягайки на „себе си“ (и на това, че заслужава да бъде обичан „заради себе си“), самотният вълк няма чувство за себе си и собствените си интереси, а само моментни прищевки. Такъв човек е осъзнат само за собствените си моментни сензации и нищо друго. Когато такъв човек говори за духовните (тоест интелектуалните) ценности – това са нещата, на които се възхищаваме или обичаме – бихме били потресени от баналността, вулгарността и повърхностността, която блика от него.
Племенният самотен вълк има чувството, че неговата същност няма общо с неговите действия, неговата работа, неговите търсения и цели, неговите идеи. И всичко това, той възлага на някаква сила извън него – обществото или реалността или материалните ограничения – които го принуждават. Той чувства че неговата същност е някаква мъглява концепция без атрибути.. Едно нещо е сигурно: неговата същност е неизразима, тоест не-съществуваща. Същността не един човек е неговият ум – неговата способност да приема реалността, да сформира убеждения, да избира ценности. За самотния племенен вълк „реалността“ е безсмислен термин, неговата метафизика се състои в хроничното чувстване, че животът някак си е конспирация на хората и нещата са срещу него, и той ще върви през полета от трупове, за да може да наложи себе си? Не – за да може да прикрие (или запълни) натежалата вътрешна празнота, произведена от неговата абортирана личност.
Горчива шега спрямо човечеството е фактът, че такъв човек се смята за символ на егоизма. Това го подтиква към опустошителност: дава му надеждата за успех при фалшифицирането на висота, която е извън неговия потенциал. Егоизмът е дълбоко философско, идейно постижение. Всеки, който приема образът на племенния самотен вълк за пример на егоизъм, просто признава стагниралата същност на функционирането на собственото му съзнание.
Въпреки това трибалистите (т.е. племенните хора) продължават да твърдят, че моралността е ексклузивен социален феномен и принадлежността към племе – каквото и да е то – е единственият начин да направи хората морални. Но послушните членове на племето не са по-добри от техният отхвърлен вълчи брат и са също аморални: техният стандарт е „ Ние сме добри, защото сме ние“.
Абдикацията и омаловажаването на себе си е скрита характеристика на стагниралия ум, племенните хора или самотните вълци. Всички те се страхуват от автономност; страхуват се от отговорностите, който само Аз-ът (идейното съзнание) може да извърши, и те се опитват да избягат от двете основни действия, който истински егоистичният човек би защитил със собствения си живот: личният избор и преценка. Те се страхуват от разума (който се прилага целенасочено) и вярват на емоциите (които са автоматични) – те предпочитат роднините (инцидентно избрани по рождение) спрямо приятелите (които се избират по избор) – те предпочитат племето (това, което им е дадено) спрямо външните хора (новото) – те предпочитат командите (запомненото) спрямо принципите (разбраното) – те приветстват всяка теория на детерминизма, всяка мисъл, която им позволява да изплачат : „Нямаше какво да направя!“.
Очевидно е защо моралността на алтруизма е племенен феномен. Праисторическите хора са били физически неспособни да оцелеят без обвързаността с племето за да се предпазят от други племена. Причината за увековечаването на алтруизма в цивилизования свят обаче не е физическото оцеляване, а психо-епистемологична: нуждата на стагниралия и потиснат ум да оцелее в реалността го подтиква да се асоциира с племето. Доктрината на саможертвата не ги обижда: те нямат усещане за лично пространство и лична стойност – те не разбират какво е това, което се иска от тях да жертват – те нямат подобно нещо като интелектуална цялостност, обич към истината, собствено избрани ценности, или страстна отдаденост към дадена идея. Когато те чуят нареждане срещу „егоизма“, те вярват, че това, което трябва да отхвърлят е бруталността, безсмислените прищявки на племенния самотен вълк. Но техните лидери – теоретиците на алтруизма – знаят, че това не е така. Имануел Кант е знаел, Джон Дюи е знаел; Б. Ф. Скънър знае; Джон Равлс знае. Вижда се, че не безсмислената бруталност, а разума, интелекта, способността, мярката, увереността, самочувствието, са това което те искат да разрушат.
В наши времена сме свидетели на ужасяващ спектакъл: величествена научна цивилизация доминирана от моралността на праисторически диваци. Феноменът, който прави това възможно е разреза между психо-епистемологичните „праволинейни“ умове. Най-добрият пример за това са хората, които бягат към материалните науки (или технологиите или индустриите или бизнеса), надявайки се да намерят пристан от човешката ирационалност, и изоставяйки полето на идеите на противниците на разума. Подобни бежанци включват някои от най-добрите умове на човечеството. Но подобно убежище не е достижимо. Подобни хора, които извършват подвизи на интеграцията на идеи и рационалност в работата си, стават безпомощно анти-идейни във всички останали аспекти на своя живот, особено в човешките взаимоотношения и социалните казуси. (Например, сравнете постиженията в науката на Айнщайн с неговите политически убеждения).
Човешкия прогрес изисква специализация. Но разделението на труда в обществото не може да оцелее без рационална философия – без стабилна основа на фундаментални принципи, чиято задача е да тренират човешкия ум да бъде човек, тоест идеен.
