ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Автор: Мъри Ротбард, Mises.org
Последовател на Джеферсън или на Александър Хамилтън? Всеки студент, всъщност всеки грамотен човек в САЩ, се очаква да избере страна и да се присъедини в един от двата лагера на Великия дебат. Повечето хора днес смятат себе си за последователи на Джеферсън. Представители на най-различни групи, от движението за Щатски права (т.нар. „Диксикрати“) до дори комунистите, смятат, че са интелектуалните наследници на Томас Джеферсън. Консервативни южняци наричат себе си „Джеферсънски демократи“, докато парарелно с тях водещата революционно настроена Марксистка школа в страната се нарича Школа за социални науки „Томас Джеферсън“. Сред този водовъртеж от объркване да се прецизира истинският портрет на Джеферсън като личност и политически философ е особено трудна задача.
Озадачаваща мозайка
Анализът на възгледите на Джеферсън е допълнително усложнен от комплексността на неговата личност и кариера. Мъж с брилянтен интелект, дълбоко интересуващ се от всички сфери на човешката мисъл и познание, от икономика, през архитектура, до научно земеделие; активен, динамичен и отдаден на множество призвания; и разбира се, политически лидер през по-голямата част от живота си – няма как разгадаването на личността и мисълта човек, който е всичко това, и повече, да не представлява изключително сложна мозайка за историците. Политиката сама по себе си е ежедневно занимание, което по своето естество налага на този, който я практикува, да предприема редица компромиси. Томас Джеферсън комбинира в себе си характеристиките на велик интелектуален дух в търсене на вечни политически принципи, на постоянно зает и прагматичен човек и на политически вожд. Когато си спомним и че Джеферсън доминира сцената през най-важните години на Републиката (Революцията, създаването на Конституцията, растежа на Републиката, Войната, и т.н.), ни става по-ясно защо толкова много групи с контрастиращи възгледи и цели си харесват и избират една или друга част от неговото житейско и интелектуално наследство, която цитират в подкрепа на своите собствени цели.
Обикновен драскач?
Но за непредубедения историк принципите на Томас Джеферсън са очевадни и кристално ясни. Неговата политическа философия е въплътена надълбоко в самата душа на Америка и неговата личност и мисъл оставя своя отпечатък в съзнанието на безброй американци от последвалите го поколения. Неговите постижения са подигравани и пренебрегвани от последователите на Хамилтън както по време на неговия живот, така и днес. Хамилтън, твърдят те, бил конструктивен и прагматичен човек. Човек на действието. Той финансирал националния дълг, реформирал администрацията, основал националната банка и т.н. Джеферсън бил просто драскач и автор на добре звучащи фрази. Тези „прагматични мъже“ не осъзнават, че силите, които генерират човешките действия и съответно движенията на историческия процес са, за добро или за лошо, идеите. Именно идеите – в сферата на политиката, икономиката, етиката, естетиката, религията – са от определяща важност за човешките действия в настоящето и в миналото. Налудничаво е да твърдим, че финансовите мерки на Хамилтън са от по-голяма или дори сравнителна важност като Декларацията на независимостта или Резолюцията Кентъки.
Битката между Джеферсън и Хамилтън обаче е от много голяма важност, именно защото представлява сблъсък между два фундаментално противоположни набора от политически принципи. Политическата философия на Джеферсън може да се резюмира във фразата: „Най-добро е това управление, което управлява най-малко.“ Тя намира своето най-ясно изражение в неговата Декларация на независимостта: Бог е дарил човек с определени естествени права; „за да подсигурим тези права, държавите биват създадени сред хората и те черпят своите справедливи правомощия от съгласието на тези, които управляват“. И когато държавното управление спре да допринася за достигането на тази цел (гарантирането на естествените права), гражданите имат право да сменят формата на управление с по-подходяща. Съответно Джеферсън, както и Джон Лок е направил век преди него, драстично прехвърля моралния фокус от държавата върху индивида. По време на абсолютистката и преди това феодалната ера, от които светът тогава е излизал, божественото право поставяло на фокус единствено кралете и аристокрацията. Накратко – държавата и тези, които я управляват. За Джеферсън, Бог дарява с естествени права всеки един индивид, а не само властимащите.
