ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Забраните са част от историята на човечеството от библейски времена. Появата и общественото им приемане или отхвърляне са плод на дълъг еволюционен процес. Всъщност в миналото изобилстват примери, при които опитите на държавна или друга власт да наложи някакви ограничения завършват с неуспех. Най-популярен вероятно е опитът за въвеждане на т. нар. „сух режим“ в САЩ. С поправка към конституцията през 1920 г. в страната е забранено производството, вноса, износа, търговията и превоза на всякакви алкохолни напитки. Резултатите от сухия режим са противоположни на очакваните – употребата на алкохол не намалява, създават се условия за поява на организирана престъпност, смъртността свързана с употребата на алкохол нараства, увеличава се цената му, засегнати са тежко икономическите интереси на региони произвеждащи алкохол и т.н. Затова през 1933 г. сухият режим е ликвидиран.
Политическа икономия на забраните – български измерения
В българското стопанство през 19 и към началото на 20 век ограниченията са относително малко. Търновската конституция не забранява носенето на оръжие, производството и продажбата на алкохол, тютюн или на други подобни земеделски култури.
Още преди Освобождението в региони, които сега са част от Югозападна България и република Македония се отглежда мак за производство на опиум (афион). Първите успешни опити за култивирането му са направени през 30-те години на 19 век. Природо-климатичните условия там се оказват изключително подходящи и културата носи значителни парични приходи на местното население. Това намира отражение и в българската литературна класика – с търговия на афион се занимава и печели добре Аврам Немтур, бащата на Ния от „Железният светилник“ на Димитър Талев. Представители на властта дори търсят начин за насърчаване на отглеждането на мак. През 80-те години на 19 век окръжният управител на Стара Загора Атанас Илиев изразява съжаление за това, че в окръга не се отглежда това „драгоценно растение“ и препоръчва Земеделското училище в Садово да подготви кратко и ясно ръководство за начина на отглеждането му. В българското общество през този период липсват отрицателни ефекти от употребата на опиум. Той се изнася за Европа или за Изтока.
Времето на забраните идва след края на Първата световна война (1919 г.). Тяхната обосновка е различна, а понякога такава липсва. При всички случаи обаче забраните са част от масовото отстъпление от либералните стопански и политически принципи. Често забраните са предизвикани пряко от чужда намеса или от имитация на случващото се в по-напредналите европейски държави и САЩ.
Сред забраните, която засужават внимание е прокараната със Закон за обезоръжаване на населението в България, съгласно Ньойския договор. Законът е гласуван и публикуван в „Държавен вестник“ на 18 юли 1922 г. Управлящи страната са популистите от БЗНС. По силата на законовите постановки на българското население се забранява да притежава бойно оръжие, каквото е на въоръжение в българската или в някоя друга армия, а също и револвери. Търговията с ловно оръжие и употребата му е разрешена във вътрешността на страната. Единственото възражeние срещу приемането на закона в парламента е направено от комунистите. Водени от демагогски мотиви те правилно отбелязват, че по силата на Ньойския договор България не е задължена да приема подобен закон, който е характеризиран като подтиснически и противокoнституционен.
Следващата забрана идва с два закона, приети през втората половина на 20-те години. На 27 юли 1925 г. е публикуван Закон за изменение и допълнение на закона за подобрение на земеделското производство и опазване на полските имоти. В допълнение към чл. 9 неочаквано е включен следният текст „… забранява се вноса, сеенето и разпространението на индийския коноп (cannabis indica)“. Постановката на този закон не е случайна, защото тя е доразвита през 1929 г. в Закона за народното здраве. Проектът за този закон е внесен в ХХII Обикновено Народното събрание още в първата му редовна сесия през 1927-1928 година. В чл. 308 буквално се преповтаря забраната от 1925 година, като се прави все пак важното допълнение, че „Само дрогериите и аптеките могат да внасят herba cannabis indica и препарати от същата за медицинско употребление“. В следващия чл. 309 на същия закон е забранено „приготвянето вноса, разпространението и търговията с препарати за пушене, приготвени с опиум, или със смолата на канабис индика (хашиш)“. В мотивите към тези закони и по-късно в парламентарната дискусия за приемането им липсват обяснения за появата на тези забрани.
