Либертариански подход към имиграцията

Започналата през 2015 г. европейска мигрантска криза отвори очакван фронт за нова културно-политическа война в пределите на Стария континент.  Деструктивните военни интервенции на САЩ и съюзници в Афганистан, Ирак, Либия и Сирия, „поканата към бежанците“, отправена от германския канцлер Ангела Меркел, и вътрешните напрежения в по-богатите членове на Съюза, идващи от нарастващия брой чужденци, в комбинация оформиха идеалните условия за сблъсък на гледните точки около имиграцията и нейното значение в една посивяваща Европа[1].

В този контекст изговарянето на позиция базирана върху принципите на частната собственост, работата на Мъри Ротбард, Милтън Фридман и Ханс Херман Хопе, както и опита на страни като Швейцария и Лихтенщайн става особено важно[2]. Това е и целта на следващия материал.

При идеални условия (Как е в Анкапистан)

Идеалните условия визирани в подзаглавието са тези, при които собствениците имат пълен контрол върху своите имоти и т.нар. обществена (държавна) собственост не съществува. Ако индивиди, фирми или граждански асоциации притежават земята и имат абсолютни права на собственост върху нея, въпросът, за това дали границите са отворени или затворени и за това кой и как преминава през тях, ще се решава изцяло според усмотрението, нуждите и нагласите на домакините.

Някои от тях биха избрали по-стриктни режими за преминаване, други по-отворени. И както се случва  с всички процеси оставени на спонтанен ред и децентрализирано управление, ще видим постепенно отсяване на добрите от лошите модели. Бързоразвиващи се комерсиални центрове като Сингапур ще имат един подход, пасторални планински селища като Вадуц, друг. Някои ще са етнически (верски) хомогенни, други не, някои ще позволяват по-рестриткивни социални норми, други по-отпуснати – ще видим, както казва Ротбард истинско разнообразие[3] (diversity), за разлика от спонсорирания от социалната система идеологически „мултикултурализъм“ (съществуване в анклави) на днешна Западна Европа.

Противно на някои виждания, подобно на свободата на словото, либертарианците не подкрепят правото на изказване или придвижване за сметката на правото на собственост. Аз не мога насила да получа интервю в bTV, не мога да реша да пея в кино залата, нямам право на колонка във в-к „Трета възраст“. Свободата на словото не е право на ползване на чужд ресурс. Същите принципи важат и при свободата на преминаване.

Стриктните права на собственост не означават задължително живот в среда с огради и граничари на всеки метър. Немалък брой собственици биха избрали да получават облаги от преминаването на голям брой хора през собствеността си. Например защото това повишава стойността на отдавани под наем сгради и търговски пространства, като допълнителна екстра за служители и клиенти или просто заради добри съседски взаимоотношения. Примерите в градска среда са много – от София с нашия Бизнес парк в ж.к. Младост 4, до Лондон с неговите паркове и площади, където левите активно се бунтуват срещу частните публични пространства[4] и техните правила. Подобна на описаната е ситуацията в Швейцарската провинция, където собствеността стриктно се обозначава, но в същото време е освободена за преминаване от овчари и туристи, които трябва да спазват правилата на гостоприемството[5].

Държавата като граничар

Саморегулацията, идваща от пълния контрол върху собствеността, изключва нуждата от монополист върху насилието, опитващ някаква форма на контрол при преминаването на граничната бразда или КПП-то.  Лишим ли се от политически мотивиран и бюрократично натоварен монополист, се лишаваме и от множеството проблеми, изкривявания и негативни външни ефекти, които той създава. Струва си да споменем някои от тях.

На първо място сред негативите можем да посочим политическото влияние, изразяващо се в  изключително противоречиви сигнали. От една страна държавите строят стени, оборудват граничари, слагат термо камери, вкарват в правния мир тежки имиграционни регулации.  В същото време  милиони чужденци са поканени да дойдат в Германия, предоставя се лесно гражданство на всеки успешно стигнал, затварят се очите за вече влезлите в страната по нелегален път, притискат се европейските страни да прибират бежанци, докато всички страни в Азия и Африка по пътя не го правят.Коя точно позиция защитават западните правителства?

Допълнително объркване идва и от неспособността на бюрократичната машина в повечето страни да разграничава между различните форми на преминаване на границата според  намеренията на пътуващите – туризъм, бизнес-работа или постоянен живот; временно ползване на обществени услуги или пълна зависимост от тях; престой като гостуващ чужденец или натурализиран гражданин с пълни политически права. Като демонстрация на този ефект можем да вземем статистиката, която показва, че през 2012 г. в САЩ цели 58% от неоторизираните имигранти са били такива, които са останали след изтичане на туристическа виза.[6] Всичките хеликоптери, стени, граничари и закони нямат значение в такъв случай- милиони са влезли, ползвайки пробойните, други милиони, които не са имали намерение да нарушават правилата, са били оставени отвън.

