Помага ли на бедните държавният контрол над цените?

Една от най-често прилаганите стопански регулации е държавната намеса в ценообразуването. Това е лесно обяснимо. Нарастването на цените на стоки от първа необходимост поражда обществено напрежение. Властта се опитва да внесе успокоение, като подлага цените на административен контрол. Смята се, че така се помага на бедните и онеправданите. Елементарната икономическа теория показва, че в зависимост от това каква цена се фиксира от държавата, на пазара може да се появи дефицит или излишък от съответния продукт. „Практически“ ориентираните политици и обществени активисти често пренебрегват теоретичните концепции като твърде абстрактни и неотговарящи на конкретните условия. Тук идва ролята на стопанската история. Тя има свойството да облече в конкретни измерения теорията и да покаже ефекта от регулирането на цените.

България след Първата световна война: държавата в битка със скъпотията

България губи Първата световна война и изпада в тежко икономическо, политическо и социално положение. С оглед на държавната намеса в ценообразуването е важно да се обърне внимание на два детайла от следвоенната действителност. След края на войната към България се насочват стотици хиляди бежанци. Част от тях се съсредоточават в София, където изникват нови бедняшки квартали. По време и след края на Първата световна война правителствата финансират частично своите действия с печатане на пари. Това води до нарастване на цените, което най-тежко засяга най-бедните. Темповете на инфлация не са ясни, но има сведения, че покупателната сила на един предвоенен златен лев се равнява на 27 книжни лева през 1927 г.

Държавната реакция на поскъпването е да се въведе регулиране на цените. Идеята е на първото правителство на Демократическия сговор, начело с професор Александър Цанков (1923-1926 г.). Министър-председателят е бивш социалист и бъдещ фашист, икономист, учил в Германия, бивш ректор на Софийския университет, с опит в регулирането на българската икономика през Първата световна война.

По инициатива на изпълнителната власт през 1924 г. парламентът приема Закон за облекчаване на продоволствието и намаляване на скъпотията. Според закона към общините се назначава комисар по прехраната, който на местна почва проучва въпросите относно борбата със скъпотията и спекулата и прилага мерките на централната власт за тяхното ограничаване. Към Министерския съвет се назначава Главен комисар по продоволствието. Неговата функция е да проучва общите мерки, които трябва да се вземат за улесняване на продоволствието и за ограничаване на скъпотията и спекулата. Сред възможните мерки е регулирането на цените. Предвидени са наказателни мерки срещу лица, дружества и сдружения, които укриват или унищожават продукти от първа необходимост, за да предизвикат увеличаване на цените им. Наказателна отговорност се носи за формиране на картели. На различни наказания подлежат служебните лица, които злоупотребяват с властта си при изпълнението на този закон.

Първи рунд: 1927 година

През 20-те години на ХХ век цените на основните хранителни продукти нарастват. На този фон, съгласно Закона за облекчаване на продоволствието и намаляване на скъпотията, в столицата е назначен комисар по прехраната и е съставена комисия по прехраната. Комисар през 1927 г. е помощник-кметът Здравев. Цената на хляба е фиксирана на 9.80 лева за килограм бял хляб, 8.50 лева за т. нар. черен хляб и 8 лева за килограм от типа народен хляб.

В началото на юни 1927 г. софийските хлебари престават да произвеждат достатъчно хляб. Те обясняват, че не са в състояние да продават хляба на досегашните цени, защото брашното е поскъпнало. Затова настояват пред контролните органи цената на хляба да се повиши. Комисарят по прехраната на  столицата заявява, че искането на хлебарите му е известно – „Ние обаче им възразяваме, че не могат да искат това повишение, понеже сега вадят хляб от старите запаси [от брашно], които са си набавили по евтините цени“. Едва след като тези запаси привършат и като се проучи състоянието на житните борси във Варна и Бургас можело да се говори за корекции на цените.

Самоувереността на комисаря по прехраната, че познава по-добре от производителите състоянието на пазара, не издържа дълго. На 10 юни 1927 г. под негово ръководство в столицата е проведена конференция, на която участват хлебари, мелничари, търговци на брашно и представители на заинтересовани кооперации. Решено е да се позволи минимално увеличение  на цената на хляба: за белия от 9.80 на 10 лева за килограм, за черния от 8.50 на 9 лева, а цената на т. нар. народен остава старата – 8 лева за килограм. Повишението не задоволява хлебарите, които отново отказват да произвеждат хляб. На 12 юни е решено да се допусне още едно увеличение на цената до 10.40 за белия, 9.50 лева за черния, а цената на народния се запазва на 8 лева. Хлебарите са задължени да произвеждат 10% от най-евтиния народен хляб.

