ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Парковете са изобретение и лукс на съвременното общество. Това важи за много неща, които приемаме за даденост, но са пряк резултат от общото забогатяване в някои части на света, следствие от разделението на труда, от научния прогрес и изобщо – възможността да живееш, без да работиш всеки ден, цял ден, за утрешния си обяд. Такива са също почивните дни, екскурзиите до далечни места, разнообразната кухня. Не се изискват много познания, за да сме наясно, че можем да се радваме на всичко това именно благодарение на глобалните пазари и научния прогрес.
Акцентът тук обаче ще бъде върху градската среда. Тема, която – като много други – трябва да гледаме малко и от исторически контекст, за да разберем какво се случва, как се случва и какво можем да мислим за бъдещето.
Днес темата за широките градски пространства (площади) или зелените площи (паркове) е една от най-често обсъжданите. При това не само тяхната естетика, а и изобщо тяхното съществуване – бройки, размер и прочее. Актуално днес, в България, на темата се гледа от перспективата на „застрояването“ – и опитите за решаването на този проблем. Всеки град по света, във всеки момент, има различни проблеми, и си ги решава по различни начини.
Либертарианската гледна точка към казуса може да започне именно от там – няма как да съществуват глобални решения върху локални проблеми. Всяко място, всеки по-голям, по-малък град, или село има свои собствени проблеми, обусловени от неговия ландшафт, икономика, история, култура на населението и тн. Затова и много по-логично е всяко място да определя своите собствени проблеми и съответно да търси решения първо на локално ниво, а след това на глобално. Днес обаче вървим в посока на все повече централизация, дали в строга законова рамка или в „меки“ мерки като различни конвенции, препоръки и прочее, определящи колко точно е хубаво да бъде гъстотата на населението, колко да бъдат зелените площи и прочее.
Това, вероятно, е неизбежно последствие от глобализацията – съвременният глобален свят донесе, както глобални пазари, така и глобални решения. Затова поглед към историята би бил полезен, за да видим как обществата са откривали локални решения на локалните си проблеми – в конкрената ни тема за градоустройствените проблеми.
Имали ли са площади и паркове хората преди? И били ли са те държавни, общински или на различни частни институции, необвързани с държавната власт (или дори вражески настроени, спрямо нея)?
Парковете са лукс, за който днес всички плащаме солидарно
Днес си представяме, че ако няма строги забрани или регулация за процента зелени площи, целите ни градове ще бъдат застроени. Няма да останат площади, детски площадки, кучешки площадки, паркове, тротоари, улици. Действителността е, че в един свободен пазар хората получават това, което търсят. Ако има голяма нужда от кучешки площадки, то такива ще се направят. Ако има голяма нужда от детски площадки, то някой ще направи такива. По всяка вероятност за тях всеки собственик на куче или всеки родител ще трябва директно да плаща – но разликата с днешния ден не е голяма. За тези пространства и днес плащаме, но „солидарно“. Когато общината построи кучешка площадка, за нея плащат всички. Да, в повечето градове има такси за домашни любимци, но тези суми твърде рядко (ако изобщо, някъде) попадат в отделен фонд, от който да се изплащат разходите за кучета – за площадки, за почистване, за кошчета за кучетата и прочее.
Ако наистина, при по-свободен пазар в строителството парковете се застрояват, то трябва да разберем, че те са лукс. Това е една площ от града, която много хора искат да бъде жилищна кооперация, но тя е парк. И ако хората, които искат да бъде жилищна кооперация са готови да платят няколкостотин евро за всеки квадратен метър (етаж) от нея, то хората, които искат да бъде парк, не плащат нищо – или не плащат с нищо повече от тези, другите, защото вероятно, плащат идентични данъци и такси.
