Квоти за унижение на хора с увреждания II

Изненада? Или не? Държавата все пак въведе квотите за наемане на хора с увреждания. Сега чакаме да видим какво ще стане.

Определено изкривявания на пазара ще има. Прочетете мнението ми за това в предишната ми статия, касаеща квотите за хора с увреждания.

Тук ще засегна други аспекти от темата, за които се замислям покрай последните новини около гласуването на мярката.

Какъв тип служители могат да са хората с увреждания?

В България май сме шампиони по слагане на каруцата пред коня. И по фукане след това.

На практика нито държава, нито бизнес, нито общество са адекватни в отношението си към хората с увреждания. И проблем със заетостта наистина има.

Обаче още има и проблем с достъпната среда, с асистентските грижи, с културата на българите без увреждания. Всъщност културата е много по-тежко увредена, отколкото са увредени хората, които всички са свикнали да наричат хора с увреждания.

Затова е трудно да се интегрираш в България, ако си човек с увреждане. И е трудно най-вече защото трябва да проявиш силен характер.

Защото реално, за да се образоваш, за да развиеш личността си, за да станеш специалист, си трябва доста разбиване на стени.

А мисля все още относително малка е бройката хора с увреждания, които разбиват достатъчно стени. А точно такива служители с увреждания ще са необходими на фирмите, за да запълнят квотата си ефективно.

Това означава висока цена на труда.

Характерно за политиците е, че не мислят за икономиката. А сред най-простите икономически механизми е, че когато се вдига търсенето, се вдига и цената, ако предлагането не компенсира.

И заради ситуацията с хората с увреждания в България си мисля, предполагам, че сме в този сценарий. Да видим…

Логично е компаниите да се насочат към образованите и притежаващи известен опит хора с увреждания. И представете си това е група, част от групата на хората с увреждания, която пък е част от всички хора на пазара на труда. Защото реално една голяма част от хората с увреждания не са особено образовани. Нито пък имат особен опит.

И какво се получава?

Увеличено търсене + ниско предлагане = вдигайте си цената, способни хора с увреждания.

Конкретно за мен например не мисля, че в България копирайтърите с увреждания сме много. Това може би значи, че ще можем да изстискаме повече пари от работодателите.

Което ще е напълно адекватно поведение от наша страна. Неадекватното е, че тази ситуация е предизвикана изкуствено с държавна регулация.

Генералното заключение е, че заради проблемите в България по-способните хора с увреждания са малко. И квотите поставят фирмите в сложна ситуация. Защото са грубо решение в сложен контекст.

Какъв е типът компании, по-вероятни работодатели на хора с увреждания с професионален потенциал?

Всъщност сценарият с изстискването на повече пари от работодателите е вероятен, но само толкова. Малко вероятен. Наистина има логика в това, че компаниите, в които хората с увреждания биха се реализирали истински, са технологичните компании най-общо.

Тоест тези, които най-много биха се възползвали от служител с увреждане. Защо?

Защото обикновено заради увреждането, а и заради средата в България, будните хора с увреждания се насочват към интелектуалните професии – маркетинг, копирайтинг, онлайн реклама, програмиране, дизайн, психология, икономика, социология…

Така компаниите, които имат най-голям шанс да запълнят квотите за хора с увреждания с наистина продуктивни кадри, са предимно по-специализирани и в дигиталната сфера – маркетингови агенции, мобилни оператори, дигитални агенции, IT компании…

Това обаче изисква набиране предимно на нишови кадри. На хора с увреждания, които са с тесен професионален профил – маркетинг, онлайн комуникации, медии, копирайтинг, анализи.

Сещате се, че хората с увреждания, които хем са образовани, хем притежават достатъчно подобни специализирани знания и умения, са относително малко, нали?

Въпреки че интелектуалните професии са логични за хората с физически увреждания, всъщност потискащата среда в България пречи на последните да навлязат в тях. Дори и да си само с физическо увреждане, системата в България се опитва да те смаже и на психологическо ниво. Навират те в институции, пречат ти да излизаш навън, в доста случаи в институциите за хора с увреждания си длъжен да делиш пространство и с хора с психически увреждания.