Очевидно стремежът на властта е да позволи поскъпване на определени видове хляб, като запази ниските цени на хляба за най-бедните. Тази ценова регулация изглежда ориентирана към задоволяване на потребностите на най-уязвимите обществени групи. Оказва се обаче, че няколко дни по-късно гражданите на столицата започват да се оплакват, че не могат да намерят по хлебарниците най-евтиния хляб (8 лева за килограм). Това ги принуждава да купуват хляб по 9.50 лева за килограм. Официално регламентираната ниска цена на „народния“ хляб прави така, че търсенето му превишава предлагането и логично се появява дефицит. Фиксираната цена е била предназначена да облекчи положението на най-бедните, но точно те всъщност остават без евтин хляб.

Втори рунд: 1932 година

В началото на 30-те години Голямата депресия засяга тежко българското стопанство. Цената на зърнените продукти намалява, което  означава, че намаляват доходите на селскостопанските производители, а оттам следва намаляване на приходите в хазната. При тази ситуация чрез инструментите на ценовия контрол властта се опитва да направи невъзможното – да осигури евтин хляб за градското население и високи изкупни цени на житото, което би облекчило земеделците.

През юли 1932 г. столичното комисарство по прехраната, ръководено от К. Батолов, фиксира цената на масовия типов хляб на 5 лева за килограм. В тази цена влиза и плащането на косвен данък върху хляба. Въведено е облепването му с хлебни марки – нещо подобно на съвременните бандероли – с идеята да се осигурят приходи за хазната, които да се използват за закупуване на жито от производителите на цени по-високи от пазарните. Хлебарите в София се съгласяват с тази цена, при условие че им се гарантира цена на обикновеното типово брашно 3.40 лева за килограм. Комисарството по прехраната гарантира исканата цена на брашното. Гаранцията обаче не е спазена, защото мелничарите постепенно вдигат цените, които достигат 4.30 лева за килограм. Хлебарите намаляват производството си, което ограничава потреблението за най-бедните. Собствениците на фурни влизат в тежки преговори с комисарството по прехраната с искане да им се осигури брашно на предварително обещаната цена.

Мелничарите от своя страна заявяват, че могат да си позволят да продават евтино брашно по 3.40 лева, ако купуват житото на цена не по-висока от 2.70 за килограм. Проблемът в това искане е, че земеделският министър настоява цената на житото да се вдигне, за да повиши доходите на производителите му.

Софийските хлебари правят няколко бурни събрания, в които настояват пред комисарството по прехраната и пред Министерския съвет да се осигури евтино брашно. Те заплашват да прекратят изцяло „ваденето на хляб“ и да „предадат ключовете от фурните на комисарството [по прехраната], което да разполага с тях както намери за добре“. Поради споровете през август производството на хляб е силно намалено. Липсата на хляб се усеща най-остро в крайните, т.е. в по-бедните, квартали на София, където фурните са малки и не са могли да се запасят с голямо количество брашно преди то да започне да поскъпва. Бедните столичани са принудени да си купуват хляб от съседни села или да се запасяват с брашно и да си правят сами хляба.

Помогна ли на бедните ценовият контрол?

Въз основа на двата рунда от битката на държавата с пазара, отговорът на въпроса е не, не помогна. Фиксирането на цените, което трябваше да осигури евтин хляб на столичната беднота, направи така, че хлябът изчезна от пазара.

Проблемите с недостига на хляб през 1927 и 1932 г. са решени само частично. И в двата случая, след като отминава най-острия етап от кризата, споровете между производители, търговци и регулативни органи продължават, което се отразява негативно и на производителите, и на консуматорите. За обществото връзката между държавното фиксиране на цената на определен продукт и изчезването му от пазара остава неразбрана. Въпреки неуспешните експерименти с цената на хляба, през 30-те години на ХХ век различни професионални и социални групи упорито настояват за намаляване на цени по административен път. А отговорните фактори обикновено правят това, което иска от тях мнозинството от хората.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!