ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Появата и разпространението на социализма, националсоциализма и фашизма не е просто резултат от неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Тези идеологии и техните мутации в условията на различни кризи имат опасния чар да убеждават част от масите в правотата си. Освен нехуманни, те са и антипазарни. Когато след септември 1944 г. българското общество ускорено тръгва по антипазарния път изглежда, че това е единственият шанс за неговата модернизация. Пазарна алтернатива обаче е съществувала. За да се разбере нейната същност трябва да се върнем в периода между Първата и Втората световна война.
България след Първата световна война
За България Първата световна война (1914-1918 г.) завършва с национална катастрофа. Страната е в лагера на победените, хиляди млади българи губят живота си при неуспешния опит за осъществяване на националното обединение с военна сила. И без това примитивното стопанството е изтощено, натоварено с репарационни плащания към победителите. Към България се насочват хиляди българи – бежанци от райони, които остават в съседни държави. Отговорността за влизането на България във войната и за последвалата катастрофа пада върху политически партии, които, поне в наименованието си, носят характеристиката либерални. Интересите и личното властолюбие на лидерите им компроментират либералните принципи, които никога не са възприемани особено сериозно от тях.
След Първата световна война в българското общество придобиват популярност и практическо приложение идеи, които са в противоречие с основни принципи на пазарната икономика. Популисткото земеделско правителството на Александър Стамболийски (1920-1923 г.) с т. нар. аграрна реформа посяга на частната собственост върху земята и унищожава малкото модерни и пазарно ориентирани земеделски стопанства. Следващото правителство, начело с проф. Александър Цанков (1923-1926 г.), отменя някои от земеделските реформи, но задълбочава държавната намеса в икономиката. Голямата депресия и авторитарните правителства, след 1934 г. продължават тези тенденции. Кредитът, външната търговия, електрификацията и други стопански отрасли преминават под почти пълния контрол на държавата
В българската икономическа мисъл през периода скептицизмът и критиката към „недостатъци“, приписвани на пазарната икономика са изключително популярни. На държавата, с всичките нейни институции, административни и законодателни органи, все повече се гледа като на главен играч в икономиката. Нейната регулативна роля се засилва и голяма част от икономистите смятат, тя вече не просто подпомага, а в отделни случаи напълно или частично измества частната инициатива. Тя се смята за надкласова, необвързана с интересите на политическия елит и от тази гледна точка в състояние да преодолее недостатъците на капитализма. Още в началото на 20-те години подобно мнение изразява Ал. Цанков.
Разработват се теоретични концепции, които оправдават протекционизма и критикуват свободната търговия. Появяват се първите опити за анализ и оценка на възможностите за прилагане на планиране в икономиката. Немалка група български икономисти предлага идеи за прилагане на въвеждане плановост в българското общество без да се концентрира в детайли към теоретичния въпрос за възможността от комбиниране между капитализъм и планиране. Други се опитват да докажат тезата за съвместимост между капитализъм и плановост. Конкретните предложения за въвеждане на плановост създават впечатление за прагматичност и ангажираност със съществените проблеми на българското стопанство, без да се отива към „отвлечени“ и неподходящи за конкретния исторически момент теоретични дебати. Те са илюстрация на факта, че планирането става все по-популярно сред икономисти и сред различни представители на управляващите елити в страната.
Пазарните перспективи
На фона на тази мощна антипазарна вълна правят впечатление няколко опита от страна на български икономисти да се предложи пазарна алтернатива като средство за преодоляване на изостаналостта и стопанските проблеми на междувоенния период.
В поредица от публикации дългогодишният секретар на Софийската фондова борса Стоян Бочев (1881-1968 г.) обръща внимание на възможностите на акционерното дело да стимулира стопанството на страната. Той знае, че след Освобождението в България има „дефицит“ на капитали и капиталисти. Именно поради това възприема и предлага „акционерната форма на стопанска предприемчивост“ като най-подходяща форма на икономическа дейност, особено когато тя трябва да е в по-големи мащаби. Бочев проследява историята и тенденциите в развитието на акционерното дело в България. Той е наясно с недостатъците на първите акционерни дружества в страната – държавна неприязън към акционерното дело, мъгляви баланси и годишни равносметки, управление, в което всеки акционер се стреми да има право на глас непропорционално с броя на акциите и т.н.
