Източна Румелия като пропуснат шанс

Основните факти за историята на Източна Румелия са добре известни. Тя е създадена със съгласието на основните европейски сили, включително Османската империя и Русия. Съгласно решенията на Берлинския договор (13 юли 1878 г.) областта разполага с административна автономия под пряката власт на султана. Негов представител е генерал-губернатор (Главен управител), който трябва да е християнин и се назначава със съгласието на всички държави, подписали договора. Територията на Източна Румелия обхваща около 35 900 км², разположени на юг от Стара планина, с главен град Пловдив и население около 816 хил. души, от които българите са приблизително 70%. Вътрешното устройство се определя от Органически устав.

Източна Румелия не е замислена като българска област. Благодарение на активното си население тя се утвърждава като втора българска юрисдикция, която съществува успоредно с Княжество България до Съединението на 6 септември 1885 г. Разпокъсването на българската нация, осъществено на Берлинския конгрес е прието болезнено от съвременниците. В Източна Румелия обаче културните, политическите, религиозните и националните права на българите, както и на националните малцинства са добре гарантирани и се спазват. За разлика от Княжеството, където монархът не е българин, и двамата генерал-губернатори на Източна Румелия са с български произход. В автономната област дискриминация по религиозен или национален признак липсва. Проблеми от подобно естество имат българите останали в пределите на Османската империя и най-вече тези, които попадат в Румъния и Сърбия.

Поради това, погледнато от дистанцията на времето, съществуването на две български юрисдикции може да се оцени като шанс за тогавашните българи. Княжество България и Източна Румелия предлагат  на жителите си различни, на практика конкуриращи се, политически модели, форми на управление, адмистративно и съдебно устройство. А както е добре известно, от конкуренцията и липсата на монополи най-облагодетелствани са потребителите. В случая конкуренцията между двете български юрисдикции носи потенциала да създава по-добри условия за стопански и социален просперитет.

Сравнението между Княжество България и Източна Румелия разкрива някои неочаквани, на пръв поглед, конкурентни предимства на автономната област. Нейният основен закон –  Органически устав – не е гласуван, пряко или косвено, от местното население. Разработен е от комисия, в която влизат представители на силите подписали Берлинския договор. Авторите му опитват и в голяма степен успяват да вплетат в   устава някои от най-добрите традиции от законодателството и конституциите на тогавашните либерални европейски държави. При това те успешно се съобразяват с местните традиции и обичаи и се стремят да избегнат опасностите от изпадане в евтин популизъм. Дори представителите на Англия и Австро-Унгария в комисията за разработка на Органическия устав, за които традиционно се приема, че са антибългарски настроени, дават принос за положителните характеристики на основния румелийски закон. Те са движени от желанието да се създаде такова устройство, което да предизвика завистта на жителите на Княжество България.

Областното събрание. Законодателната власт в Източна Румелия принадлежи на Областно събрание. За разлика от парламента в Княжеството, в който всички депутати са избрани, събранието на Източна Румелия се състои от 56 депутата, от които 36 избрани пряко от народа, 10 са депутати по право (представители на религиозните общности и на върховните съдилища) и 10 назначени от генерал-губернатора. Последните трябва да са част от местния  стопански и интелектуален елит. Така в събранието са представени, балансирани и взаимно контролиращи се всички прослойки и интереси. Съществува и минимален имуществен ценз за избирателите, който гарантира, че публичната власт ще се контролира от хора, които допринасят реално с данъците си за нейното съществуване и функциониране.

Съдебната власт е значително по-добре уредена от тази в Княжество България. В частта за съдебните власти на Органическия устав представителите на Великите сили се опитват да гарантират нейната независимост и да създадат условия за бързо и евтино правосъдие. Гаранция за независимостта на съдебната власт е това, че съдиите в Източна Румелия са несменяеми, те се назначават от Главния управител до живот. Могат да бъдат сменени само в случай, че са осъдени за тежко престъпление. Важна характеристика на съдебната система в Източна Румелия е наличието на административно правосъдие. То е създадено по френски образец и сред специфичните му задължения е да разглежда жалби на дружества или частни лица срещу актове на администрацията. Административно правосъдие в Княжеството липсва, то се учредява едва през 1911 г. Въпреки трудностите, предизвикани от липсата на подготвени кадри, във функционирането на съдебната власт на Източна Румелия могат да се отбележат редица положителни черти. В областта не е изпълнена нито една смъртна присъда. Равенството пред закона е стриктно спазвано. Така Върховният съд на областта налага глоба на директора (министъра) на правосъдието, защото закъснява да се яви като свидетел по някакво дело.