Историята на ефективността на държавния граничен контрол издава най-тежката присъда. Между 1968 г. и 2008 г. недокументираните имигранти в САЩ нарастват от три на дванайсет милиона, въпреки петорното увеличение на граничните полицаи, четворното увеличение на часовете патрулиране на браздата и 20-торния скок в номиналните разходи за този тип полицейска работа.[7] Независимо от ресурсите, вложени в рестриктирането на миграцията, ефектите от действията на държавата са повече от красноречиви – провал. Една интересна теория на професор Дъглас Мейси дори твърди, че подсилването граничния контрол и премахването на програмата за гостуващи работници от Мескико създава изключително силни стимули за мексиканските работници да се опитват на всяка цена да преминат границита и по-важното да останат там за постоянно.[8] Т.е. мигрантската криза (поне отчасти) е пречинена от политиката, която е трябвало да я предотврати.

Държавната миграционна политика страда от класически проблем на централното планиране, описан от нобеловия лауреат по икономика Фридрих Хайек – този на „знанието“[9]. А именно, какъв е оптималният брой имигранти, които трябва да бъдат приети в страната. Колко души трябва да бъдат приети за туризъм и колко за работници? Колко за селското стопанство, университетите, индустриалното производство или услугите? Колко от Азия и колко от Южна Америка? Колко висшисти, колко докторанти и колко с гимназиално образование? В коя част от страната? По колко, в кой сезон? Кое е важно – бройката, процентът от популацията, месторождението на мигрантите?  33% от населението като в Лихтенщайн, или 1,2% като България, или може би 17,6% като Хърватска?

По същия начин както държавата не може да уцели броя на произведените обувки спрямо стоманата или киселото мляко в социалистическата икономика, така и няма как да знае какъв да е размерът/миксът на мигрантските квоти – както и при пазарите, тези решения трябва да се взимат максимално децентрализрано, най-добре ототделния индивид или собственик (или група от същите)[10].

Публичната собственост (държавна и общинска) създава още едно ниво на изкривяване и моралната опасност. Тъй като държавата притежава контрола над пътища и други форми на транспортна инфраструктура (летища, пристанища и пр.) тя може да извършва насилствено изключване и насилстветно включване на мигранти. От една страна да допуска хора, които никой не иска на частната си собственост, и от друга страна да спира хора, които са поканени на нечия частна собственост, но не отговарят на критериите, зададени от монополиста върху насилието. Прибавете към това и множеството закони за насилствена асоциация (т.нар. анти-дискриминационни правила), които вече важат за получилите гражданство и притежаващи собственост и имаме пълно обръщане на принципите, по които би трябвало функционира всяко общество – тези на свободната асоциация.

Приложими либертариански реформи

Имайки предвид, че сме далеч от общество със 100% частна собственост, какви са мерките, които биха работили както при минархизъм, така и в днешния модел на смесена икономика? Изброените по-долу предложения не са наредени по важност, но за много от идеите важи, че включването им в една обща система ще създаде изключително силни и позитивни синергии.[11]

Социална държава

Класическият цитат по темата принадлежи на един от най-гласовитите нобелови лауреати, икономистът Милтън Фрийдман.  В малко думи той успява да посочи една от най-основните разлики между миграциите преди и след 60-те години на 20 век:

„Може да имаме или отворени граници, или социална държава. Но не и двете.”

Допълва с това, че е едно да си в система на свободна имиграция към работни места, съвсем друго в такава към социални плащания. Логиката на позицията му е ясна – едва ли която и да е общност има нужда от посетители, чиято единствена цел е да се възползват от насилствено изетите ресурси, идващи от членовете на същата тази общност.  Никой не кани водопроводчика вкъщи, за да му даде достъп до хладилника и мокрия бар.

И тук не става дума само за директни плащания за бедност и безработица – цялата преразпределителна социална държава (болници, училища, пенсии) субсидира новодошлите. Да не говорим за убедителния аргумент, че такива „незаслужени” плащания създават предпоставки за изолация, гетоизиране и дори екстремизъм[12] – извършителите на терористични актове в Европа бяха колкото мигранти (или техни наследници), толкова и продукти на социалната система.

Премахването на социалната държава би имало позитиви далеч отвъд имиграцията, но дори изключването на имигрантите от системата до получаване на гражданство е напълно реалистична политика. С други думи интересуващите се от конюнктурата политици имат пред себе си немалък хоризонт за адресиране на този проблем в рамките на прозореца на Овъртън.

