ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Гост автор: Стефан Бояджиев
Man never mounts higher than when he knows not where he is going. —Oliver Cromwell*
Преди две седмици ЕКИП публикува статия на Славчо Маринов, която беше посветена на критика срещу либертарианството. Тя от своя страна беше втора част от по-общата тема и идея на автора, да изложи своите разбирания по отношение противопоставянето либертарианство – консерватизъм, любима форма на интелектуален спаринг между двете страни, като се фокусира върху това какво всяка от тях може да научи от другата. Втората статия разбираемо разпали страсти, провокира дискусия и спорове, в резултат на което от ЕКИП обявиха, че всеки имащ желание да сподели мнението си по темата под формата на статия, ще бъде публикуван. Долуизложеното е моята реакция и размишления по темата.
Характерното за консерватизма е, че има проблем с прогреса. Обстоятелство, известно на всеки и понятно от самото наименование. Консерваторите не го възприемат като критика, разбираемо, дори използвано от тях като аргумент, че убежденията им не са идеологически и не е стройна система, а ad hoc поведение. Естествено, консерваторите се страхуват най-много от идеите, защото идеите, повече от всичко, водят до промяна. Страхът произтича именно от обстоятелството, че нямат свои ясно изразени принципи и се доверяват само и единствено на това, което с времето се е доказало и утвърдило. От това обаче, следва един сериозен проблем за тях, а именно, че с ad hoc поведение сами се обезоръжават в обществения дебат и в крайна сметка не вярват в силата на аргумента.
Класическият либерализъм, от своя страна, смята развитието на знанието за една от основните цели на човека; самата есенция на развитието е постигането на нещо ново. Това в никакъв случай не означава, че класическият либерал наивно смята всяка промяна за прогрес, и че всяка форма на „прогрес“ ще му хареса.
Когато обаче говорим за прогрес, ще е хубаво да обърнем внимание на епистемологичен проблем, който често се пропуска от либертарианците. Прогрес при индивидуално или колективно (не разбирай държавно, а компания/дружество) начинание става дума за ясно определена, познаваема цел. Не е този смисълът на термина по въпроса за социалната еволюция, защото тя не се постига чрез разум, стремящ се с познати средства към фиксирана цел.
По-правилно е да се мисли за прогреса като модификация на човешкия интелект, процес на адаптация и учене, в който не само възможностите, които са ни познати, но и нашите ценности и желания постоянно се променят. Самата дефиниция на прогрес е да бъде открито нещо, което не е било „по-знание“ и „по-знато“, от което следва че няма как да е било очаквано и предвидимо. Процесът винаги ни прекарва през непознати води и най-много може да се надяваме, че ще придобием разбиране какви са силите, които са го движили.
Human reason can neither predict nor deliberately shape its own future. Its advances consist in finding out where it has been wrong. — F.A.Hayek 1
Такъв генерален подход за разбиране на процеса на кумулативен растеж е безценен, ако се опитваме да създадем условия, които са благоприятни за него и никога не е знание, което ни дава възможност да правим конкретни прогнози. Тезата, че можем да извлечем някакви генерални правила и закони на еволюцията е абсурдна.
Нека вземем въпроса с хомосексуализма и еднополовите бракове, за да онагледя това, което се опитвам да изложа. Какъв би следвало да бъде либертарианският подход? Всеки радикален либертарианец следва да поставя под съмнение и тества всички ценности на обществото, в което живее, но за да стане това имаме нужда от свобода. Само в свободно общество това може да се случи и свободата е винаги една, а не разделена на политическа, икономическа и т.н. Но в момента, в който започнем да тестваме тези ценности се сблъскваме с епистемологичния проблем – не можем да изискваме преразглеждане на всички ценности наведнъж; не разполагаме с архимедова опорна точка, чрез която да атакуваме цялата морална система. Имаме незначително участие в нейното замисляне и не разбираме как тя поддържа реда, от който зависи координирането на действията на милиони хора.
И тъй като дължим реда на нашето общество на правила, разбирането ни за които е несъвършено, всеки прогрес трябва да се основава на традицията. Ние можем да градим на традицията и да поправяме нейните продукти. Успехът на един нарушител на едно правило следва да се купи с уважението, което той си е спечелил чрез стриктното съблюдаване на повечето от съществуващите правила. За да се легитимират новите правила, те следва да си спечелят одобрението на обществото чрез постепенно утвърждаване, а не формално гласуване.
