ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Жертвите и пострадалите българи от Втората световна война (1939 – 1945 г.) са сравнително малко. След нейното начало властите искрено се опитват да запазят неутралитет, но на 1 март 1941 г. се присъединяват като съюзници на Хитлерова Германия, а в края на същата година обявяват „символична война“ на САЩ и Англия. Комунистите започват съпротива срещу режима не когато България става част от оста Рим-Берлин-Токио, а когато Вермахтът напада Съветския съюз на 22 юни 1941 г. В съпротивата загиват хора и от двете страни. Жертви и пострадали има от англо-американските бомбардировки през 1943-1944 г. и от българското участие във военните действия срещу Германия в заключителния етап от войната през 1944-1945 г.
Една малко позната категория жертви и пострадали от войната са осъдените за нарушения на безбройните държавни стопански регулации.
Държавният контрол над българското стопанство през Втората световна война
Военновременната организация на стопанството се отличава със засилена държавна намеса и строго регламентиране на всички аспекти от икономическия живот. Стандартните политики включват мерки за премахване на пазарните механизми, ограничаване на потреблението, включително чрез т. нар. разпределителни карти (купони), контрол върху цените и др. Типично за държавната машина през войната e създаването на организации със сходни и често застъпващи се функции, което води до липса на координация и сблъсък на интереси между тях. Сред заварените административни структури е дирекция Храноизнос, която има монополно право да закупува основните селскостопански продукти. Важни функции има и Главното комисарство по снабдяването.
През март и април 1940 г. в Народното събрание са гласувани два законопроекта, които стават юридическата основа на военновременната стопанска организация. Първият е за гражданската мобилизация, вторият за осигуряване на снабдяването и регулиране на цените.
Със закона за гражданската мобилизация, към военното министерство, се създава Дирекция за гражданска мобилизация като основен държавен инструмент за ръководство на стопанството. Член 22 на закона дава право на Министерския съвет да забранява износа на всякакви произведения, да регулира и ограничава търговския обмен, да урежда и направлява земеделското и индустриалното производство, да определя цените, надниците и печалбите.
Законопроектът за осигуряване на снабдяването и регулиране на цените доразвива посочените тенденции. В мотивите към него министърът на търговията, промишлеността и труда Сл. Загоров отбелязва, че след началото на войната в България са се създали условия за „осъдителна и опасна за реда в страната спекула“. Тя се изразявала в „неоправдано“ повишаване на цените, укриване на налични стоки и отказ те да се продават, в закупуване на повече от необходимите стоки и т.н. По силата на предлагания и приет законопроект, министърът на търговията, промишлеността и транспорта получава правото да определя цените на едро и дребно, да определя размера на печалбите в търговията, транспорта и производството. Глава 8 на закона включва наказателни разпоредби – глоби и различни срокове затвор за спекула. В сравнение с дотогава действащите закони са засилени санкциите и са предвидени повече престъпни състави. Наказват се не само продавачите на стоки с нерегламентирани цени, но и купувачите, които съзнателно закупуват подобни стоки. През юли 1942 г. наказанията са завишени, предвижда се смъртна присъда за спекула в особено големи размери.
Прави впечатление фактът, че по силата на двата закона, приети приблизително по едно и също време, цените в България се определят по различен начин. В Закона за гражданската мобилизация е постановено, че цените се определят от Министерския съвет, а според Закона за осигуряване на снабдяването и регулиране на цените, те се определят от министъра на търговията, промишлеността и транспорта.
За да се преодолее липсата на координация между различните административни единици, през 1943 г. е създадено Върховно комисарство по военновременното стопанство. Неговата главна задача е да съгласува дейностите, чрез които се ръководи военновременното стопанство. Създаването на нови и реорганизирането на старите структури не премахва стоковите дефицити, а увеличава бюрократичния хаос.
Другите измерения на държавната хватка над икономиката
Дори беглият преглед на пострадалите и жертвите от гоненията срещу т. нар. черноборсаджии разкрива картина, която е стряскаща с баналността и дребнавостта си. Случаите представени тук са подбрани произволно сред множеството административни решения и съдебни присъди по Закона за осигуряване на снабдяването и регулиране на цените. Масовостта на закононарушенията е констатирана и от периодичния печат. Едно писмо публикувано във вестник „Утро“ на 6 януари 1943 г. от Враца констатира, че в района имало много агенти на „черната борса“, които изкупували от селското население хранителни продукти и ги препродавали в София. Черноборсаджиите ползвали абонаментни карти за БДЖ, за да стигат по-бързо и евтино до столицата.
