Да преговорим за демокрацията и преференцията

След среднощни парламентарни драми осъмнахме с поредната промяна на изборното законодателство, по всичко изглежда инспирирана и прокарана от ДПС. От една страна, това е пореден урок за малките градски партии колко власт може да се упражнява от неголяма политическа сила, без да се пристава на ГЕРБ, от друга е възможност пак да си поговорим за демокрацията. За съжаление, както и когато се занимавахме със задължителното гласуване, става дума за промени в грешната посока[1].

Де факто премахването на възможността за преференциален избор връща власт в партийните централи и превръща народните избраници в още по-големи автоматони-натискачи-на-бутони. Намалява възможността защитници на идеи извън скучния мейнстрийм изобщо да имат шанс на изборите и на практика орязва значително представителството в парламента. Дори охулваният феномен 15/15 имаше положителна роля – объркваше плановете на партийните кукловоди, показваше мръсното бельо на демократичната система и разбиваше розовите фантазии за „информирани гласоподаватели“.

Последва още един рязък завой, когато (засега) почти безпогрешният политически нюх на Борисов му подсказа, че откритото говорене (включително на Цветанов) за управление чрез ДПС може да поведе цялата изборна година в много грешна за ГЕРБ посока. Острата реакция  от шумните столични кръгове допълни картината на един типичен герберски обрат. Нещата (отново засега) са в изходна позиция.

Все пак това ни отваря една малка Форточка на Овъртън по въпроса с демокрацията. Поне да си начешем езиците.

Народовластието е част от модерната политическа религия[2], съответно критикуването му не се възприема с отворени обятия (или умове), но е важно да посочим, че освен мислители като Бюканън, Шумпетер, Хоппе и кой ли още не, които са критикували демокрацията, всъщност всички имаме първа ръка опит с нейните проблеми. Неграмотни избиратели решават за данъчната политика, получатели на помощи гласуват колко да е голяма социалната държава, субсидирани производители – колко да са субсидиите, едни колко да се вземе от други. Политиците лъжат, олигархията контролира държавата, а бюрократите се месят във всичко. Позната картинка.

Дори без тези примери – колко от нас четат програмите на партиите, имат подготовката да ги разберат (бърз тест: какво е про-генерична лекарствена политика?), имат времето да се занимават да следят работата на парламент, администрация, съд и изпълнителна власт? Наскоро слушах какъв „пазарен провал“ е информационната асиметрия при покупко-продажбата на някои стоки и услуги, чудя се как ще наречем асиметрията между гласуващия и работата на държавата.

Сентенцията на Чърчил, че демокрацията е най-лошата форма на управление, с изключение на всички други, които са пробвани досега, обикновено служи за прекратяване на разговора с едно свиване на раменете „няма по-добри идеи“.  И съответно всичките манипулации, нечестности и недомислици на системата остават на заден план. Спираме и да мислим как народните представители в народното събрание събират рейтинг от 8-9% одобрение от народа. Интересна система за взимане на решения, в която по-малко от 1 от 10 е доволен от… взетото решение.

На помощ ни се притичват историята, традицията, праксеологията и теорията на обществения избор. С няколко скромни идеи за подобрение. Подредени от най-популярни и приложими към най-иновативни и смели.

Активна регистрация

Активната регистрация е процедура, при която пълнолетните граждани с право на вот е нужно да се запишат в избирателните списъци преди деня на гласуването. По този начин те получават възможност да избират управлението на страната. Модел най-добре познат от изборите в САЩ.

Няколко важни ефекта бихме наблюдавали при система с активна регистрация – отсяване на мъртвите души, ограничаване на част от незаинтересованите избиратели, създаване на допълнително скъпо препятствие за изборен туризъм и купуване на гласове. Общо затруднение да се гласува от хора, които са неграмотни. Допълнителни разходи на партиите за работа със собствените им избиратели.

Водещият на нашия подкаст „60 минути свобода“, Калоян Правов, е автор на монограф по въпроса, който можете да намерите в този линк. Описва всички конкретни проблеми на активната регистрация и как те са или могат да бъдат избегнати.

Децентрализация

Може би най-важната реформа, която би подобрила сериозно качеството на демократичното управление, е засилването на местното самоуправление и осигуряването на повече права и задължения на местните власти. Прехвърляне на суверенитет от централната власт на жълтите павета към всички краища на страната.

Плюсовете са на две нива. Като начало имаме свеждане вземането на решения близо до хората. Реално местните знаят много по-добре какво трябва на една община и то много отвъд сегашните властови прерогативи на кметовете. На второ място, създаваме възможност за конкуриращи се модели, които могат да успяват или да се провалят в малък мащаб и съответно да служат за пример едни на други.