Иначе казано, за да се върна към казуса с еднополовите бракове, иронично гей парад-ирането e един от силните аргументи против. Макар постоянно да поставяме под съмнение нашите правила (веднъж признали конфликта между едно правило и останалите ни морални убеждения), винаги можем да направим това единствено основавайки се на тяхната съгласуваност или съвместимост с останалата част от системата, от гледна точка на тяхната ефективност за формиране на същия вид цялостен ред от действия, на който служат всички останали правила.
Law, language, the state, money, markets, all these social structures in their various empirical forms and in their constant change are to no small extent the unintended result of social development. — C. Menger 2
В следващите няколко реда ще се обърна към тази част от либертарианците, на които им е дошло малко в повече критиката към ролята на разума и интелекта. Традицията не е нещо постоянно, а продукт на процес на подбор, ръководен не от разума, а от успеха. Той се променя, но рядко може да бъде съзнателно променен. Културният подбор не е разумен процес – той не се ръководи от разума, а го създава. Неслучайно А. Смит определя ръката като невидима. (Повече в книга 3 на “Intvestigation into the method of the social sciences with special reference to economics” на Карл Менгер; Талеб по темата за ролята на IQ)
Във втората част от изложението си смятам да адресирам една болезнена за либертарианството критика, а именно, че е скъсало с реалността и е наивно. Вярно ли е това? Ако бъдем максимално откровени, следва да си признаем, че макар и само донякъде, е вярно. В книгата си “Паричният ред” Николай Неновски ни припомня констатацията на Карл Полани, че либерализмът е обречен да загине, защото може да представи модел на функциониране, в който икономиката е откъсната от останалите социални сфери, което логично води до нереалистичност и до противоположни на търсените на модела резултати. Иронично, най-голямата сила се е превърнала в най-голямата слабост.
Подкрепям тезата на проф. Н. Неновски, който изразява съгласие дотолкова, доколкото става дума за един редуциран икономически либерализъм в неговата утилитарна трактовка, но отхвърля твърдението, че не може да съществува интердисциплинарен либерализъм. Смятам че през XXI в. либертарианците, бидейки повлияни немалко от австрийската либерална традиция, следва да се фокусираме върху интердисциплинарно развитие на идеите за свобода, отчитащи многопластовото поведение на хората. Все пак интердисциплинарността е крайъгълен камък на австрийското научно направление. За да не бъда съвсем голословен ще посоча два примера, където либертарианството изостава.
“Its is not the business of science to criticise the political aims of inflationism. Whether the favouring of the debtor at the expense of the creditor, whether the facilitation of exports and the hindrance of imports, whether… are questions which economics can not answer. With the instruments of monetary theory alone, these questions can not be even elucidated, as far as is possible with other parts of the apparatus of economics.“ — Mises 3
В същата книга проф. Неновски повдига проблема за липсата на внимание към властните отношения при анализа на парите и изобщо на икономическата действителност в рамките на австрийската традиция. С течение на времето, казва той, у него се утвърждава убеждението, че основният недостатък на австрийските модели на паричните явления се състои не в техническите затруднения при описването на тяхното функциониране, а най-вече в липсата на внимание към интересите, властта и като цяло политическият процес. Изненадващо е, че дори при автор като Ф.
Хайек, който е един от последните философи, които се опитват да изградят цялостна система за развитието на обществото и човека, липсва интегриране на властта в неговата либерална конструкция. Или е може би по-точно да се каже, че няма специално отделено внимание на ролята на групите и на властните интереси, като в късните си трудове се позовава директно на М. Олсън във връзка с теория на групите, естествената им селекция и ролята на специалните интереси.
Nin ex regula ius summatur, sed ex iure quod est regula fiat. — Julius Paulus 4
Вторият пример е от сферата на правото. Кой не е спорил с юрист и не е чувал следния “аргумент”: “В кой закон го пише това?/Това не го пише в нито един закон!” Причината за това е, че сме изгубили класическата концепция за The Rule of Law/Rechtsstaat или на български – правова държава. Правният позитивизъм и идеята за народния суверенитет успяват да извратят този термин и правото се оказва това, което реши легислатурата, и в крайна сметка група бюрократи. Проблемът е, че не можем да имаме Rechtsstaat (на континент. либерали от 40-те и 50-те на XIX в., развили американската правна традиция) ако суверенът (дали монарх, парламент, или временно мнозинство) по всяко време може да реши какво е правото. Именно защото през първата половина на XX в. няма кой да се противопостави на Х. Келзен (докато имаме кой в икономиката на Кейнс), този начин на мислене е единствен в правната доктрина.
