Опасният мит за залеза на Pax Americana

Геополитическият провал на Съединените щати в Ирак и Афганистан накара много теоретици по международна политика да заговорят за залеза на Pax Americana. Техните аргументи не са нови, а появата им e предсказуема. По същия начин съветският сателит „Спутник” предизвиква паника сред американските стратези в началото на 60-те години на миналия век. Огромният икономически и технологичен прогрес на Съветския съюз се тълкуваше като началото на края на американската империя. Теорията за „залеза” на могъществото на САЩ набира още по-голяма скорост през 70-те и 80-те, когато американската икономика преживява десетилетна рецесия, а неуспехите в Индокитай разклащат самочувствието на суперсилата. Въпреки че след разпадането на СССР бе обявено началото на униполярната хегемония на САЩ, при първите появи на съревнование в Азия и Близкия изток мненията на специалистите бързо залитат към познатия вече песимизъм.

Нека видим фактите. САЩ е безспорно единствената суперсила в света, ако погледнем разпределението на военните разходи. Америка харчи близо $700 милиарда годишно за отбрана, като това е повече от разходите на следващите 13 страни взети заедно. Парадоксално това колосално преимущество възлиза само на 4.8% от БВП[1].Военното превъзходство на САЩ е също така равномерно разпределено във всички геостратегически региони. Това е възможно, тъй като Америка притежава и най-големия морски флот в света, включително и 11 самолетоносача, които могат във всеки един момент да предотвратят нападение срещу ключовите съюзници на САЩ в Близкия изток и Източна Азия. Пускането в експлоатация на първия китайски самолетоносач миналата година едва ли ще може да балансира американската военноморска мощ в Южнокитайско море и Индийския океан. Освен това САЩ е разположила близо милион и половина войници в целия свят, като в Южна и Източна Азия, откъдето произлизат основните заплахи за американската хегемония, те са около 300 000[2]. Разбира се, тук умишлено пропускам гигантския ядрен потенциал на САЩ, който, при успешното въвеждане на системата ПРО в Източна Европа, теоретичено може да неутрализира всяка ракетна атака, насочена към Западна Европа или отвъд океана.

Докато фактите говорят сами за американското военно преимущество, в икономически план нещата не са толкова едностранчиви. САЩ е все още най-голямата икономика в света. Според Американското бюро за икономически анализи (BEA) тя възлиза на $15,3 трилиона, три пъти по-голяма от втората – китайската. Въпреки това бързото развитие на страните от BRICS, както и интегрирането на икономиките от Европейския съюз, премести през последното десетилетие гравитационния център на изток. От икономическа гледна точка може да се говори за многополюсен свят, в който влиянието на развиващите се страни става все по-осезаемо. Причина за това е и натрупването на огромни доларови резерви извън САЩ, което предпазва новите икономически гиганти като Индия, Китай и Бразилия от внезапен икономически срив в САЩ и Европа. Финансовата криза през 2008 г. беше доказателство, че икономиките на развиващия се свят вече не са толкова зависими от промените в американската икономика. Докато през 2009 г. страните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) изпаднаха в дълбока рецесия, Китай имаше ръст от 9.2%.

Графика 1 Дял на икономиките в световния БВП за периода 1969 – 2009

Макар САЩ да не притежава пълно икономическо превъзходство, БВП на САЩ е 26% (вж. Графика 1) от световния, като този процент е почти константен през последните 40 години. Подобно богатство не е притежавала дори Британската империя в своя зенит към края на 19-ти век. Ще минат поне още няколко десетилетия преди да можем да говорим за действително преразпределение на световния баланс на силите. Някои негативни тенденции, обаче, са вече налице. Ерата на Буш-младши, както и първият мандат на Обама, засилиха тенденциите Америка да води политика на „двоен дефицит”. Дефицитът по текущата сметка през 2007 г. достигна рекордните $250 милиарда, като от тогава е намалял само частично[3]. Ситуацията е дори по-сериозна при публичния дълг на страната, който благодарение на финансовия стимул на Обама, достигна 90% от БВП с тенденции за нарастване. „Двойният дефицит” до голяма степен се финансира от чуждестранни инвеститори, между които Китай е най-големият със своите $2 трилиона в американски държавни облигации. Стратегията на Федералния резерв да държи лихвените проценти рекордно ниски доведе до заливане на международните валутни пазари с долари. Новите азиатски гиганти възприеха това като обявяване на валутна война и бързо реагираха, издигайки бариери пред чуждия капитал и изкуствено девалвирайки своите валути. Търговските войни са били винаги свидетелство за нарастващо международно напрежение. Нека да не забравяме, че през 1930-те светът в отговор на Голямата депресия се разединява в конкуриращи се търговски блокове. Те изиграват огромна роля за разделянето на противникови лагери в навечерието на Втората световна война.

