ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Накъдето и да се обърнем, дефлацията винаги е представена негативно и всеки автор бърза да представи битката с дефлацията като абсолютния минимум за икономическа компетентност. Съществуват две дефиниции за дефлация: едната е „спад на ценовото равнище“, измерван чрез т.нар. Consumer Price Index (Индекс на потребителски цени); дефиниция, присъща за мейнстрийм икономистите. Втората дефиниция е свиване на предлагането на базови пари или на другите парични заместители, конвертируеми в базови пари при поискване (това определение се отнася за система на банкиране с частичен резерв, основана на стокови пари, която е била в сила до 1971 г., когато Никсън премахва „златния прозорец“).
Икономисти, които не постигат съгласие по никои други въпроси, са радостни да открият допирна точка в твърдението, че дефлацията е пагубна. Според тях проблемът с дефлацията е толкова ясен, че дори не си струва труда да се занимават с него. Това мълчаливо съгласие се крепи върху нестабилна основа. Университетските библиотеките съдържат стотици книги, в които се спори по теми, свързани с безработицата, бизнес цикъла и т.н. Но рядко разполагат с монография за дефлацията. Нейната злост е извън всякакъв спор.
Какво е дефлацията?
Дефлацията е паричен феномен и като такъв тя влияе на разпределението на богатството между индивидите и различните слоеве на обществото, както и на относителната важност на различните сектори на производство. Но тя не засяга съвкупното богатство на обществото. Дефлацията е драстично свиване на количеството пари или парични заместители, водещо до рязък спад на паричните цени. Такова събитие, дори и да е драматично за голям брой хора, със сигурност не е смъртоносна заплаха за обществото като цяло.
Представете си, че утре всички цени спаднат с 50%. Това ще повлияе ли на възможността ни да се храним, обличаме, подслоняваме или пътуваме? Не, тъй като изчезването на парите не е съпроводено с изчезване физическата структура на производството. При много висока дефлация наличните пари стават много по-малко, отколкото са били, поради което не можем да продаваме продуктите и услугите си на същите цени, както преди. Но средствата за производство, машините, улиците, колите и камионите, посевите и хранителните припаси – всичко това си остава на мястото. И така, можем да продължим да произвеждаме, та дори и изгодно, защото печалбата не зависи от ценовото равнище, на което продаваме, а от разликата между цените, на които продаваме и цените, на които купуваме.
При дефлация и двата вида цени спадат паралелно и в резултат на това печелившото производство може да продължи. Съществува само една фундаментална промяна, за която допринася дефлацията. Тя коренно променя структурата на собствеността. Фирмите, финансирали се чрез дълг, фалират, тъй като при по-ниското ценово равнище не могат повече да погасяват кредитите, които са изтеглили, когато не са очаквали дефлацията. Частните домакинства с ипотечни заеми или други значителни дългове фалират, защото със спада на паричните цени доходите им също спадат, докато дълговете им остават константни в номиналното отношение.
Какво е инфлацията?
Повечето икономисти разглеждат цената на инфлацията като загуба на покупателната способност на парите – изчисления показват до 98% загуба на покупателната способност на щатския долар, откакто Федералният резерв има пълен контрол върху паричното предлагане (от 1971 г. насам). Книжните пари са причинили няколко големи кризи. Освен това, те напълно преобразуват финансовата структура на западните икономики. В началото на двадесети век повечето фирми и индустриални корпорации се финансират от приходите си, а банките и другите финансови посредници играят само второстепенна роля. Днес картината е различна и основната причина за това са книжните пари.
Хартиените пари довеждат до безпрецедентно нарастване на дълга на всички нива: правителствено, корпоративно и индивидуално. В светлината на тези дългосрочни последици от инфлацията, предполагаемите краткосрочни ползи от нея до голяма степен губят своята привлекателност. Но голямата ирония е, че дори тези краткосрочни ефекти върху заетостта и растежа са илюзорни. Трезвите разсъждения показват, че системни краткосрочни ефекти от инфлацията не съществуват изобщо. С други думи, каквито и позитивни ефекти да възникнат, те са до голяма степен случаен резултат от едно благоприятно стечение на обстоятелства и ние нямаме основание да допускаме, че тяхната поява е по-вероятна от случайната вреда – точно обратното! Основното следствие от инфлацията е да допринесе за преразпределението на ресурсите. Следователно, за някои членове на обществото има краткосрочни ползи, но те се балансират от загубите в краткосрочен план за други граждани.
Няма абсолютно никаква причина, поради която нарастването на количеството пари да може да доведе до повече, а не по-малко, растеж. Вярно е, че фирмите, които получават пари направо от печатната преса, са облагодетелствани. Но останалите фирми са ощетени поради точно същата причина, тъй като не могат повече да плащат по-високите заплати и дивиденти, които привилегированата фирма сега може да си позволи. Всички останали притежатели на пари, независимо дали са предприемачи или работници, също са ощетени, защото техните пари сега имат по-ниска покупателна способност, отколкото биха имали иначе.
Позитиви от инфлацията? Няма такива
По подобен начин изобщо няма причина, поради която инфлацията да намалява, а не да увеличава, безработицата. Хората стават безработни или остават такива, когато не искат да работят или когато са насилствено възпрепятствани от възможността да работят за такова възнаграждение, което работодателят може да им плати. Инфлацията не променя този факт. Това, което инфлацията прави, е да намали покупателната способност на всички парични единици. Ако работниците очакват тези ефекти, те ще поискат по-висока номинална заплата, като компенсация за изгубената покупателна способност. В този случай, инфлацията не влияе върху безработицата. Точно обратното – тя може да има негативни последици, например ако работниците надценят предизвиканото от нея обезценяване на реалните заплати и поискат по-високо от оправданото увеличение на работните си заплати, което води до още по-голяма безработица. Само ако не знаеха, че количеството пари е било увеличено, за да ги подмами към бизнеса при текущите заплати, те щяха да се съгласят да работят, вместо да останат безработни.
Поради същата причина, инфлацията не е лек за т. нар „лепкави заплати“ („sticky wages”) – т.е. за проблема с липсата на гъвкавост на нивото на заплатите в посока надолу, особено в случаи на рецесия. Заплатите са „лепкави“ само дотолкова, доколкото служителите избират да не работят. Но решаващият въпрос е: колко дълго могат да си позволят да не работят? И отговорът е, че периодът е ограничен до много тесните граници на спестяванията им. Веднага щом личните спестявания на работника свършат, той, иска или не, ще започне да предлага своите услуги, дори на по-ниска цена. Следователно, на свободния пазар, заплатите са достатъчно гъвкави във всеки един момент. „Лепкавостта“ се появява само вследствие на правителствена намеса, особено под формата на (а) помощи при безработица, финансирани от данъци или (б) законодателство, осигуряващо на профсъюзите монопол по отношение на предлагането на труд.
Накратко, истинският проблем при дефлацията, е, че тя не крие преразпределението, вървящо ръка за ръка с промените в паричната маса. От това се страхуват политици и удобните им икономисти. Защото при нея ясно се вижда обедняването на едни хора, за сметка на също толкова видимото облагодетелстване на други. Това ярко контрастира с инфлацията, която създава анонимни победители, за сметка на анонимните губещи. И инфлацията, и дефлацията са от гледището, което възприехме дотук, игри с нулев резултат. Но ключовата разлика е, че инфлацията е тайно ограбване, следователно и идеално средство за експлоатация на населението от неговите (фалшиви) елити, докато дефлация означава прозрачно преразпределение, чрез законни фалити.
