ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
От историческа и политическа гледна точка няма как да оспорваме Освобождението на България от Османската империя след Руско-турската война през 1877-78 година. Това е началото на новата българска държава с относително самостоятелна политика във всички сфери на живота, дала множество свободи на българските граждани – или поне тези, имали късмета да останат извън пределите на Османската империя. Културата и изкуството обаче се развиват по свой собствен път, а извън позитивната оценка на получаването на политическа свобода, все пак може да коментираме дали не би могло тази свобода да се беше ползвала по друг начин.
Именно праксисът в някои сфери на живота на следосвобожденска България довеждат до един период от около едно поколение от хиатус* – т.е. прекъсване на традицията от предшествениците в съответните сфери на живот. Причината за това ненужно прекъсване на традицията? Теоретичната – комплексите на младата българска държава бързо да се превърне в „европейска“, практичната – действителното законодателтво и практика на институциите у нас в първите десетилетия след 1878 година.
Ще обърна внимание на визуалните изкуства и архитектурата. Две сфери, в които българите от XIX век са имали вековни традиции на самобитна, оригинална и качествена култура. Разбира се, „самобитна“ не бива да се приема в абсолют – всяка култура се влияе от своите съседи, взема едни неща или отхвърля други, но крайният резултат е нещо собствено и различно, което я прави уникална и ценна.
В първите години след Освобождението и поледвалото приемане на Конституцията, започва да се гради и новата държава. През 1881 година се приема важен за нашата тема юридически акт – Правила за строеж на частни здания в Българското княжество. Той на практика затваря вратите за българските майстори-строители, тъй като изисква академично образование за имащите право да строят сгради у нас.
За много хора вероятно това е логично действие – България излиза от средновековния хаос на Османската империя, за да влезе в Европа, където хората учат в академия или университет, получават образование и строят здрави и красиви постройки. Това, че българските майстори не са минали академична школовка, обаче, значи ли, че те не могат да постигнат това – и да стоят здрави, удобни и красиви сгради (да перефразирам известните три принципа на архитектурата от Витрувий)?
По политически причини – не поради неумение – качествата си българските архитекти показват в строителството на християнски храмове. Няма да занимавам читателите с излишни подробности относно отделни църкви от Възраждането. Само ще отбележа, че нуждата от такъв тип сгради в много наши градове все още изпълняват църкви, построени именно през Възраждането. Част от тях са преживяли и тежки земетресения без огромни поражения. До днес внушителна е църквата „Света Троица“ в Свищов, построена през 60-те години на XIX век от Никола Фичев (Кольо Фичето). Храмът е ремонтиран след тежкото земетресение от 1977 година, но издържа много по-добре от редица други сгради в България и Румъния, построени по-късно от академично школувани архитекти.
Три десетилетия по-рано е издигнат впечатляващият всеки световен любител на изкуството католикон на Рилския манастир „Рождество Богородично“. Също издигнат от български майстори, той е в прекрасно състояние и днес, близо 200 години по-късно. Гледаме на тези сгради като на абстрактни исторически обекти, но огледайте се в града си, вижте сградите на по 50 години (ясна е разликата в поддръжката, но все пак), и преценете сами дали става дума за самоуки анонимни майстори, или за истински качествени строители.
И това не са изключения. Митрополитският храм „Успение Богородично“ от 50-те на XIX век в Пловдив все още е главен на Пловдивската епархия. Същото важи за катедралите на Сливен, Силистра, Русе и др., в които възрожденските майстори са си свършили достатъчно добре работата за 200 години напред.
Естествено, можем да отбележим, че църквите са различен тип сгради от тези, от които новата млада държава се нуждае. Ще се спра и на тях, но все пак църквите са много хубав и показателен пример. До 1878 година българските майстори са достатъчно добри да строят здрави и стабилни църкви, но малко по-късно – вече не. Всъщност, единственото, което се променя е отношението на държавата към тях, една най-обикновена наредба. Резултатът?
Вместо с новите обществено-икономически условия младата държава да получи едни големи и впечатляващи сгради, наследили непрекъсналата традиция на български майстори още от времето на средновековните ни царе, тук идват редица чуждестранни архитекти, които буквално „копират“ от западни, северни и източни еклектични стилове, които „пействат“ в София, Пловдив, Варна, Бургас и други. Вековната традиция е прекъсната за няколко години.
Може би ще кажете – да, но един български майстор няма уменията за новите, много по-големи размери, няма кой да построи варненската катедрала. Всъщност, архитектурно тя е проектирана от чужденеца Василий Маас, но действителното строителство е поверено на един от злополучните нешколувани майстори, издигнал десетки прекрасни църкви из страната – Генчо Кънев. Храм-паметникът „Александър Невски“ в София пък започва да се строи чак през 1904 година, когато у нас вече има десетки академично завършили архитекти.
Да погледнем и светската архитектура. Другото важно, освен храмовете, за българското общество – преди и след 1878 година – са училищата. Построеното от български майстори през 1868 година „Жълто училище“ за сградата на Мъжката гимназия в Пловдив все още се използва за образователни цели, вече като част от Академията за музикални, танцови и изобразителни изкуства (в момента сградата е в ремонт). Архитект Генчо Кънев, за когото стана дума при Варненската катедрала, пък е строител на Априловската гимназия в Габрово, все още функциониращо средно училище. Макар и с известни поправни и заздравявания, сградата функционира и до днес. Кънев прави и конака във Велико Търново, където се приема новата Конституция – макар и тази сграда да е препостроена по-късно, тя си е изпълнила ролята на първо българско събрание по достоен начин.
Няма смисъл да отделяме внимание на частните къщи на българите, издигнати отново от местни „самоуки“ майстори – макар, че е важно да се отбележи, че голяма част от сградите, които виждаме по „архитектурните резервати“ са препостроявани през 60-те години на миналия век, а някои са си и изцяло нови сгради. Това, обаче се дължи на десетилетия неглижиране и пълна липса на грижа до около 30-те години на XX век. Тези, за които е имало минимална грижа, и до днес стоят и изпълняват прекрасно витрувианските принципи за красота, стабилност и удобство. И съвсем без да звучи скандално можем да се запитаме – нужно ли е било да забраняваме на българските майстори и да налагаме само чужденци да изграждат облика на новите ни градове след Освобождението? Изкуствено, вместо с държавна „подкрепа“, с държавна „бариера“ да спираме българската традиция и да я заместим за 20-ина години с чужда?
Това, което се е случило е напълно разбираемо и не можем да съдим Строителите на новата България от 80-те и 90-те години на XIX век. Европеизацията за тях не е имала само нематериална страна, като коване на модерни закони, съвременна хигиена, технологи и пр., но и визуална материална страна – трябвало е да бъдем в „класиката“, в „европейския стил“, който всъщност е бил доста еклектичен тогава. Резултатът обаче е именно това прекъсване на традицията на напълно равностойните по умения майстори от Възраждането, чиито естетически възгледи са загубени за около 20 години след Освобождението, за сметка на сляпото копиране на европейски и руски естетически образци. И всичко това не поради неумението на българските строители, а поради един недобре разписан закон, чрез който държавата вместо да подпомогне местната култура, всъщност я е спряла.
(в следващ текст ще разгледаме и развитието на живописта)
* – Хиатус е термин, който археолозите използват за пласт, когато животът в даден обект прекъсне, често поради унищожения или пожар, и над него има нов пласт, често несвързан с традицията на предходния