При все това Бочев изтъква, че акционерните дружества са осъществили проекти, които не биха били възможни по друг начин в областта на кредита, застрахователното дело, добива на полезни изкопаеми и индустрията. Те са привлекли чужди капитали, от които българската икономика има огромна нужда и имат потенциала да я модернизират в бъдеще. Те са в състояние да съживят народната спестовност, като вкарат наличните местни капитали в стопански оборот и ги впрегнат в позитивен стопански градеж. Именно по тази причина държавата трябва да ги насърчи най-вече чрез облекчаване на данъчното бреме. Развитието и насърчаването на акционерните дружества се очертава като алтернатива на пряката държавна намеса в икономиката.
Пазарно ориентирани алтернативи пред българското стопанство вижда и проф. Я. Моллов, който се занимава основно със състоянието на аграрния сектор, който тогава е основен за България. Българското селско стопанство през периода между двете световни войни е примитивно, слабо обвързано с пазара и с голяма скрита безработица. Това означава, че в него има твърде много работна ръка, която не се използва ефективно. Тя обаче не може да намери приложение в индустрията поради нейното слабо развитие. Излишната работна ръка не може и да емигрира, поради ограниченията пред свободното дижение на хора през разглеждания период. При тази ситуация, според Я. Моллов, е необходимо земеделското стопанство да се трансформира в трудово-интензивно, т.е. в отглеждането на „ония култури и ония видове домашни животни, с оглед на изискванията на пазара, които най-добре оползотворяват и възнаграждават вложените в производството средства“. Въпреки, че в публикациите си Я. Моллов не е последователен привърженик на пазарните идеи той е убеден, че стопанската политика, която може да има успех в модернизирането на селското стопанство и в увеличаването на неговите доходи е тази, в която първостепенно място „заемат мероприятията по засилване на частната инициатива“. Неговата рецепта за българското икономическо развитие включва пазарната ориентация на селското стопанство, базирана на частната инициатива на селскостопанските производители.
Допълнителни акценти към подобен вариант за модернизиране на българското селско стопанство дава професор Наум Долински. Той е емигрант от болшевишка Русия и преподава във Висшето търговско училище във Варна. Долински критикува проведените от БЗНС аграрни реформи в началото на 20-те години на 20 век, като обосновани от политически мотиви. Той е българският икономист, който най-ясно формулира тезата, че българското селско стопанство страда не от капитализма, а от липсата на достатъчно капитализъм. Именно некапиталистическия характер на селското стопанство е сред главните причини за кризисните явления в селското стопанство. По подобие на Я. Моллов разработва тезата, че българското селско стопанство се нуждае от реформи, чрез които от екстензивно да се превърне в трудово-интензивно. Според Н. Долински процесът на интензификация и на обвързване на селското стопанство се осъществява спонтанно и рационалната стопанска политика на държавата е да го насърчи и доразвие. Като пример за реформи на селското стопанство Долински сочи Дания с нейните свободни кооперации, ориентирани към производство за пазара.
Неосъществената алтернатива в българското стопанство
След деветосептемврийския преврат през 1944 г. в България с помощта на чужда военна, политическа и икономическа сила се налага Сталинския модел на социализма. Проблемите и недостатъците на българската икономика преди 1944 г. представят управлявалите по време на социалистическия режим като модернизатори. Антипазарните тенденции в стопанската политика на България не са изненада или новост. Следваната от Българската комунистическа партия стопанска политика на социалистическа индустриализация обаче не е единствен възможен път за преодоляване на бедността и изостаналостта.
Идеите на посочените български икономисти от периода преди 1944 г. показват алтернативата. В нея могат да се разграничат два елемента. Първият – трудово-интензивно, пазарно ориентирано селско стопанство и акционерни дружества, които да осъществяват по-мащабните инициативи извън селското стопанство. Вторият – стопанска политика, базирана не на противопоставяне, а на сътрудничество и подпомагане на частната инициатива от страна на държавата. Тази алтернатива не е без недостатъци, но пък никога не получава шанс да покаже предимствата си.
