ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Любимо уикенд занимание за софийския бюргер е посещението на някое от дузината кина в града. Като (полу)принадлежащ към тази електорално самомаргинализирала се група и аз се отдавам на удоволствието да лежа покрит с пуканки, зяпнал в гигантски екран. Последната холивудска творба, която консумирах по този начин, се нарича „Кралицата на Шотландия“ – политическа драма, развиваща се в британските благороднически дворове през 16-и век.
След прожекцията споделих на агората (Фейсбук) раздразнението, което ме преследва често в последните години, когато става дума за попкултурни продукти, идващи от Запада. А именно, набутването на най-различни политически коректни, дайвърсити, „джендър“ елементи там, където те нямат място. Например както в случая с филма за Шотландия от 1550 г. – десетки чернокожи войници и лордове, рицар индиец, няколко азиатки придворни дами, транссексуален мексиканец бард и кралица набожна католичка, покровителка на всички форми хомосексуални удоволствия.
Кога художественото „украсяване“ на историята идва в повече?
Приятели дадоха резонни коментари и въпроси по повод моето оплакване. Това не е документален филм, авторът трябва да има пространството да поема творчески рискове, пазарът е произвел този продукт, либертарианците защо говорите против други раси и т.н. Все валидни критики, които е важно да бъдат адресирани на принципно ниво, за да не предоставят интелектуално прикритие на културно-марксистката проказа. С пълното осъзнаване за провинциалността на нашата дискусия, макар че точно така функциионира пазарът, както ще видим малко по-долу.
Историческите филми не са документални и често дори интерпретират определени събития в миналото по неконвенционален начин. В случая с „Кралицата на Шотландия“ не става дума за това. Нито важните събития, нито костюмите, нито въоръжението, нито историческите места във филма се различават твърде много от реалните от този период в миналото. Някак си всичко е направено така, че зрителят да повярва (поне на повърхността), че действието се развива през 16-и век във Великобритания… с изключение на етническия състав на героите и отношението им към хомосексуализма.[1] Чернокожият шотландски войник във всеки кадър разваля също толкова успешно кино илюзията, колкото и ако видим кралица Мери с дъвка и електронен часовник.
Разбира се, не всички филми са или трябва да бъдат исторически правдиви. Режисьори и сценаристи могат да позволят всякакви промени спрямо реалността, но за да работят за успеха на филма те трябва да следват някаква вътрешна логика и консистентност. Най-общо трябва да допринасят за това финалният продукт да е по-интересна и по-завладяваща история дори ако са просто каприз на автора.
Изкуството не трябва да страда заради политически послания
Това с особена сила важи за политически послания в изкуството – ако ще ги има, нека не е за сметка на самото изкуство. Недодялано набутване на идеология във всяка втора сцена не помага на нито един филм. Политпропагандата може да се поднесе по майсторски начин, който да въздейства,дори когато я разпознаеш и не си съгласен с нея. Успешен пример в тази посока са най-известните бългларски комедии от късния соц, в които обществената критика е умело загатната, но не разсейва или разваля сюжета, а го прави по-убедителен („Опасен чар“ с Тодор Колев, да кажем).
А всъщност етнически, полово или телесно различните нямат нужда от това четвъртата стена да се бута в тяхна чест. Има достатъчно други истории, в които те могат да присъстват, включително и да са праводопобни главни герои. Това, което е нужно, е добър разказвач, а не обръщане на принципите на логиката в състезание по „дайвърсити“. Има хиляди примери, но ще дам един, който много ме впечатлява. Героят на Дж. Р.Р. Мартин – Тирион Ланистър – брилянтно написан и неповторимо изигран от Питър Динклидж. Образ, който не е създаден да дава светъл пример за малцинствата, а е силен и работещ персонаж благодарение на спецификите си. Той не е подаяние с цел да стимулира „горките“ маргинализирани групи (или да покаже колко е woke авторът) и затова работи.[2]
Културният марксизъм убива културата и ощетява потребителите
Стигаме и до така неразбирания пазар. Факт е, че доколкото знаем, филмът за Мери е резултат от доброволна инвестиция, без държавна субсидия и принуда. Но пазарният процес не се състои само в създаването на един продукт, той включва също и срещата на продукта с потребителя. Тази среща изпраща до предприемача парични и непарични сигнали за това как клиентите възприемат влагането на ресурси по начина, по който той го е направил. Постът ми във Фейсбук изразява отношението, което аз имам, след като съм дал от своите ресурси, за да видя филма. Не съм бил доволен и искам да пусна в пространството причината за своето недоволство, но и да предупредя други с моя вкус да не плащат за нещо, което няма да им хареса. Така функционират пазарите, чрез непрекъснато предаване на информация.