Затова всъщност средата в България прави така, че истинските специалисти с увреждания са сравнително малко. А нишовите специалисти са още по-малко.

Тоест проблем е, че заради ситуацията в България кадърните и адекватни хора с увреждания са малко, а по-специализираните кадри сред тях са още по-малко.

Което при изкуствено увеличено търсене покрай квотите, вдига цената им. И какво излиза? Че за да си запълнят квотите, много фирми ще трябва или да наемат тесен и неоправдано по-скъп специалист, или да наемат просто някакъв човек с увреждане, който „да върши там нещо“. Все ще е скъпо – особено за по-тясно специализирани технологични фирми, които по принцип са логичните места за реализация на хора с увреждания.

Това Ви се струва добра новина? Образованите хора с увреждания получават голям шанс?

Да, хубаво е на пръв поглед, че мога да кажа на работодателите: Виж какво, така или иначе трябва да си запълниш квотата, така или иначе ти трябва човек с по-специални умения, кихай кинтите и това е.

Може би ми се отваря вратата за спекулиране? Логично е кадърните и специализирани експерти с увреждане да спекулират със ситуацията, искайки повече пари.

Това изкривява пазара, но звучи добре за хората с увреждания, нали?

Да, ама не. Всяко изкривяване на пазара си има отговор.  Това ще излезе много скъпо на специализирания бизнес. Защото, ако по-голяма част от квотата поради естеството на бизнеса, трябва да се запълни с по-специализирани, висококвалифицирани и скъпи кадри, това ще е сериозен разход.

Разход, който ще трябва да се заобикаля.

Фирмите биха плащали глоби, биха търсили и други начини да заобиколят разхода.

Например с изфабрикуване на увреждане. Типично за недомислените държавни регулации е, че често предизвикват най-неочаквани за политиците последици.

Но икономическата логика не прощава – пък политиците, ако ‘щат да се съобразяват с нея.

Освен това изобщо не е сигурно, че нишовите специалисти сред служителите с увреждания ще са достатъчно добри специалисти. Нито, че ще са добри в това да спекулират и да се възползват от ситуацията.

На свободен пазар някак си нещата се наместват според нивата на потребности, от една страна, и на способности, от друга. Заради квотите обаче компаниите ще трябва да наемат специалисти с увреждания, за които не се знае дали са достатъчно добри за определената работа.

Сигурно ще има случаи на успешно наети хора с увреждания покрай квотите, с които политиците ще се фукат. Ще има „просълзяващи“ репортажи тип:

„И се наели и заработили щастливо“

Обаче заради изкуствения характер на квотите ще има и доста изкривявания. Измислени увреждания, спекулиране с цените /и от страна на хората с увреждания също/ и договорите, странни условия на труд, недоразумения на работното място, сложни взаимоотношения с шефове и колеги…

Впрочем последното ме притеснява. Не е хубаво да се обобщава, но си знаем: голяма част от българите имат неадекватно отношение към хората с увреждания.

И принудата за наемане може да предизвика лоши ситуации. Мен са ме интервюирали очевадно неадекватни работодатели, с малоумните нагласи „да помогнем на човека с увреждане“ и „айде ще го интервюираме да му създадем илюзия, че е на пазара на труда, пък то е ясно, че няма да го наемем тоя инвалид“.

Опасявам се и от измисляне на специфични клаузи в трудовите договори, които да уязвяват /и унижават/ хората с увреждания, като ответна на квотите мярка.

Освен това възможността за намиране на работа „по другия начин“ може да стимулира хора да си съчиняват увреждане. Ясно е, че под хора с увреждания най-често се има предвид хора с диагноза, пряко свързана с очевиден физически недостатък. Обаче не съм убеден дали регулаторната рамка може да изчисти достатъчно дефиницията. А и в момента има хора, които на практика нямат увреждане, пречещо им в бита, но имат някаква… болежка, някакво заболяване, което ползват, за да влязат лесно в някоя графа от някоя държавна мярка, обещаваща им някаква благинка.