В един от ранните проекти на Закона за народното здраве е предвидено цялостно ограничаване на употребата на алкохол. По думите на съвременници той си поставял за цел да направи България „суха“, т.е. да въведе режим, подобен на този в САЩ. Крайностите с подобен характер са избегнати, но съвместното действие на три закона – за народното здраве, за акцизите и патентовия сбор и за допитване до народа по общински работи – дава възможност за въвеждане на сух режим в отделни селища. За целта е необходимо провеждането на местен референдум за затваряне на кръчмите. Законовите постановки са използвани от активните привърженици на въздържателното движение. Известно е, че след провеждане на референдуми е въведен сух режим в редица села. Сред тях може да се споменат с. Ломец (Троянско), с. Войници и с. Комощица (Ломско), с. Мекиш (Търновско), с. Душево (Севлиевско), с. Влаховир (Белоградчишко), с. Мирково (Пирдопско), с. Кочериново (Дупнишко), с. Урбабинци (Кулско) и др. Неуспешен опит за въвеждане на сух режим е направен в Лом и Самоков.
В референдумите за затваряне на кръчмите за пръв път в българската история е дадено право на жените да гласуват. Вероятно тук се крие и една от причините за техния успех от гледна точка на противниците на употребата на алкохол. Наличните сведения показват, че те са подкрепени от кооперации и понякога от местните комунисти.
Резултатите от прохибициите
Обезоръжаването на българите по силата на закона от 1922 г. е направено по настояване на държавите–победителки в Първата световна война. То обаче не дава някакви особени резултати, защото не успява да предотврати вдъхновеното от СССР Септемврийско въстание (1923 г.), последвалите грабежи, убийства и безчинства от страна на разбойнически чети, инспирирани от комунистите.
Отглеждането на мак за афион по същество е поставено под стриктен държавен контрол и въпреки, че не изчезва, неговото значение през следващите години намалява. Категоричната забрана, която се отнася за индийския коноп не успява да постигне очаквания ефект. За това свидетелстват два документа от Министерството на вътрешните работи и народното здраве. През февруари 1931 г. тогавашният министър на вътрешните работи Андрей Ляпчев изпраща Окръжно до представителите на централната власт по места. В него констатира, че селяните в някои региони засявали по няколко декара от индийски коноп „подлъгани от заинтересовани търговци и контрабандисти“. Министърът напомня, че култивирането му е забранено и че нарушителите ще бъдат наказани. Няколко години по-късно отново министърът на вътрешните работи Ив. Красновски насочва вниманието на подопечните си към необходимостта да спазват стриктно забраната за отглеждането на индийски коноп. Тези констатации и препоръки от страна на централната власт са доказателство, че законовата забрана не е спазвана.
Малко повече конкретни сведения има за това как се отразява въвеждането на сух режим в отделни селища на страната. През 1931 г. пловдивският окръжен лекар д-р Н. Кънчев констатира, че по селата със затворени кръчми съществуват „кафенета, гдето вместо кафе в кафените чашки се налива ракия и «кафеджиите» в задната стаичка уж гости посрещат, а ги поят със спирт!“. Още през 1928 г. в парламента депутатът от управляващото мнозинство на Демократическия сговор Р. Маджаров заявява, че със затварянето на кръчмите държавата е загубила данъкоплатци, а вместо в закритите кръчми, „пак се пие, но в други заведения, като хората казват «Дайте ни бяла или червена лимонада»“ (очевидно става дума за ракия и вино). В село Ломец на мястото на затворените кръчми по частните домове се появили нови нелегални кръчми, а някои от селяните отивали да пият в съседните села. Така през 1932 г. в селото е решено да се премахне сухият режим и отново да се отворят законни кръчми. Местният активист на въздържателното движение Христо Таслаков пише по този повод „Референдум и административни мерки не помагат за отрезвяване на хората“[1].
Заключителни бележки
Алкохолизмът и наркоманиите имат безспорно отрицателни социални и икономически ефекти. Бойното оръжие е създадено за убийства. Пряката им законова забрана обаче не разрешава съществуващите проблеми. Тя има потенциала да създаде нови, които са още по-трудни за разрешаване. Чрез забраната държавата се опитва да изземе моралните и етични функции на религията, на доброволните организации, които са призвани да се борят с тези пороци чрез убеждение и морални санкции. Така тя поглъща и унищожава слабите наченки на самоорганизация, частна инициатива и гражданско общество.
[1] Изказвам сърдечна благодарност на госпожа Е. Авджиева, директор на Музей на народните художествени занаятии приложните изкуства – Троян за предоставените сведения за сухия режим в с. Ломец, Троянско.
