„Принципите не са макарони“

Думите в заглавието са цитат от парламентарна реч на българския министър-председател в периода от 1926 до 1931 г. Андрей Ляпчев (1866-1933). Те са израз на житейското кредо, че човек трябва да остава верен на убежденията си и да не ги променя според изискванията на конкретна историческа ситуация. Добре известно е, че прекалената гъвкавост е характеристика на политическия елит особено в условията на парламентарна демокрация. В този смисъл думите и повечето от делата на Ляпчев не се вписват в представата за популист, който е готов да пристъпи всякакви норми и правила, за да получи необходимия брой гласове.

Сама по себе си верността към принципите не е достатъчна добродетел. Важно е те да са смислени и приложението им да облагодетелства обществото. А Ляпчевите се оказват такива.

Биографични щрихи от живота на Ляпчев

Андрей Ляпчев се оформя като личност в относително либералната среда на следосвобожденска България и на Европа от края на 19 век. Той е  роден в гр. Ресен, дн. Македония. Учи в Солунската българска гимназия и в Пловдив. Става доброволец в Сръбско-българската война от 1885 г. в защита на Съединението между Княжество България и Източна Румелия. След това изучава икономически науки и история във Виена, Берлин, Цюрих, Лондон и Париж. Не получава системно университетско знание и няма диплома за завършено висше образование. Според спомените на негови съвременници той е повлиян от класическите икономисти Адам Смит, Дейвид Рикардо и Джон Стюарт Мил.

След завръщането си в България Ляпчев се включва в борбите за освобождение на македонските българи и става активен деец на Демократическата партия. Неин лидер тогава е Петко Каравелов, който въпреки недостатъците си, е привърженик на класическия английски либерализъм и смята, че неговото адаптиране към българските условия е сред гаранциите за просперитета на страната. Присъединяването на Ляпчев към Демократическата партия е показателно за личните му предпочитания и настройки по отношение на стопанския и обществено-политическия живот.

В началото на 20 век Ляпчев вече е със забележима роля в историята на България. През 1908 г. става министър на търговията и земеделието, а по-късно и на финансите в правителството на Демократическата партия с премиер Александър Малинов. Ляпчев има заслуга за мирното уреждане нa проблемите вежду България и Османската империя във връзка с обявяването на българската Независимост на 22 септември 1908 г. Следващото министерстване на Ляпчев е в много по-драматични условия. През юни 1918 г., когато става ясно, че България губи Първата световна война, е съставен кабинет отново начело с Ал. Малинов. Ляпчев е министър на финансите, но главният му принос е като водач на делегацията, която скючва Солунското примирие. С него България излиза от войната. Ляпчев се произнася в Народното събрание за необходимостта от това цар Фердинанд да абдикира от българския престол.

Андрей Ляпчев става министър-председател през 1926 г. в едно „болно време“. България е разтърсвана от популизъм, преврат, комунистическо въстание през 1923 г., атентати, извънредно законодателство, нападения на разбойнически чети, нахлуване на гръцката армия в страната през октомври 1925 г. и т.н. Управлението му бележи важни успехи. Вътрешнополитическият режим е смекчен, силно са намалени преследванията по политически причини, привлечени са външни капитали, важни за стопанското развитие, увеличен е престижът на парламента. Не на последно място – Ляпчев се оттегля от поста си след загуба на парламентарните избори през 1931 г. В това на пръв поглед няма нищо необичайно. За политическата практика на България от 1879 до 1944 г. обаче има само още един подобен пример.

Принципите, които „не са макарони“

В основата на забележителното поведение на Ляпчев стоят някои от най-важните принципи на класическия либерализъм. Той ги заявява и защитава в многобройните си парламентарни речи.

Негова основна концепция в стопанската политика е да се защитават интересите на потребителите. За това свидетелстват думите му „От държавен интерес е консуматорът да бъде задоволен; а той е задоволен и с увеличено производство, и с производство, което му се продава евтино.“ Цитираните думи изглежда са баналност, но за да се разберат трябва да се вникне и в това, което не е споменато. Ляпчев не говори, че българският стопански напредък трябва да се постигне с привилегии, данъчни отстъпки и други подобни средства. Според него най-важно е не да се раздават специални облаги, от които се възползват ограничен кръг от хора, а да се провежда такава стопанска политика, която е от полза за всички в ролята им на потребители. Допълнителен акцент към принципите, от които е движен Ляпчев, дават думите му, че понеже „правителството не може да изцери всичко“, негова главна задача е „да не пречи на никого“. Те очевидно отразяват класическия либерален скептицизъм към възможностите на държавната власт с пряка намеса да решава комплексни проблеми и да поправя всички социални злини чрез законодателство.

