Щетите от минималната работна заплата и нейното увеличение

Автор: Мартин Търпев

От 1-ви януари 2019 година държавата направи подарък на по-ниско квалифицираните работници, като увеличи минималната работна заплата на 560 лева. От много хора тази мярка се приема с овации, което на по-абстрактно ниво изглежда нормално. Че кой не иска да получава повече пари?

Извън розовите икономически мечти обаче стои твърдо и непоколебимо един икономически факт: Минималната работна заплата е политически определяна сума пари. Като такава, тя определено е отдалечена – повече или по-малко – от реалната цена на продуктите на труда на всеки ниско-квалифициран работник.

Това със сигурност означава изкривявания на пазара на труда.

Но понеже всеки пазарен сегмент и всеки бизнес са различни, остава да наблюдаваме конкретните параметри на тези изкривявания.

Можем обаче отсега да очертаем логиката на тяхното проявление.

Това би било доста по-полезно от общите приказки тип „най-накрая гадните капиталисти ще бъдат накарани да плащат повече на бедните български работници“.

За да обясня логиката на тези изкривявания, ще си послужа с фундаментални логически конструкции на – за мен – гениалния икономист Мъри Ротбард, доста по-подробно разписани в неговата книга Man, Economy and State.

Идеята е съзнателно свеждане на нещата до логическите им корени, с цел вглеждане в абсурдността на минималната работна заплата и нейното периодично повишаване.

Минималната работна заплата се определя без оглед на ключови бизнес съображения

От 2019 година всички фирми са задължени да плащат минимум 560 лева на всички свои нискоквалифицирани служители. Дори и без сложни икономически теории изпъква абсурдът на това всяка фирма да плаща повече на дадени служители, без промяна в другите елементи и обстоятелства, отговорни за печалбата ѝ – например повишени предпочитания на крайните клиенти, понижени цени на другите производствени фактори, извършени оптимизации в бизнес процесите, които свалят разходите.

Но понеже, за съжаление, много хора искат научни обяснения и смятат елементарните бизнес съображения за бошлаф, се налага да обясняваме по-авторитетно.

Както и прави брилянтният икономист Мъри Ротбард в анализа си на пределната полезност.

Това, което тук ще използвам, за да направя връзка с минималната работна заплата, е мрежата, която Мъри Ротбард изгражда, съчетавайки пределната полезност от различни ресурси с ценността на конкретните продукти, произвеждани с тях. За мен, основната цел на Ротбард тук е да покаже фината настройка, от която зависи оцеляването и просперирането на бизнеса и икономиката като цяло.

Ротбард ни показва колко важно е да съчетаваме:

• Пределен продукт от ресурс Х
• Пределен продукт от ресурс Y
• Оценка на крайния продукт от ресурс X
• Оценка на крайния продукт от ресурс Y

Важно е да намерим точното съчетание, защото пределният продукт (добавъчният продукт от допълнително използван ресурс) е ограничен и намалява с всяка следваща употреба.

Така е важно, преди решение, да преценим колко допълнителен продукт ще получим от даденото решение, колко ценен е този продукт и как промяната се вписва в цялата ни ситуация.

Ротбард дава пример със ситуация, в която има продукти в съотношение 2Y и 4X и целта е да се реши каква допълнителна единица да се купи – примерно какъв работник да се назначи. Капиталистът ще реши казуса като назначи работник, съобразно допълнителния продукт, който той ще произвежда и оценката на този продукт в контекста на целия бизнес. Законът за пределната полезност показва, че при вариант 5X, допълнителният работник би имал по-ниска пределна полезност, защото има още 4 като него. Обаче в конкретната ситуация и при конкретното съчетание от фактори, допълнителната му цялостна полезност може да е по-висока. Представете си например, че X е уеб дизайнер, а Y е, да речем, счетоводител, а фирмата е дигитална маркетингова агенция, рекламираща се с креативните си концепции и по-специално с креативните си визии за уеб. Това може би ще означава, че не само ще се предпочете допълнителният X работник – независимо, че има 4 такива като него – а и че ще му се даде по-висока заплата.

Примерът е елементарен и недоизпипан. Да, в реалния бизнес е доста по-сложно, но природата на икономическите решения е такава. Тъкмо затова, заради тази сложност и икономическа природа, ефективните икономически решения трябва да се взимат в конкретната пазарна ситуация.

Нарастването на минималната работна заплата на 560 лева обаче е прието извън тази ситуация. И тъй като става дума за минимална заплата, пределните продукт и полезност определено на много места ще са по-ниски от тази заплата. Как да се увеличат те за една чистачка на офис на софтуерна компания, например? От 1-ви януари 2019 година нито тази чистачка ще измива по-голяма площ, нито чистотата ще нарасне, нито оценката на услугата „Чистене в офиса на тази фирма“ ще се повиши внезапно и от нищото. Обаче трябва да ѝ се плаща повече! Защото политиците така казват!

Law of Returns

Мъри Ротбард формулира този закон така: „Когато останалите обстоятелства/фактори са относително непроменени, винаги съществува оптимално количество на специфични изменящи се фактори. Ако количеството им стига близо до оптималното, средният продукт нараства. Ако стига под или над оптималното, средният продукт намалява.“. Тоест има специфичен за всяка икономическа ситуация диапазон на количествата и разходите за факторите/ресурсите, в който те носят печалба. Под или над него вече се регистрират загуби, като размерът на тези загуби зависи от величината на отклонението.

Това означава, че за всяка фирма и за всеки тип служител има определено количество използван ресурс, при което работа му носи удовлетворяващи нива средна печалба при дадените обстоятелства. Например определен брой касиери, шофьори, счетоводители, маркетолози, копирайтъри. Под това количество, фирмата не разполага с достатъчно човешки ресурси, за да обслужва клиентите ефективно и да печели, оправдавайки заплатите – тоест, средната печалба намалява. Над това количество пък дадени служители просто остават без достатъчно като количество и достатъчно ценна работа, затова заплатите им не оправдават приносите им към фирмата – и средната печалба отново намалява.