През последното десетилетие най-много пострада „меката сила” на САЩ. През 90-те години на миналия век, американските ценности, свързани с човешките права, свободата на словото, свободния пазар и американската култура, имаха огромно влияние върху международната общност. Съединените щати се възприемаха като естествения лидер, като „незаменимата сила” по думите на президента Клинтън. Военните интервенции в Кувейт и на Балканите показаха на света, че Америка е готова да поеме отговорността да развива международното наказателно право и да отстоява демократичните ценности. Проблемите дойдоха след 11-ти септември, когато САЩ реши, че може да загърби международните институции и, използвайки огромната си мощ, да действа едва ли не самолично. Дипломацията преди войната в Ирак разкри истинската същност на американската външна политика – когато си хегемон, действаш като хегемон. Кой е президент е без значение. Барак Обама, въпреки големите си думи за промяна, в крайна сметка прибягва дори по-често от предшественика си до методите на реализма. Веднъж, обаче, загубиш ли доверието на международните си партньори, особено когато те преследват националните си интереси, е трудно да ги убедиш да те слушат.

Именно това е голямата опасност пред американската сила. Едностранните действия на САЩ могат да предизвикат структурно балансиране от страна на Китай, Индия, Бразилия, Русия и Европейския съюз. Историята показва, че резултатът от подобно развитие е конфронтация. На тази база са се водили Наполеоновите войни, Кримската война, Първата и Втората световна война. Първите признаци, че сценарият може да се повтори и със Съединените щати се появиха още през 2002-2003, когато Франция, Германия и Русия сформираха неформална ос срещу американската кампания в Ирак. По същия начин Китай, Русия и Индия не приемат санкциите срещу Иран и Сирия, като все по-често налагат вето на американските инициативи в Съвета за сигурност на ООН. Но, докато през 90-те САЩ можеха да игнорират протестите на другите международни играчи, сега това може да се случи само с цената на загубено доверие и още по-агресивен подход.

Как да се запази еднополюсната структура на международната политика? На първо време, САЩ трябва да се предпази от изкушението да се затвори в splendid isolation. Идват избори и американските президенти осъзнават, че за гласоподавателите цената на бензина е по-важна от състоянието на американската сила в света. Следователно активна политика в Близкия изток е невъзможна. Това, обаче, не означава, че Америка трябва да започне да съкращава бюджета за отбрана в Европа или да отстъпва пред руския натиск в Сирия, или пък да благодари на Китай, че купува дълга им, както се случи през последната година. Американската дипломация трябва стратегически да ангажира регионалните сили в новите центрове на гравитация. За целта САЩ имат нужда от Индия в Южна Азия, от Турция в Близкия изток и от Русия в Кавказ.

Ако Америка успее да върне тези страни в съюзническия лагер, като им обещае  ограничена зона на влияние, ще може много по-успешно да възпре агресивните цели на Иран в Персийския залив и разширяващото влияние на Китай в Югоизточна Азия. САЩ вече не е „самотната суперсила”, както я нарича Самюел Хънтингтън, и каубойските й методи ще постигат все по-малко в бъдеще. Както през 70-те Кисинджър размразява отношенията с Китай за да притисне СССР до стената, така и Америка трябва да се научи, че да си гигантът в стаята не означава, че си недосегаем. Целите на американската геополитическа доктрина могат да бъдат постигнати с много по-малко усилия в сътрудничество с новите звезди на сцената. Иначе САЩ рискуват да сбъднат предсказанието на Кенет Уолтц за един многополюсен свят, в който новите сили се съюзяват, за да възпрат Америка. Подобно развитие може да доведе до дезинтеграция на установената международната система и нова война за световно господство.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!