Ляпчев живее и работи във време, когато от трибуната на парламента се проповядва, а сред обществеността се разпространява критичното отношение към капиталистическата печалба. Водени от криворазбран патриотизъм, редица политици, журналисти и стопански дейци разглеждат чуждите инвестиции в българската икономика като „разпродаване“ и „ограбване“ на страната. От позицията на министър-председател Ляпчев опровергава и отхвърля подобни становища. Според него печалбата в никакъв случай не е универсално зло. Той няма нищо против частната печалба от държавни имоти чрез отдаването им на концесии, защото от концесиите „ще спечели и страната“. Чуждите концесии и кредитори не са вражески, напротив, те са в състояние да осъществят рационалното използване на мъртвите иначе български богатства. Ляпчев напомня на народните представители, че Валтер Ратенау след Първата световна война е направил опит да устрои така размяната в Германия, че да се отстранят посредниците, които работят за печалба. Опитът завършва с неуспех, защото, по думите на българския министър-председател, „чиновниците, които организират тази работа със своята мудност и с всичко онова, което е човешки недостатък, ще струват повечко, отколкото печалбите“.

По отношение на финансовата оганизация Ляпчев е привърженик на златния стандарт, който ограничава възможностите на политиците да се намесват в икономиката. Той е противник на държавната намеса в кредита чрез манипулиране на лихвения процент. Лихвените проценти по заемите трябва да се определят свободно, съобразно принципите на търсенето и предлагането. Разпространението на лихварството и високите лихвени проценти по заемите могат да се излекуват само чрез навлизане на чужд капитал. Наличието на чужди капитали би могло да увеличи предлагането на заеми и по този начин да намали цената им. Ляпчев напомня на социалдемократите, които най-активно защитават позиция за държавна намеса срещу лихварството, че стопанската конюнктура далеч невинаги е в полза на кредиторите. Няколко години преди той да заеме поста министър-председател, България е преживяла тежка инфлация, която е облагодетелствала длъжниците и наказала кредиторите.

Интерес предизвиква неговото отношение към публичните финанси. На първо място той отстоява идеята „Ние не работим с неискрени бюджети“, т.е. в гласуваните от Народното събрание приходи и разходи на държавата не трябва да има скрити и неясни елементи. В ролята си на ръководител на българската държава, Ляпчев упорито избягва да налага нови данъчни тежести на българското население. Това се прави не само защото прекомерното данъчно облагане затормозва стопанския живот и предприемчивостта. През 1920 г. в реч пред Народното събрание Андрей Ляпчев заявява: „…тези данъци, които искате, ще постъпят, но за жалост, както всички данъци по света, и тези идват, не за да облекчат положението на данъкоплатеца, а идват още повече да му вземат, още повече да му влошат положението” [курсивът мой – П.П.]. Очевидно Ляпчев приема общата постановка, че всички данъци, независимо какво се получава срещу плащането им, влошават положението на данъщоплатеца.

Разбирането на Ляпчев, че „всяко наказание е престъпно, ако продължава, когато не е нужно за обществото“ помага за преодоляване на крайностите в политическия живот на страната.

Заключителни бележки

Като политик Ляпчев не е без недостатъци. Неговият либерализъм е ограничен и не успява да устои на Голямата депресия, която засяга българската икономика от края на 1929 г. Ляпчев неколкократно заявява, че не е привърженик на laissez-faire. Въпреки стремежа му да се ограничава държавната намеса в икономиката, той е принуден да предприема и действия, които не съответстват съвсем точно на идеите му. Положителното му отношение към кооперациите, много от които са силно политизирани и зависещи от държавната финансова подкрепа, също го отдалечава от здравите стопански принципи. При все това, известно оправдание за непълното им приложение е изключително сложната обстановка, в която той управлява, и твърде малката популярност на класическите либерални принципи в българското общество.

Общата оценка на Ляпчевите принципи и тяхното приложение в реалния живот е преди всичко положителна. Тя показва, че класическият либерализъм е в състояние да се справи успешно с тежки проблеми дори в извънредните условия на периода след края на Първата световна война.

П. Пенчев

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!