Либертарианците не сме защитници на всичко, създадено от пазара, ние стоим зад самия процес на свободна размяна. Неделима част от този процес е вкусът на потребителите и комуникирането му с предприемачите. При пазар без политически интервенции печелят тези, които намерят публика, чиито интереси да задоволят. Саморегулацията се случва чрез грешки – т.е. чрез загубата на пари.
Живеейки в своя холивудски балон, някои артисти са повярвали, че могат да продават филми с посредствени политически послания. Аз съм един потребител, който казва „не, благодаря“. Съдейки по отзвука на критици и други почитатели на седмото изкуство, потвърждава се едно наблюдение, че прекаляването с модерните политически послания е симптом, който върви ръка за ръка с лошо качество в други аспекти на продукта (за справка: последните Междузвездни войни). В случая на „Кралицата на Шотландия“ една изключително интересна история от реалния свят е затъпена и омазана с интерсекционални левичарски послания.
[1] Тук е може би моментът да отбележа, че дори и без тези неща филмът е доста плосък в разбирането на историческия контекст. Но, и това е ключово, опитва се да го мимикрира, макар и неуспешно.
[2] В същото време Мартин е „критикуван“ за това, че няма достатъчно етническо разнообразие в неговата псевдосредновековна версия на Европа.
На любителите на марксистки продукции, които бързо ще бъдат забравени от пазара мога да препоръчам горещо „Робин Хууд“ / Robin Hood (2019) – по-голяма високо-бюджетна боза едва ли ще видим през годината, въпреки, че е едва в началото си. Дълбае дъното по почти всички параграфи, пълна с марксистки клишета и смешен „революционен плам“. И, разбира се, нищо общо с добре познатата история за Робин Худ, просто опит да се използва името за популяризиране на непопулярни идеи. Единственото, с което ще запомня положително филма са оригиналните бойни сцени с лък – правени са от част от хората зад уникалните бойни сцени в Джон Уик 1 и 2 (работят заедно още от Матрицата насам), както и един доста добър каскадьор и познавач на средновековната стрелба с лък (Ларс Андерсен).
Друг, който мога да отлича, макар и не толкова ярко е „Смъртоносни машини“ / Mortal Engines (2019). Филм с доста проблеми, един от които е явния културен марксизъм. Далеч по-гледаем е от Робин Худ, но въпреки това доста зле.
Наскоро една българска фирма за видеоигри се сблъска със сходен проблем. Новата им игра се развива в Средновековна Европа и няколко потребители ги разкритикуваха, че не могат да си изберат герой негър. Не бяха много, но проблемът е, че точно тези потребители винаги са по-шумни от останалите.
Така че да – няма лошо да се включва расово разнообразие във фантастични продукции, но когато става въпрос за исторически контекст, понякога изглежда смешно.
Освен това – който иска повече негри (примерно) във филмите, защо не продуцира филм за негри, където те са главни действащи лица. Бих гледал с удоволствие филм за Шака Зулу или други истории от Африка (и не само). И няма да се чувствам обиден, ако не видя нито един бял …
Коментара го приемам, но не разбирам заглавието. Какво общо има Маркс с концепцията на филма и някакъв утвърден термин ли е терминът „културен марксизъм“?