Капитализмът не предизвиква консуматорство – държавата го прави

Оригинална статия: Ryan McMaken, mises.org

Осъждането на консуматорството е повсеместно в съвременните медии и популярната култура. Всеки, който е гледал „A Charlie Brown Christmas” от 1965 година, знае за тази борба. Всеки път щом видим как Чарли Браун избира „автентичната“ Коледа – купувайки си малко коледно дръвче, което е естествено, вместо някое алуминиево розово дърво от масово производство – ни се напомня да не се продаваме на корпоративния маркетинг.

Ситуацията малко се е променила оттогава. „9 стъпки да удържим на песента на русалките на консуматорството“, е едно от заглавията в големите списания за лайфстайл. „4 неща, които да направим вместо да пазаруваме в лудницата на Черния Петък“, е друго такова заглавие в HuffPo.

На свой ред Папа Франциск също повтори отричането на консуматорството през последните месеци, докато английският политик Ken Livingstone настоява, че консуматoрството предизвиква промяната в климата и по този начин ще „унищожи света на нашите деца“.

Често защитниците на пазара и капитализма приемат тези критики като директни атаки към пазара като такъв.

Това рефлексивно свързване на консуматорството и капитализма често води до жарки защити на консуматорството от страна на защитниците на пазара, все едно като защитим консуматорството, ние също така защитаваме и капитализма.

Аз бих казал, че това е голяма грешка. Консуматорството и капитализмът не са едно и също нещо, а също така и не са неимоверно свързани.

Антикапиталистическото ляво, разбира се, иска да натрапи тази връзка и иска да създаде публична опозиция на консуматорството, което ще служи и за опозиция на свободния пазар като цяло. Когато позволим на левите да установят неоспорвана връзка между пазара и консуматорството, само им помагаме да наложат мит.

Какво всъщност е консуматорството?

Твърде често в дебата за консуматорството липсва каквато и да е фактологична точност. Преди да продължим ние първо трябва да дефинираме какво е консуматорство. Затова може да се позовем на Wikipedia, която обикновено върши работа при общи дефиниции. Wikipedia определя консуматорството като „социален и икономически ред, който подстрекава придобиването на стоки и услуги в постоянно увеличаващи се количества“. Merriam-Webster също добавя две дефиниции, които са полезни в нашия анализ:

1. „теория, че нарастващото потребление на стоки е икономически желано“;
2. „загриженост за и склонност към закупуване на потребителски стоки“.

При всички тези дефиниции намираме един елемент на нестабилност: консуматорството е вярата, че постоянното увеличаване на потреблението на стоки е добро.

Теорията, че пазарът създава консуматорство и зависи от него

Тези дефиниции са достатъчни. Но защо капитализмът трябва да поеме вината за това?

Все пак капитализмът исторически е бил свързан със скъперничество и с икономисти теоретици, които са поставили основен фокус върху труд, спестявания и пестеливост. Ебенезър Скрудж, разбира се, е най-известният капиталистически злодей в английската литература. Но Скрудж е известен с голямото си отричане на Коледа, изразено точно защото Коледа предизвиква консуматорство. Подобно про-капиталистите придобиват така наречената протестантска работна етика – както и обяснява Макс Вебер – многократно осъждащи прекомерното потребление, докато превъзнасят спестовността и здравата работа. Изследователи са отбелязали, че склонността към спестяване е морален и капиталистически императив в американската култура през 18 и 19 век.

Така че ако капиталистите всъщност са били асоциирани с използването на парите пестеливо, защо сега са обвинявани за днешната мания за безкрайно потребление?

Теорията, която левите използват, е в общи линии следната: ако капитализмът иска да оцелее, то той има нужда от постоянно нарастване на нивата на консумация. Ако хората спрат да харчат разточително всяка стотинка за потребление, капитализмът ще се срине сам. Това е заключението (в учудващо недобре граматически написаното) обяснение за консуматорството в Journal of Politics and Law от Ахмад Джансиз. В неговата статия от 2014, озаглавена „The ideology of consumption: The Challenges facing a consumerist society”, Джансиз пише:

За да се постигне печалба, то повече продукция, продажби, инвестиции и производство са най-съществени. Казано иначе, във всеки цикъл целта е да продаваме повече стоки и да трупаме повече печалби.

Първоначално се е смятало, че по-висшата класа са основните потребители на капиталистическите стоки и услуги, но масовото производство изисква и масови потребители. Понеже семействата от по-висшата класа не са били достатъчно много на брой, затова нуждата от масови потребители става очевидна.

В основните производства посрещането на биологичните нужди на консуматорите се е смятало за важно, но тъй като биологичните нужди не са безкрайни, небиологични желания трябва да бъдат създадени в консуматорските общества. Небиологичните потребности също не са безкрайни, но производителите не искат да променят целите си на масови производители. За тази цел фалшиви нужди са били създадени в капиталистическите страни, така че масовите производства да бъдат потребявани бързо. В други общества този шаблон надделява и те или силно отслабват, или се предават на капитализма. Капитализмът сега държи доминантния модел на производство и потребление в света.

За съжаление на промотиращите тази теория – това описание на капитализма е доста грешно.

Разбира се, то изглежда представя акуратно обяснение на някои от индустриите. Производителите на луксозни коли и висококачествени обувки печелят, когато убедят участниците на свободния пазар да закупят тези стоки на цени много над това, което Джансиз нарича биологични нужди. По същия начин нуждата за 300-доларова рокля или обувки могат да бъдат изтълкувани като „фалшиви нужди“, използвайки терминологията на Джансиз.