През януари 1943 г. осем души са изпратени да „чукат камъни“, т.е. на принудителен труд в каменоломната Атия край Бургас заради „спекула“. Сред тях е Соломон Меркадо Коен, който „се запасил с голямо количество сирене“, купено на прекалено висока цена“, а също и Борис Х. Николов, който продал сиренето на Соломон Меркадо. През февруари 1943 г. на една година затвор е осъдена домакинята от София Цветана Модева за това, че противозаконно се сдобила с разпределителна карта. Пак тогава на 6 месеца затвор и глоба от 20 000 лева е осъден К. Паковски от село Староселци (Плевенско) за това, че не предал на държавните представители четвърт реквизирана свиня. Лятото на същата година Хасковският областен съд осъжда двама хлебари: П. Вълчев Хубенов на 6 месеца тъмничен затвор и 20 000 лева глоба за неотчетени 2310 кг. брашно и Васхан С. Кочиян на 3 месеца тъмничен затвор и 10 000 лева глоба за неотчетени 1344 кг. брашно. В Търговище е арестуван Билял Ибрямов докато пренася 100 метра плат, който закупил по цени над нормираните. В село Енина (Казанлъшко) е задържан местният търговец Дянко Герданов, защото закупил на цени над нормираните 100 чифта гумени подметки и няколко десетки чифта гумени цървули. Той възнамерявал да ги продаде с надценка на своите съселяни. В Пловдив на 1 година затвор е осъден жител на с. Богданица, защото продал 16-17 кг. брашно на цена по-висока от нормираната. От Стара Загора са изселени принудително трима души за контрабандно обработване на кожи и за клане на добитък без разрешение.
Хрониката на задържаните и осъдени спекуланти включва и сделки в по-големи размери. Във всеки по-голям град на страната са регистрирани различни афери с незаконни продажби на брашно, фураж, дърва, желязо, терпентин и т.н. При тези случаи присъдите са много по-строги. През януари 1943 г. на смърт чрез обесване за спекула с гумени цървули, гьон, бархет и хасе е осъден софийският търговец Соломон Само. По същото дело Георги Стоименов получава доживотна присъда. През пролетта на 1943 г. Софийският областен съд разглежда дело по афера с шевни конци. Софийският търговец Т. Д. Стоянов внесъл от Швейцария 10 000 конуса с памучни конци за фабриката си. Вместо да ги използва в производството, той ги продал на черния пазар с печалба над 1,1 милион лева. Търговците, на които продал конците, също реализирали огромни печалби. За подсъдими по делото са привлечени общо 11 души. Съдът издава 3 смъртни присъди, 2 доживотни, а останалите подсъдими получават различни срокове затвор и глоби. Доживотна присъда получава и сливенският фабрикант Асен Саръиванов за това, че продавал плат на цена по-висока от нормираната.
В някои случаи държавата се възползва от наличието на различни афери и освен осъдителни присъди осъществява национализация на частни предприятия. Така министърът на търговията Н. Захариев издава наказателно постановление, с което се национализира мелницата на братя Пискюлеви от Казанлък, защото произвеждали брашно, примесено с отпадъци, и го продавали като висококачествено на хлебопекарите от града. По подобна причина е национализирана и мелницата на братя Мутафови от с. Деветак, Карнобатско и т.н. Очевидно насилственото отнемане на частна собственост не започва с налагането на социалистически режим.
И какво от това?
Другите жертви и пострадали от Втората световна война не са герои, те нямат паметници и не се честват по национални или партийни празници. Не може да се отрече обаче, че техният живот и свобода са засегнати тежко от събития, за които те не носят никаква вина. Те не са крали или убивали, не са създали дефицитите и повишеното търсене на всякакви стоки. Много от тях задоволяват потребностите на хора, които също нямат вина за войната, за ограниченията и за държавния контрол над икономиката.
Българската държава също не носи вина за войната, но трябва да се има предвид, че мерките, които предприема след нейното начало не са израз на нова политика. Втората световна война ускорява тенденции, които имат десетилетна традиция. Чрез национализации, ограничения и пропаганда срещу печалбата окончателно е пречупен гръбнакът на българската буржоазия. Държавната машина системно третира стремежа към осъществяване на пазарна печалба като престъпна дейност. При тази ситуация, след 9 септември 1944 г. няма кой да защитава капитализма.
Пенчо Д. Пенчев