Винаги в тази ситуация може да се приведе аргумент за човешката алчност – за бизнесмена, който иска да построи по-висок блок, за новия столичанин, който иска да живее максимално близо до центъра и прочее. Трябва обаче винаги да си признаваме, че всеки е алчен по своему и дърпа към своята си лична алчност по някакъв начин. Привидно по-морално и по-приятно за електората е да защитаваш тезата, че трябва да има паркове, а не блокове, но може би увеличаването на жилищните площи, тоест отговарянето на търсене за жилища, съответно падането на тяхната цена, не е чак толкова зла кауза.
Обобщените статистики по калъп за зелени площи са безсмислени
Другата истина е, че се нуждаем от общи пространства и от зелени площи. Всеки град трябва да има площади и паркове. Дебатът, обаче, е „колко“. Ще припомня от няколко абзаца по-горе, че глобалният отговор на този въпрос – или поне европейският – е норма за определени квадрати зелена площ на глава от населението. Еди-какъв-си процент от града, при определена гъстота на населението, трябва да бъде зелена площ. Звучи ли ви смислено? На мен – не.
Първо, защото този факт се заобикаля твърде лесно – да речем в Пловдив в последните години се коментира разширяване на парка около Гребната база с десетки декари. За незапознатите – Гребната база се намира на края на града, на разстояние за мнозинството хора, приблизително, колкото да отидат в пуст регион в Родопите. Разширяването на този парк ще увеличи на хартия процента зелени площи и ще ни качи в дадените класации, но по никакъв начин няма да подобри реално достъпа на хората от по-голямата част от Пловдив до зелени площи. В същото време градове като Габрово, Асеновград, Смолян, Троян или подобни планински места, може да са плътно застроени в своя център и без кой знае колко централни, големи „градски паркове“ – но поради своето местоположение, жителите там имат достъп до спокойни зелени паркови пространства, буквално като кривнат по 3-4 улички в страни от града. Разнообразието от градове е толкова голямо, че опитите за вкарване в калъп по тези показатели е безсмислено.
Либертарианската перспектива – децентрализация на проблеми и на решения се подкрепя от историята
Така се връщаме на либертарианската перспектива за децентрализация – на проблемите, и на решенията, тоест всеки град да набелязва сам своите проблеми, и сам да търси техните решения. Тук ще погледнем и в историята – как българските градове са решавали своите проблеми през Възраждането. Това са годините, в които, по думите на големия български историк Вера Мутафчиева, „което село си е искало, си е направило читалище, което искало – си е построило църква. Като му трябва път – ще си построи път. Ще си доведе вода в селото отнякъде. Всичко това са си го правили хората и никой не им е пречил“.
Това важи и за площадите – едно интересно пространство в населените места, което е в различните исторически периоди променя доста вида си, но винаги е било широкото място, на което се събират големи групи хора – или животни. И винаги, когато хората са имали нужда от такова пространство, те са си го намирали или оформяли. Така в почти всяко село ще намерите, наследена от векове, „мера“ – широко празно пространство измежду къщите, където сутрин преди и вечер след паша се събират овцете, кравите или съответния добитък, който всеки притежава. Тези „мери“ не са правени по стандарт, не са изключителна държавна собственост, някои са правоъгълни, други (по-често) триъгълни, криви и т.н., но всички са на удобно място в центъра на селото, оформени с разбирателство на селяните, тъй като са имали нужда от него.
По подобен начин в градовете са се оформили площадите – в много градове, и до днес запазени като празно пространство. Една от основните разделителни линии между градове и села през Османското владичество, е наличието на пазар. Обикновено тези пазари не са били постоянни, а са се провеждали с някаква цикличност – до днес са се запазили имената на, вече постоянни, пазари, като „Понеделник“, „Четвъртък“ или „Събота“ пазара в Пловдив. Някои от тези пазари са се оформили по-късно, но културният модел е вековен.