Системата никак не е ефективна, а квотите са доста силен стимул за измисляне на начини за финтирането или възползването от нея.

Ясно е също, че официалната мисия на държавата с въвеждането на квоти за хора с увреждания е насочена точно срещу тези прословути неадекватности и грубости на работодателите към хората с увреждания. Тип „борба с пазарните провали“ все едно. Обаче характерно за пазарните провали е, че, ако не се намерят пазарни решения, често следват неочаквани проблеми.

Та не съм убеден, че да бъдат насила наети при неадекватни работодатели, за истински способните хора с увреждания, ще е удовлетворително изживяване.

Но вина за нелепата ситуация имат и работодателите… 

Защо има толкова неадекватни български работодатели?

Либертарианец съм, обаче това въобще не значи, че упреците ми за всяка издънка в обществото ще бъдат насочени винаги и единствено към държавата.

В предишната си статия за квотите за хора с увреждания посочих причините, заради които, според мен, тази регулация ще изкриви пазара на труда и ще нанесе щети.

Тук ще акцентирам и на пазарния провал във връзка с наемането на хора с увреждания.

Независимо че има компании като Теленор и Кока Кола, които наемат хора с увреждания, все още масата български работодатели се дърпат от темата.

Спомням си след едно издание на програмата Open Mind на Теленор, че други български компании отказаха на мобилния оператор да помислят за назначаване на част от участниците с увреждания. Казусът е, че програмата на Теленор е 2-годишна и след нея малко хора с увреждания продължават на постоянна позиция. И Теленор се ангажира да направи връзка с други фирми за евентуално наемане на завършващите програмата кадри, за които няма места.

И доста български работодатели са отказали!

И дайте да говорим директно: много българи по принцип имат негативно отношение към хората с увреждания, родено и поддържано от стереотипи, предразсъдъци и комплекси.

Наистина ненаемането на хора с увреждания заради това, че са хора с увреждания, Е пазарен провал. И изкуствено причинява намаляване на предлагането на работна сила, наличие на сериозен неизползван човешки ресурс, отклоняване на средства от инвестиции в развитие към текущи разходи, свързани с грижа.

Пазарен провал, причинен в доста голяма степен от неикономически проблеми.

Затова съм склонен да смятам, че всъщност бизнесът в България носи голяма част от отговорността изобщо да се обсъжда мярка като квоти за хора с увреждания във фирмите!

Аз и мои приятели с увреждания сме били по интервюта в различни български фирми и знаем, че отношението често е… смехотворно. Често ни говорят празни приказки, колкото да мине интервюто или най-малкото ни предлагат някакви смешни пари за квалифицирана работа. Често и приемат, че като сме с увреждания, бихме приели „там каквото ни дадат за някакви пари, защото нямаме много избор“.

Тоест цената и типът продукти от труда на човека с увреждане изкуствено се влошават само заради предразсъдъците на работодателите.

А доста по-често работодателите изобщо не правят оферти на човек с увреждане, което изкуствено намалява предлагането – изключвайки изкуствено от него хората с увреждания – и пак изкривява пазара. Изкривява го по неикономически причини.

Та пазарен провал си има и българските работодатели наистина са отговорни за проблемите със заетостта на хората с увреждания.

Но не съм убеден, че агресивни държавни политики са устойчиво решение.

Най-градивно би било този пазарен провал да намери устойчиво пазарно решение. Търсенето на това решение обаче е дълъг процес, тъй като е свързано с културна промяна.

Та българи, български работодатели, всъщност ако си промените културата и изчистите пазарния провал около хората с увреждания, апелите ви за ненамеса на държавата на пазара на труда чрез квоти, биха били по-издържани. И морално, и икономически.

Защото в крайна сметка е нагло да се страниш от сегмента на хора с увреждания, да искаш по-малко данъци и регулации, пък да очакваш държавата да поеме грижите, а теб да не те закача.

Драги български бизнесмени, да припомним основен постулат в бизнеса:

Всичко е сделка!