Покани и носене на отговорност за поканените

Поканите все още са елемент от миграционните политики на много страни по света, но заради бюрократизация и неразбиране на фундаменталния им смисъл, често не могат да се получат пълните позитиви от тяхното съществуване. Основният принцип при системата с покани е напълно съвместим с либертарианските идеи – имаш лице или група от лица, които поемат ангажимент за поведението на гост. Както когато имаме празненство вкъщи и някой доведе свой приятел – довелият го експлицитно или имплицитно дава уверение за интегритета на новия човек и гарантира за неговото поведение.

Американската имиграционна система например все още се възползва сериозно от поканите и следи за това, когато една компания покани чужденец, той да спази изискванията си по визата. В самите писма-покани, фирмите посочват броя на техните служители или гости, които са били добросъвестни и са спазили изискванията по пребиваването си. Нещата стават по-сложни с индивиди и семейства, където от една страна е политически непопулярно да търсиш отговорност на нарушителите и от друга имаш отново неефективна държавна система, която да следи за самите нарушения. Затова е значително по-лесно да останеш нелегално в САЩ чрез туристическа виза или семейна покана, отколкото чрез покана от компания.

Политически права

Безспорно най-важният аспект от всяка разумна миграционна политика е да прави ясно разделение между разрешение за престой/работа и предоставяне политическите права, идващи от притежаването на гражданство. Политическите права дават пълен достъп до социалната система, дават възможност за ползване на имиграцията като електорален инструмент, а след натрупване се ползват и за директна намеса в установяването на вътрешни правила.

Според полу-официална информация от Министерството на туризма в България, руснаците, които притежават имот у нас са около 400 хил. души[13]. Икономическият ефект от присъствието им е безспорно положителен – създават бизнес, работа и доходи за немалко фирми от туризма, строителството, услугите. В същото време, бихме ли искали всички тези хора (независимо какви точно са им политическите разбирания) изведнъж да се включат в политическата система? Знаем ли докъде може да ни доведе това? За сравнение, „Обединени патриоти“ са влезли в парламента с 9,31% от вота, чрез 318 513 гласа. Какво правим с една нова партия от чужденци?

Получаването на гражданство трябва да е най-сложният и изискващ елемент от всяка миграционна политика.  Швейцария и Лихтенщайн, например, слагат най-различни условия за натурализация – между 10 и 30 години жителство, одобрение от местната общност, езикови и културни познания, неползване на социалната система. Няма нищо по-естествено, ако външен човек иска да стане член на един клуб, той да трябва да покаже и докаже, че споделя неговите нрави и разбирания.

На много места в Европа виждаме точно обратното – новодошли, които отричат принципите, върху които стъпват приютилите ги общества. Стигайки до там, че ислямистки групи активно работят за замяната на европейски ценности с шариат[14]. Съвсем наскоро, на базата на отричането на тези приниципи, поради „неуспех в асимилацията“ алжирска гражданка не получи френски паспорт, което предизвика дебат и серия от съдебни отсъждания.[15] Отново – странно ли е, че някои французи не искат общите им правила за живот да се решават от хора, които не могат да се здрависат с мъж заради религиозни разбирания?

Децентрализация

Политическата децентрализация ни доближава в максимална степен до модела, при който нуждите и интересите на различните градове, общини, области и пр. се взимат в по-голяма степен под внимание. Дали на определено място имат нужда от внос на наемен труд, дали този внос да е от високо или нискоквалифицирани кадри, дали един район иска да привлече нови заселници, дали някъде другаде чужденците са станали в повече. Децентрализацията е най-ефективният метод за решаване на проблема със знанието, който описваме в във втората част от това есе.

Както и за други видове политики, колкото повече имаме вземане на решенията на локално ниво, толкова повече имаме (1) съобразяване с местните специфики и (2) повече възможност за тестване на нови модели и идеи.

Съществуващ днес пример са изискванията за натурализация на различните швейцарски кантони, които се добавят към тези на федерално ниво. Повечето просто добавят определен брой години, но съществуват и други изисквания (наложени на по-ниско административно ниво) като езикови познания и вот на местната общност.[16]

Важно е да се отбележи, че децентрализацията единствено на политиката на имиграцията е от една страна трудно постижимо политически, второ трудно за изпълнение технически. Когато става дума за овластяване на местните общности, трябва да се започне с по-централни елементи от властта, като данъчно облагане и сигурност.

Гражданство чрез вот на местната общност

В определени части от Швейцария, въпреки политически и институционален натиск, все още е популярна практиката гражданите да одобряват чрез скрит вот натурализацията на техни съседи, които са успели да покрият техническите критерии са придобиване на паспорт.

За тази традиция се разшумя отново през 2017 г., когато жителите на Гипф-Оберфрик отказаха да натурализират холандска гражданка, след като тя години наред провежда множество кампании срещу местни традиции, включително и срещу известните швейцарски звънци, поставяни около вратовете на добитъка[17]. Особено показателно е, че държавните служби са разрешили получаването на гражданство, но цели 144 от нейните 206 съседи са били на друго мнение – защото била „досадна“.