Дори днес виждаме различни общини със свой подход към теми, върху които могат да влияят. Подбалканските градчета имат абсолютно различно отношение към рудодобива в сравнение с трънчани, които с местна кампания и референдум изгониха тежката индустрия. И на двете места получават това, което искат – защо някой да се меси от София? Какво би било, ако можем да видим подобни експерименти с данъчна политика? Или регулаторни иновации?

Не е случайно, че и една от най-децентрализираните страни – Швейцария – има най-добре работещи референдуми. Ако някой харесва директните допитвания до гражданите, то те могат да работят добре само при сериозно самоуправление.

Ценз

Цензът все още не може да изплува от дълбоките води на екзотичните политически идеи, но все пак има немалко почитатели в България. За разлика от все по-смачкания от обществена вина Запад, ние сме запазили някакво ниво на базов скепсис. Въпреки че всички трябва да сме равни пред правото, дали всички имаме достатъчно капацитет да взимаме определен тип решения? А дали не влизаме в конфликт на интереси, когато гласуваме държавата да ни даде от чуждото насила?

Още повече, че цензът е част от историята на всички европейски републики (пък и конституционни монархии), включително и на Третата българска държава.

Най-популярният тип ценз у нас е образователният, защото все още в достатъчно български съзнания има преклонение пред фалшивия бог на държавното висше учение. Макар и вероятно да даде по-добри резултати от сегашното широко изборно право, образователният ценз струва ми се е фундаментално нечестен, имайки предвид дори само колко успешни и полезни хора без тапия има между нас и колко свръхобразовани, но паразитно съществуващи. Също така, Европейската комисия е ЗА още повече висше образование, което само по себе си трябва да ни подсказва, че иде реч за лоша идея.

Много по-смислено разделение би било по оста конфликт на интереси. А именно, тези, които получават парите на данъкоплатците, не могат да гласуват за това как се харчат тези пари. С други думи, гласуваме само нетните кредитори на фиска, докато нетните бенефициенти пасуват или пускат държавната цицка. Интересното на тази система е, че тя ще има многопластово класово разпределение – включително и сред най-най-богатите членове на българското общество ще имаме такива без право на глас.[3]

Сецесия

За последно оставяме нещо наистина иновативно, което може да представлява бъдещето на националните държави през следващото хилядолетие. А именно челният лихтенщайнски опит. Малкото алпийско княжество има уникална политическа система, която включва в себе си (почти) абсолютен монарх, много пряка демокрация и частни контрактори за държавните функции.

Чрез референдум през 2003 г. е одобрена конституция, която дава право на принца да налага вето на всички решения от малкия парламент или от множеството плебесцити. Има обаче три типа допитвания, която са извън неговата власт – дали да се премахне монархията, дали да се смени принцът или дали едно селище да се отдели от управлението на княжеството. [4]

Тук става дума едновременно за истинска демокрация и истинско право на избор. Ако Вашата община мисли, че може да се управлява сама по-добре или пък може да се присъедини към друга страна с по-добро управление… тя може да го направи. На практика вкарване на максимална (почти пазарна) конкуренция при управлението и разбира се, поемане на много солидно количество отговорност.

Дори без да стигаме до лихтенщайнското ниво на иновации, бихме могли да направим интересно съчетание от чисто българската децентрализация и свобода на самоуправлението. Например в един модел на по-силна местна власт, защо Люлин да не може да се откаже от недалновидното управление на София и да се присъедини към насочения към растеж модел на Перник? Чрез местен референдум?

Един телеграфен поглед през част от международния и исторически опит ни дава представата, че преференциалното гласуване не е нито върха на сладоледа, нито най-доброто изобретение от нарязания хляб насам. Така или иначе, положителната нотка е, че засега го запазваме, а задължителният вот си седи в кошчето на отпадналите идеи.

В същото време, щом резултатите на системата днес не ни удовлетворяват изобщо, защо не търсим нови идеи?[5]

 

[1] Имам радостта да подчертая, че с колегите ми от Българско либертарианско общество организирахме кампанията #ВотБезХомот, която протестира пред парламента и дори води жива овца, за да илюстрира поведението на гласоподавателите. Малко информация ТУК

[2] Единствента втора алтернатива, която има някаква подкрепа в ума на българина, е еднопартийната социалистическа диктатура

[3] Известният фантаст Робърт Хайнлайн има много любопитна система за получаване на гражданство в своя роман „Звездните рейнджъри“ – популярно екранизиран от Холивуд преди 20 години

[4] https://www.fuerstenhaus.li/export/sites/inta_fuerstenhausli_v2/.content/lgt-internet-v2-documents/Die-wichtigsten-Verfassungsaenderungen-im-Ueberblick_zwei-Spalten_en.pdf

[5] Авторът остава по-скоро агностик по темата с електронното гласуване, което със сигурност няма да доведе до очакваните в някои умно-красиви среди резултати. И все пак, вероятно е то, както и машинното гласуване, да имат някакъв положителен ефект върху изборните измами