И всички оптимални количества и заплати се определят непрекъснато и за всяка отделна фирма, спрямо всяка конкретна ситуация – брой и тип клиенти, брой и тип поръчки, обем на всяка поръчка, скорост и обем на паричния поток, конкуренция и т.н.

Става дума за постоянно напасване към променящите се обстоятелства. Напасване, което се разстройва сериозно от всякакви властови мерки.

Конкретно минималната работна заплата предизвиква сериозно разклащане в оптималните съотношения в количествата ниско-квалифицирани служители. Главна причина за това е, че пределният продукт от тези служители поначало е нисък и няма много варианти той да нарасне в отговор на повишението на МРЗ. Изчистването на офиса от чистачката няма накъде да промени своята стойност за бизнеса на една IT компания, например. Тази липса на възможност за увеличение в пределния продукт, като евентуален отговор на допълнителния разход, увеличава значително средния разход. Тоест, всяко чистене /както и друга ниско-квалифицирана работа/, макар и да остава с непроменена стойност за IT фирмата, струва вече повече пари отпреди.

И когато разходът надхвърли оптимално допустимата сума, чистачката/или всеки друг ниско-квалифициран работник/ става излишна или най-малкото сериозна тежест. Или е съкратена, или ще трябва да работи на черно. Ниско-квалифицираните служители са най-уязвени от увеличенията на МРЗ. Противно на много разбирания, именно МРЗ може да намали възможностите им да изкарват задоволителен доход. Главната причина е, че тяхната работа в повечето случаи е съвсем елементарна и няма много варианти за видоизменяне и оптимизиране, чрез които стойността ѝ да нарасне достатъчно. Чистенето на офис по принцип не е кой знае колко ценна дейност в една IT компания например, а работниците няма какво да направят, за да увеличат продуктивността си достатъчно. Чистенето си е чистене и толкова. Следователно увеличението на минималната работна заплата моментално и невъзвръщаемо го оскъпява – и предвид елементарния му принос, оскъпяването е значително.

Което стимулира работодателите да минимизират броя на нискоквалифицирани служители.

По тази причина, макар и да се рекламират като подкрепящи стандарта на ниско-квалифицираните служители, минималната работна заплата и нейното увеличение всъщност го разклащат. От 1-ви януари 2019 година, средният продукт на ниско-квалифицираните работници значително се оскъпява – или по друг начин казано, средният продукт от тези работници относително намалява – и това не може да се компенсира в задоволителна степен, поради невъзможността ниско-квалифицираните работници да бъдат използвани и за друго. Това в много фирми може да предизвика съкращаване на работници и въздържане от наемане. А там, където дадено оптимално количество работници е задължително, увеличението в МРЗ ще предизвика увеличение в разходите, съответно спад в продуктивността на бизнеса, забавяне на инвестиции – като цяло щета за икономическия растеж.

Защо тогава политиците поддържат и често увеличават минималната работна заплата?

Това е напълно логичен въпрос, особено на фона на дефектите, които тя създава. Моят отговор е прост: заради PR.

Всеки политик иска хората да забележат и запомнят, че по негово време заплатите се качват. А минималната работна заплата се качва най-лесно и най-бързо. Само едно гласуване е нужно и готово. Но не се ли правят все пак някакви икономически разчети?

Тук е другият PR коз на политиците. Понеже се светнаха, че все пак икономическа обосновка на политиките е необходима, ползват увеличението на минималната работна заплата като аргумент за добро управление.

Например Бойко Борисов наскоро се похвали, че „пенсии и заплати се вдигат“ по негово време. Наистина за пореден път при управление на ГЕРБ имаме увеличение ма минималната работна заплата. Козът в случая е в твърдението: „Ние сме десни и увеличаваме минималната работна заплата само в съответствие с ръста на икономиката и щом сега го правим, значи политиката ни води до растеж и е успешна“.

Как се определя този ръст обаче?

Най-вече, чрез ръст в БВП. Няма да влизам в детайли, обаче ще кажа, че:

• БВП е повече статистически, отколкото икономически показател.Отчита моментни количества и средни цени на избрани продукти, възприети за „представителни“. Предвид, че икономиката се движи динамично от много и най-разнообразни специфични фактори, БВП е доста нерелевантен измерител на икономическото развитие. Да, неговото отчитане е важно, но не може да е критичен фактор, даващ картбланш за вмешателство в даден частен бизнес. Дори и наистина да има увеличение в някакви съвкупни количества и цени на „представителни“ продукти, това съвсем не означава устойчив икономически растеж, натрупани спестявания и продуктивни инвестиции. Още по-малко пък дава основание да объркаш сметките в конкретна фирма, увеличавайки силово средните и пределните ѝ разходи за продукти на труда.
• БВП е манипулиран показател.Няма как да бъда убеден, че БВП показва някакво реално състояние на икономиката, при положение, че обилната ликвидност, създавана от разюзданата финансова политика на банки и правителства, променя изкуствено величината му. Икономиките се пълнят с грешни инвестиции, балонно харчене, инфлационни стимули. Това нокаутира напълно възможността БВП да индикира адекватно реалното икономическо състояние, камо ли пък да бъде оправдание за изкуствено и силово повишаване на разходите за човешки ресурси в конкретна фирма.

Та, реално зад увеличението на минималната работна заплата стои най-вече политически PR. Политически PR, който може и да успее, ако бизнесът постигне продуктивност, скриваща щетите от МРЗ.

---

Оригинална публикация