Но компаниите, които успяват да продават скъпи стоки и големите SUV коли, не са единствените играчи на пазара. Други участници са също и компании, които продават инвестиционни инструменти или пенсионни спестовни сметки, които са с цел да създадат спестовни и инвестиционни продукти, намаляващи консуматорството в настоящето.

Със сигурност компании, предлагащи пенсионни фондове и спестовни сметки, не са по-малко капиталистически от компаниите, които продават маркови дънки. Ебенезър Скрудж не би си спестил усмивка към пенсионните фондове, но би отрекъл продавачите на луксозни коли.

Лошата икономика = вярването, че харченето води до икономически растеж

Отговорът лежи във факта, че общоприетите концепции за икономически ръст – както вляво, така и вдясно – настояват, че здравата икономическа система се основава на потреблението.

Това ни се припомня всеки път, когато ни се каже, че потребителското търсене трябва да бъде увеличено, за да се увеличи и икономическият ръст или да продължим икономическия бум. Също така по време на икономическа криза икономистите казват на хората, че трябва да продължат да потребяват или икономиката ще се срине.

Понякога това виждане става толкова екстремно, че ни се натрапва, че потреблението е наш патриотичен дълг. Това не е просто хипербола. Финансовите и икономическите автори го твърдят. През 2001 например когато се установява рецесия и САЩ реагира на атентатите от 11-и септември. Дик Чейни казва, че се надява американците да „заврат пръст в окото на тероризма и да не позволят на това, което се е случило, да намали тяхната икономическа активност“. Това, което той има предвид, е просто „купувайте още или терористите печелят“.

Същата идея се появява и през 2009, когато икономическите „експерти“ настояват, че начинът да спасим икономиката от голяма рецесия е хората да харчат повече. Бяхме предупреждавани, че „парадоксът на спестовността“ би обрекъл всички ни на вечна икономическа депресия, ако хората не излязат и изхарчат всичките си спестявания за скъпа техника.

Но икономиката не функционира по този начин. Както и Лю Рокуел заключва през 2010 г. – ние сме натискани от мейнстрийм икономистите да харчим повече:

Проблемът е, че харченето не е източникът на икономически растеж. Инвестирането, което започва със спестяване, е коренът на икономическия ръст. Няма значение дали потреблението формира определен процент от икономическата активност. Това е само повърхността, която наблюдаваме. Харченето и потреблението без спестяване и инвестиране е рецепта за унищожаване на възможностите за просперитет в дългосрочен план. В този случай най-доброто, което могат да направят богатите за бъдещето на икономическия растеж, е не да харчат, а да спестяват, за да инвестират.

Това трябва да е достатъчно ясно от това как хората и икономиките стават богати изначално. За да могат работниците да си позволят да си купуват стоки, те първо трябва да произведат достатъчно стоки и услуги , от достатъчно висока стойност, за да имат излишък за харчене. А как работниците могат да произведат по-стойностни стоки за по-малко време? Това става възможно заради капитала под формата на машини, компютри, трактори и фабрики. Преди всички тези неща да бъдат достъпни, повечето хора са прекарвали безкрайни часове в обработването на земната повърхност за подсигуряване на живот на ръба на оцеляването.

Едва след векове акумулиране на капитал – акумулация, която става възможна поради спестяване и инвестиране – индустриализацията, която протича впоследствие прави така, че работниците да имат възможността да станат достатъчно продуктивни, за да произвеждат и консумират всички стоки и услуги, които сега асоциираме с пазарно-ориентираното общество.

Без спестяването способността да задържим, подобрим, изобретим, развием и построим машини и фабрики би изчезнала. И когато тази способност изчезне, ние отново ще се върнем при обработването на земната повърхност за подсигуряване на екзистенциален минимум и живота в едностайни постройки.

Някои биха отбелязали: „Но без потреблението никой не би закупил стоките и услугите, които тези компании и фабрики произвеждат – и всичко ще се срине!“

Да, вярно е, че икономиката изисква и потребление, и спестяване, за да функционира нормално. Но едното не е по-важно от другото. За щастие пазарът има вграден механизъм за балансиране на спестяването и инвестирането. Нарича се „лихвен процент“. Лихвените проценти са сигнали, които пазарът дава на потребителите – дали е добър момент за спестяване или инвестиране. Когато спестяванията са ниски, лихвените проценти нарастват и потребителите използват момента, за да увеличат спестяванията си при високите лихви. Когато има излишък на спестявания – лихвените проценти спадат, давайки сигнал на потребителите, че е удобен момент да се възползват от ниските нива на лихвите и да вземат назаем, и потребяват още коли, къщи и други стоки.

Когато правителствата се намесят, за да предизвикат повече потребление

Системата се срива, когато правителствата и централните банки се намесят, за да „стимулират“ икономиката чрез още правителствени покупки и чрез натискането на лихвените проценти надолу от страна на централните банки.

Този „стимул“ се създава с цел да накарат потребителите да харчат повече. Но това не е нещо, което пазарът или капиталистите могат да направят. Налага се правителството да се намеси и съответно това не е част от пазарната икономика.

Разбира се, не отричаме, че това създава повече потребление – за кратко. Също така този вид намеса на правителството създава неустойчиви нива на задлъжнялост, ниски нива на спестявания и прекомерно потребление. С други думи, именно тези правителствени политики водят до това, което днес наричаме „консуматорство“.

Но колкото и да е странно, капитализмът и пазарът са тези, които поемат вината.