Великият урок на Джеферсън
Какви са тези естествени права? Фундаменталното право, от което следват всички останали, е правото на живот. Всеки индивид има право да живее без насилствена намеса от страна на другите. За да живее, е необходимо да има свободата да работи и притежава собственост, да „преследва своето щастие“. В политически смисъл най-важното естествено право е това на самозащита – на твоя живот, свобода и собственост – от опити за посегателство. В този контекст функцията на държавата и изпълнителните ѝ органи, в лицето на правителството, е да използва своята власт да предотвратява и да се бори с опити за подобни посегателства в обществото. Ако държавата разшири своята власт отвъд тази правозащитна функция, то тогава тя се превръща в тиранин и най-голямата заплаха за същите права. Понеже държавата на практика има монопол над насилието, нейният потенциал за причиняване на злини срещу гражданите е много по-голям от този, на която и да е друга институция и който и да е отделен индивид. Хората трябва постоянно да внимават властта на техните правителства да е малка и ограничена до местно ниво и дори тогава пак трябва да я следят изкъсо. Това е великият урок на Джеферсън. Урок, който днес всички американци трябва да си припомнят.
Останалата част от политическата философия на Джеферсън лесно се извежда от този основен крайъгълен камък. Той обяснява неговата страстна защита на Щатските права през целия му живот, неговата целенасочена опозиция спрямо Джон Маршал в успешната кампания на последния за „по-еластична“ Конституция, с цел да се създаде възможност за по-голямо разширяване на федералната власт, неговия скептицизъм спрямо самата Конституция и настояването му да се включи Харта на правата.
Позицията на Джеферсън по отношение на външната политика има същия корен. Той не вярва, че нашето правителство или което и да е правителство, е способно да преустрои целия свят според нашите предпочитания. Разбира се, той е бил пълен патриот, чиято естествена любов за земята на неговата родина е засилена от факта, че Америка представлява Големия експеримент на свободата. Неговата външна политика може да се резюмира в класическата му фраза: „Мир, търговия, честна дружба с всички нации, без каквито и да е обвързващи съюзи“. Особено ясно изразено е неговото уместно недоверие спрямо прикрития империализъм на Великобритания.
Фундаменталното разделение
В икономическата сфера Джеферсън не е антикапиталист както неговите опоненти твърдят. Той вярва в истинската предприемаческа свобода, необременена от държавна регулация или възлагането на държавни монополни привилегии. Неговата опозиция спрямо хартиените пари и централното банкиране е базирана на проницателното му разбиране на тогава зараждащата се икономическа наука. Почти неизвестните писания на Джеферсън по отношение на банкирането, парите и икономическите депресии, демонстрират, че интелектуалното му ниво е една глава над това на неговите „прагматични“ опоненти. Това, което впоследствие се интерпретира като антикапиталистическа реторика, е просто израз на личното предпочитание на Джеферсън към аграрния живот и антипатия спрямо градския.
Важността на сблъсъка между Джеферсън и Хамилтън, за съжаление, е замъглена. Това е сблъсък, който, по един или друг начин, завинаги е белязал нашата страна и продължава да влияе на нейната история от самото ѝ основаване. Хамилтън и Федералистите са вярвали във вечно разширяващата се власт на федералното правителство, множество държавни регулации, форми на контрол и специални привилегии в икономическата сфера, смазването на независимостта на отделните щати и ограничението на правата на индивида. Техният идеал е бил Великобританският – силен монарх, който управлява страната в името на „общото благо“; при липса на такъв монарх, силен президент може да действа като доброжелателен деспот.
По отношение на външната политика Федералистите гледат на Британската империя като приятел и съюзник. Хамилтънският федерализъм е, в един основен смисъл, антиамерикански; той е представлявал съзнателно завръщане към Британския имперски модел, запазване на типично европейски форми на силно централно правителство и полусоциалистическа „планирана икономика“. Нашата конституция е създадена като компромис между последователите на Джеферсън и на Хамилтън, като Джеймс Мадисън е играл ролята на вечния медиатор между двата лагера. Реториката и конкретните казуси може да са различни, но фундаменталният конфликт остава неразрешен на Американската сцена.
