ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Автор: доц. д-р Християн Атанасов
Елементарната икономическата логика подсказва, че по-ниската данъчна ставка е възможност за натрупване на по-голямо богатство от отделните индивиди на обществото. Ясно е, че предприемчивият човек има възможност да печели повече и съответно, колкото по-малка част от спечеленото той предава за „общото благо” (например на държавата, която вероятно ще я похарчи несъобразно) и запазва за себе си (предполага се, че той е способен сам да реши най-целесъобразно как да я похарчи или спести) толкова е по-голяма възможността да се генерира нещо полезно. В историята имаме немалко примери за места и периоди, в които данъчната тежест и регулациите са намалени до минимален размер, или напълно отсъстват, и съответно това да води до стопански, демографски, културен и образователен подем.
Тук ще се спрем на такъв случай, който ми се струва почти непознат на българския читател – дори професионален историк или любител на българското минало. Става дума за данъчните и други „привилегии”, с които са се ползвали жителите на две съседни селища – Калофер и Аджар (дн. Свежен) по време на османското владичество. В българската историческа наука са изписани сигурно хиляди страници, които са ни втълпявали колко е негативна ролята на османската държава за историческото развитие на българите, които биха се развили по съвсем друг начин, ако имаха собствена такава. Твърдение, което сигурно е вярно, но в случая иде реч за нещо съвсем друго. Има области по българските земи, които всъщност за дълги периоди от време не били обект на пряка намеса от страна на османската държавата. На практика в тях липсва каквато и да е държава и са оставени малко или много сами да решават проблемите си – дори тези свързани със съда и сигурността, които принципно са прерогатив на държавата.
Въоръжен мъж от Аджар. Илюстрация от XVII век. (Благодаря на Иво Тавитян от с. Свежен, който насочи вниманието ми към тези миниатюри. Виж и: Дончева-Панайотова, Н. Аджарски книжовници-илюстратори от XVII век. С., 2015).
Точно такива са по-късните възрожденски центрове Калофер и Аджар, които в периода на налагането на класическата османска военно-икономическа система по българските земи остават всъщност встрани от нея. Така жителите на тези селища се оказват да бъдат със статут на пазители на планинските проходи (т.нар. дербенджии) и са били подведомствени на вакъф (фондация) със задължение да поддържат джамията (ислямски религиозен храм) построена от османския султан Сюлейман Великолепни в Цариград (дн. Истанбул). Тези техни задачи водят до големи данъчни облекчения. Известни са султански заповеди от 30-те и 40-те години на XVI век, които постановяват, че жителите на Калофер и Аджар са освободени от всякакви данъци, с изключение на „помоща” за джамията, която възлизала на около 700 акчета (вид сребърна монета). Освен това им се дава право да ходят въоръжени (вер. с цел да пазят старопланинските проходи) и изобщо никой да не се меси в техните работи и да не изпълняват повинности за османската армия. Дори има сведения, че в тези селища е било забранено на „мюсюлмани да се заселват и пременуват с кован кон и оръжие” (което според мен е легенда, популярна и по отношение Панагюрище, жителите на което са служили като помощници в османската армия – т.нар. войнюци).
Тук ще направя една кратка ремарка за основните групи, които формират османското общество. На първо място това са ръководителите – т.нар. аскери (военни), които са били мюсюлмани, но и християни (напр. християни-спахии, българите войнюци за определен период от време и т.н.), хората на религията и образованието. Това са лицата, които ръководят държавата и не плащат данъци. На второ място това е раята – предимно християни, но и мюсюлмани. Те всъщност са хората, които произвеждат материалните блага – земеделци и занаятчии, които плащат данъците, с които се издържат аскерите. Има и роби – т.нар. есир – предимно военнопленници, със статут на вещи, които не плащат данъци. Към тях колкото и странно да звучи може да включим и еничарите, които юридически са роби и са собственост на султана – те също не плащат данъци и са включвани в управлението на държавата.
На база на това може да твърдим, че жителите на Калофер и Свежен се оказват с доста междинен статут – хем са прозводители, но плащат ниски данъци, хем са донякъде военни (пазят проходите), но без да са задължени да ходят на поход с османската армия. Тук следва да добавим и факта, че сребърната монета – акчето непрекъснато е девалвирана през XVI, XVII и XVIII век и така данъчната тежест става с течение на времето символична, също че жителите им могат да ходят въоръжени и „никой не им се меси”. Това натрупване на обстоятелства им позволява да се концентират върху стопански инициативи, да създадат цяла култура – известната Аджарска книжовна школа, да строят по-големи църкви (размерът, на поне една от тях – „Св. Георги” изглежда не е бил регулиран от държавата и по устни сведения на местни жители и по археологически данни тя е била доста внушителна, макар и незапазена до днес). Този стопански и културен подем на селищата е извършен изцяло без държава. Местните жители сами се самоорганизират и на база на материалните си възможности строят църква, пишат и преписват стари религиозни текстове. Носенето на оръжие вероятно е имало и психологически ефект и им е придавало по-голямо самочувствие и ги е направило по-инициативни и независими.
Въоръжен мъж от Аджар. Илюстрация от XVII век. (Благодаря на Иво Тавитян от с. Свежен, който насочи вниманието ми към тези миниатюри. Виж и: Дончева-Панайотова, Н. Аджарски книжовници-илюстратори от XVII век. С., 2015)
През XVII и XVIII век „привилегиите” на жителите от Калофер и Аджар се запазват и в османските архиви в Истанбул има запазени документи, които подкрепят подобно твърдение. Известна е например заповед от 18 юли 1775 г., която забранява вмешателство в работите на жителите на село Калофер, спадащо към вакъфа на султан Сюлейман. Вече през XIX век статута им е приравнен с другите части на империята и дори в Аджар е настанен османски администратор, но продължителното време на данъчни облекчения и други „свободи” си дават своето отражение. Непосредствено преди Освобождението и Калофер и Аджар са стопански много добре развити, кипят от живот (високопланинско селище като Аджар е имало около 5 000 души население) и „раждат” будни и свободолюбиви личности – ще напомня, че Христо Ботев е родом от Калофер. За съжаление в края на Руско-турската война от 1877 – 1878 г., и двете селища са опожарени от отстъпващите османски войски, вероятно като отмъщение. Загиват много хора, а по време на пожарите архивите и църковните сгради също са унищожени, поради което може да пишем за тях само по писмени свидетелства от други архивохранилища и по запазени останки.
Вероятно написаното до тук поражда много въпроси, на които българската историческа наука дължи отговори. Случайно ли е това, че точно в селища с подобен статут – не само Калофер, Аджар, но и Котел, Панагюрище и прочее протичат най-ярко процесите характерни за Българското възраждане? Не е ли точно слабата държава там главната причина българите да са по-предприемчиви – по-голяма част от спечеленото може да остане за тях, могат да ходят с оръжие в ръка, да строят църкви и да изучават древни книги. Въпрос, на който логичния отговор е да, но следва и в бъдеще да го подкрепим с емпирични данни от архивите – български, османски и други.