Урбанистичният извод, който си вадим, е, че през останалите дни пространствата, където се прави пазарът, са били празни. Те са били площади. По ред причини тази градска особеност у нас вече е изгубена, но нещо подобно можем да видим у италианските градчета – кварталният площад е голямо празно пространство, заобиколено от интересни активности. Там може би е градският часовник, там има най-много кафенета по периферията на площада и т.н. Така е било на много места у нас преди векове.
Частната инициатива като алтернатива на незаинтересована държава
В градовете съществува и друг, по-интересен вид площадни пространства.Той (донякъде) идва от нуждата за сегрегация на обществото. Неполиткоректно казано, българите са се нуждаели от място, където да обсъждат българските си работи, без да им се бъркат турци, а от даден момент нататък – и гърци. Това са празните пространства пред църквите.
Дълга е историята за смисъла от празно пространство пред фасадата на църквата – едно място, което съществува още от зараждането на храмовото християнско строителство. От първите векове на ранното християнство до българския XIX век функцията се променя коренно, но въпреки всичко, те съществуват. Между другото, отново можем да направим паралел между българското Възраждане и италианския Ренесанс (съвсем формален паралел – причините, условията и предисторията са безкрайно различни). В центъра на Флоренция, например, големите площади са пред четирите големи църкви – Санта Кроче, Санта Мария дел Фиоре, Санта Мария Новела и Сан Лоренцо. Петият площад е около общината – който всъщност се е оформил, тъй като там е бил градският пазар.
Всички тези пространства са оформени и често поддържани от самите църкви и съответния католически орден (а в българския случай – от съответната църковна община) с определена цел. Църквата се нуждае от място, където много хора да се събират – за да комуникират преди и след служба, да бъдат на открито пространство и да се възползват от всички удобства, които широкият, неформален, секуларен площад им дава спрямо затвореното храмово пространство. В случая всичко това се е случвало не с подкрепата на държата, а напротив – в една по-скоро враждебна към идеята да съществува такова пространство власт. Хората са имали нужда и са си създавали нужното публично пространство.
Парковете се появяват, когато обществото има нужда от тях
Ако откриваме градски паркове чак след Освобождението, то това е по същата причина – нуждата от такива пространства преди това е била малка. И въпреки това, паркове е имало. В населените места около реки или планини, българите – и останалите жители на българските градове – са използвали тази естествена среда, за да си отпочинат. Отново припомняме от увода, че това огромно удоволствие е било запазено само за градските жители, които се занимават с търговия или друг тип занаятчийство, в което им остава свободно време. Селяните не са имали време и нужда и следователно – не са имали паркове. Но пътешествениците, които са минавали през градовете, както и местните документи, показват наличието на крайградски паркове. Съобщава се за обичайни за гражданите неделни разходки край реките, на дадени места в гората или из поляни край планинските градове. Сред по-големите и богати градове някои къщи са имали и големи вътрешни дворове, които са били особено гостоприемни и са изпълнявали тази роля – в тези изцяло частни пространства са се събирали жените и мъжете от квартала да четат вестници, да плетат, пеят или обсъждат политика. А в някои градове дори е имало и „бахчийски“ еснаф – тоест сдружение на професионални градинари.
Много от всички тези пространства съществуват и до днес. Известна част от днешните „градинки“ и площади в по-старите български градове са наследени места от пазарите на Средновековието или Възраждането. Широките дворове в къщите не са получени от регулация на УПИ, според която еди-какъв-си процент от имота трябва да бъде зелена площ – те са получени от нуждата на съответния собственик да има зелена площ. Когато даден град е имал нужда да има площад си е създавал площад. Българите – и хората, изобщо – не са за подценяване, ако бъдат оставени на мира, на спокойствие да регулират сами своя живот и живота на общността в непосредствена близост. И, по думите на Вера Мутафчиева, в тези времена на относителен мир, на който „му трябва път – ще си построи път. Ще си доведе вода в селото отнякъде. Всичко това са си го правили хората и никой не им е пречил“.