Немалко либертарианци използват наготово това разбиране за правото, без да правят разлика между различните правни норми – „номос“ и „таксис“ т.е. общи и абстрактни правила за поведение и организационни правила, които с широк замах, и без да навлизам в подробности в момента, ще заявя, че не са право, независимо от факта, че легислатурата ги е наименовала “закони”. Буди широка усмивка как Ротбард разбира перфектно ролята на безличните ценови сигнали и се дразни, когато стане дума за същата функция на правните норми. Алтернативата на безличните абстрактни правила е общество поддържано от конкретни общи цели и планове. В началото на втората половина на миналият век, Бруно Леони, който е юрист по образование и адвокат по професия, отбелязва, че последната ни надежда да си върнем принципа на Тhe Rule of Law е в икономистите, с което съм напълно съгласен, но със сигурност не е необходимо да бъдат откривани отново редица постулати, еволюирали в продължение на няколко хилядолетия.
Though men be much governed by interest, yet even interest itself, and all human affairs, are entirely governed by opinion. — David Hume 5
Изразявам крайно несъгласие обаче, когато критиката за “наивността” на либертарианските идеи е мотивирана от убеждението, че никой не би гласувал за това. За либертарианството е абсолютно неприсъща партийната дисциплина и изкуството на политическия компромис, които са водещи за всяко успешно партийно начинание. Това не пречи на либертарианци индивидуално да бъдат част от други такива формации. Достойни примери от нашето съвремие има много – Рон Пол и Ранд Пол, Стив Бейкър, Джейкъб Рийс Могг.
Вярно е, че при общите действия (разбирай организационни правила) следва да се зачете убеждението на мнозинството, но това ни най малко не означава, че човек не може да направи всичко, за да промени това убеждение. Може да имаме дълбоко уважение за тази конвенция и същевременно много малко за мъдростта на временното мнозинство. На популярното мнение винаги ще има противопоставяне, докато знанието и разбиранията ни търпят развитие. При процеса на формиране на мнение е напълно възможно, когато едно разбиране бъде възприето от мнозинството, вече да не е най-доброто; някой ще e напреднал отвъд границата на идеята, която току що е станала общоприета. Напредъкът се състои в това малкото да убедят многото. Няма социален опит, който преди това не е бил опит на малцина.
Целта на политика, от негова страна, е да открие кое е мнението, което е изповядвано от най-много хора; почти задължително е да бъде минимално оригинален и да се придвижва във вече установени рамки, просто защото трябва да спечели максимално количество гласове.
“Progress, like evolution, must be neither too slow nor too fast. Too slow means extinction from lack of adaptation. Too fast prevents retaining the benefits of past improvements, hence, again, extinction.” (aka Lindy effect) N.N.Taleb 6
Може би това, което се опитвам да кажа с толкова много думи е, че либертарианството има проблем с това, че сме прекалено заети да консервираме идеи, като например австрийската икономическа школа и правната институция на собствеността. Искам само да припомня, че една от важните причини либерализма да се превърне в класически през XIX в. (и термина да бъде откраднат от прогресивистите) е, че приемат правото за достигнало някаква крайна фаза на развитие. Оттам може да наблюдаваме, как механичното прилагане на правото на собственост върху предмети на интелектуална собственост и урбанизирани недвижими имоти, води до, меко казано, незадоволителните резултати, които наблюдаваме и до днес.
Бележки и превод на цитатите:
* независимо дали е била действително произнесена от него, тя оставя дълбоко впечатление сред представителите на Шотландското Просвещение от XVIII в.
1. „Човешкият разум не може нито да предвиди, нито обмислено да оформи собственото си бъдеще. Неговият напредък се състои в това да открие къде е грешал.“
2. „Правото, езика, държавата, парите, пазарите, всичките тези социални структури в техните различни разновидности и при тяхната постоянна промяна са до голяма степен непреднамерени резултати от социално развитие.“
3. „Не е дело на науката да критикува политическите цели на инфлационизма. Дали облагодетелстването на дебитора за сметка на кредитора, дали улесняването на износа и за спънка на вноса, дали стимулирането на производството чрез трансфер на богатство и доход към предприемача ще бъдат препоръчани или не, са въпроси, на които икономиката не може да отговори. С инструменти на паричната теория само тези въпроси не могат да бъдат осветлени, доколкото изобщо това е възможно с други части от апарата на икономиката.“
4. „Това, което е право, не произтича от правилата, а правилата произтичат от нашето познание за това кое е право.“
5. „Макар човек да се водени от интереса, самият интерес и всички човешки начинания, са изцяло водени от мнението.“
6. „Прогресът, също като еволюцията, не бива да бъде прекалено бавен или прекалено бърз. Ако е прекалено бавен, това е равносилно на заличаване; ако е прекалено бърз, не се дава възможност да бъдат усвоени облагите от подобренията, следователно отново заличаване.“ (познато още като Ефекта на Линди).