Стопанството на Източна Румелия е тежко пострадало от опустошенията на Априлското въстание (1876 г.) и Руско-турската война 1877-1878 г., но въпреки това има някои важни предимства в сравнение с това на Княжеството. На първо място, съгласно чл. 197 от Органическия устав, митнически граници между Източна Румелия и Османската империя не съществуват. Областта остава част от огромния пазар на империята. Румелия е близо до Цариград, който е в състояние да поема голяма част от производството на областта. В Източна Румелия е разположен Сливен – градски център с добри перспективи за индустриализация. Основите на относително мащабната му текстилна индустрия са поставени точно в румелийско време, благодарение на това, че градът остава част от пазарите на Османската империя.

Публичните финанси на областта са в доста тежко състояние. Още нейният първи бюджет е с огромен дефицит, освен това тя е длъжна да дава 3/10 от приходите си на Османската империя (нещо, което не е правено). Въпреки това обаче в Източна Румелия публичните пари се изразходват по-внимателно и пестеливо в сравнение с Княжеството. Белгийският наблюдател Емил де Лавеле прави интересно наблюдение за това как се харчат обществените средства в двете български юрисдикции. Той пише, че в София и в Белград се жертват милиони за  дворци на владетелите. За разлика от тях Главният управител на Източна Румелия се задоволява със скромно жилище, което заплашва да се разруши.

Политическите свободи. Наличието на две български юрисдикции се отразява положително на политическите свободи и в двете. През 1881 г. княз Александър I, недоволен, с основание, от острата политизация и партизанщина в Княжеството, суспендира Търновската конституция. Той временно прекратява нейното действие и сваля от власт правителството на либералите. Свалените от власт либерали – П. Каравелов, П. Славейков и др. – емигрират от Княжеството в Източна Румелия. Там те имат свободата да издават вестник в защита на конституцията. По подобен начин някои уволнени по политически причини чиновници от Източна Румелия намират убежище и работа в Княжеството. След Съединението лицата, които са подложени на политически гонения емигрират в Османската империя и най-вече в Русия. Там те се свързват с управляващите и стават проводници на интересите на държавите, в които са емигрирали. Нещо, което не се случва, докато съществуват Княжеството и Източна Румелия.

Слабостите на Източна Румелия. По силата на Берлинския договор султанът има право да държи войски по границите на Източна Румелия. Османската империя се отказва от това си право, но тя разполага с инструмент, чрез който може да предизвика сериозно вътрешно напрежение в областта. В областта се формира управляващ елит тясно свързан с роднински връзки помежду си, който Захари Стоянов определя със сполучливия термин зетьо-шуро-баданащина. Източна Румелия не е напълно предпазена срещу произволите на популизма. С чисто национал-популистки аргументи първо е блокирана работата и след това е изгонен от поста си финансовият директор (министър) А. Шмид, който съвестно се опитва да вкара в ред публичните финанси на областта и има заслуги за началото на нейната индустриализация.

Пропуснатият шанс. Конкуренцията носи положителни резултати за потребителите, но не е харесвана от тези, които се конкурират помежду си. В случая тя не е по вкуса на политическия елит в Източна Румелия и в Княжеството. Тук може да потърсим една от причините за почти единодушната подкрепа за Съединението, което премахва двете български юрисдикции. Обосновката му от Захари Стоянов във вестник „Борба“ е умела, но се крепи на неверни факти. Нито данъците в Източна Румелия са по-високи, нито чиновниците са повече от тези в Княжеството, нито икономическите перспективи пред автономната област са мрачни. След Съединението конкурентните предимства на Източна Румелия са унищожени, защото в бившата автономна област са наложени законите на Княжеството. Затова Съединението е пропуснат шанс в българското историческото развитие. То не дава възможност да се усетят резултатите от съществуването на две български юрисдикции.

След Съединението и дума не може да става за това останалите в Османската империя българи да получат дори подобие на автономия. Управляващите в Османската империя си дават сметка, че нямат изгода от създаване на нова Източна Румелия. Независимо от патриотичния екстаз, който предизвиква Съединението, то затвърждава разпокъсването на българите.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!