Противниците на подобен тип граждански контрол го определят като „архаичен“ и даващ неконсистентни резултати. В същото време той може да се похвали с плюсове, които са рядкост за повечето видове имиграционна политика – избягва формализма на „техническите“ изисквания, избягва бюрокрацията, свежда решенията до хора, които познават кандидат-гражданите, дава възможност на канидат-гражданите активно да работят за своето приемане в общността, намалява моралния риск като поставя потърпевшите от решението (съседите) в позиция на решаващи. Дори така наречената неконсистентност е по-скоро плюс, защото идва от свеждането на решенията до най-ниското възможно ниво, на което има много по-голяма възможност да се отсъди правилно, казус по казус.

С такъв тип регулация всяка общност може да реши какви изисквания да има към новите си съграждани. Очевидно е, че повечето места по света ще очакват голямо ниво на асимилация – у хората съществува определена мнителност към външния човек.  Още повече, че е нормално всяка социално-културна традиция да търси своето възпроизводството в членовете, които приема. Едва ли в клуба по шах искаме хора, които да играят белот, но са решили да се присъединят, защото залата за срещи и бюфетът са много хубави. В същото време, всеки един казус, всеки един кандидат ще се разглежда сам по себе си и би могъл да демонстрира разнообразен набор от качества, които да го превръщат в желан съсед – всъщност това може да намали мнителността, произхождаща от етническа стереотипизация, например.

Свободна търговия и мир

Миграционните въпроси се трансформират в голям проблем, когато определени места по света се превърнат в особено негостоприемни за своите жители. Не са много хората, които биха искали да напуснат завинаги родния си дом, просто така. В същото време смъртта, разрушенията, гладът и бедността са били в основата на множество големи преселения на народите през човешката история – ситуации, които няма как да протекат безконфликтно.

Включително при последната масова мигрантска криза, коренът на проблема може да се намери в редицата военни интервенции, започнали след  11-ти септември 2001 г. – довели до редица граждански войни, възхода на Ислямска държава, възникването на робски пазари в Либия, тежки етнически и религиозни напрежения като тези между сунити, шиити и кюрди, опити за геноцид над копти и язиди и пр.

Където войната не сее разрушение, местни диктатори блокират икономическия просперитет с кражби на частна собственост, преследване на предприемчивите, затваряне на външните пазари. Европа и САЩ, вместо да помогнат чрез отваряне на достъпа на гражданите до стоки от третия свят, го заливат с помощи, които отиват за властващите дерибеи и убиват местното производство[18].

Ако ни притесняват вълните от хора, идващи от Азия и Африка, може би да се замислим дали да хвърляме бомби по домовете им, следващият път?

 

[1]http://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/index.php/Population_structure_and_ageing

[2] Темата беше гласувана и на първо място от Патреон дарителите на ЕКИП. Можете да станете част от тях ТУК

[3]https://mises.org/system/tdf/11_1_1_0.pdf?file=1&type=document

[4]https://www.theguardian.com/cities/2017/sep/26/its-really-shocking-uk-cities-refusing-to-reveal-extent-of-pseudo-public-space

[5] Доц. Красен Станчев от СУ има чудесна лекция по въпроса, която за съжаление не е достъпна онлайн

[6]https://www.cato.org/publications/commentary/why-wall-wont-work

[7]Massey, D., Durand, J., Pren, K.A,(2016), Why Border Enforcement Backfired, AJS,121(5): 1557–1600.

[8] Пак там

[9]https://fee.org/articles/the-use-of-knowledge-in-society/

[10] В третата част от това есе имаме конкретни примери как може да се реши този проблем

[11] В някои случаи като децентрализацията и гласуването от съседите за гражданство дори ще е трудно да видим едното без другото

[12] https://ekipbg.com/evropeiskata-socialna-dyrjava-skritiyat-syuchastnik-na-ekstremizma/

[13] https://www.dnevnik.bg/biznes/2018/03/11/3144466_rusnacite_s_vtori_dom_v_bulgariia_sa_400_hil_obiavi/

[14] https://www.express.co.uk/news/uk/738852/British-Muslims-Sharia-Law-enforced-UK-Islam-poll

[15] http://discovery.economist.com/openfuture/should-assimilation-be-a-requirement-for-citizenship?kw=all&csid=socialoffb&ref=openfuture&aid

[16] https://www.sem.admin.ch/sem/en/home/themen/buergerrecht/einbuergerung/ordentliche_einbuergerung/wohnsitzfristen.html

[17] https://www.independent.co.uk/news/world/europe/woman-annoying-swiss-citizenship-passport-switzerland-nancy-holten-gipf-oberfrick-aargau-a7712836.html

[18] https://www.youtube.com/watch?v=inClCwsVwjY