ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
„Идеите на икономисти и политически философи, както когато са верни, така и когато са грешни, са по-влиятелни, отколкото обикновено се предполага. В действителност, светът не се управлява от нещо по-различно. Практични хора, които смятат, че са неподвластни на каквото и да е интелектуално влияние, обикновено са роби на някой покоен икономист.“
~ Джон Мейнард Кейнс
По план тази статия трябваше да е за изборите за Европейски парламент. Но вместо за пореден път да изразявам разочарованието си от актуалните послания на кандидатите, неадекватните им платформи и избягването на важните за мен проблеми, реших да адресирам една по-фундаментална тема.
Откакто съществува ЕКИП и Българско либертарианско общество, редовно ни е задаван въпросът дали имаме намерение да си направим либертарианска политическа партия или да се занимаваме с електорална политика. Моят отговор всеки път е категорично „не“, което озадачава много хора. Това, което ги озадачава още повече е когато им кажа, че според мен политическите партии в най-добрия случай са един от най-неефективните инструменти за разпространяване и прокарване на определени политически принципи и идеи, а в най-лошия дори вредят на постигането на подобни цели. Преди рефлексивно да възразите, позволете ми да обясня.
На първо място основната цел на всяка една политическа партия е да печели избори и да се сдобие с парламентарна власт. Тази цел невинаги е в синхрон с популяризирането на определен политически светоглед сред обществото. Често двете цели даже са в пълно противоречие – печеленето на избори изисква заемане на политически позиции, които вече са сравнително популярни и общоприети. Печеленето на избори изисква нагаждане към настоящия политически светоглед на средностатистическия избирател, докато популяризирането на дадена (нова) политическа идея изисква промяна на този светоглед. Няма как да работиш за промяната на даден светоглед, ако кариерата и съответно животът ти, зависи от това да се нагаждаш спрямо него.
Теоремата на медианния гласоподавател
В политологията (конкретно от школата на Теорията за публичния избор), съществува т.нар. Теорема на медианния гласоподавател. Най-просто казано тази теорема гласи, че при избирателна система от прост мажоритарен тип (в който просто мнозинство, т.е. 51% от гласовете са необходими за пълна победа), ще спечели този политик/партия, чиято платформа най-близко се доближава до предпочитанията на медианния избирател. Тази концепция лесно може да се илюстрира с прост пример.
Ако имаме трима гласоподавателя Гошо, Тошо и Пешо и те предпочитат съответно 10%, 30% и 50% данък върху дохода, ще спечели този политик, който предлага данъчна ставка най-близо до предпочитанията на Тошо. Защото предпочитанията на Тошо са по-близко до предпочитанията и на Гошо и на Пешо, отколкото са техните собствени. Ако трябва да избира между 30% и 50%, Гошо ще избере 30%. Ако трябва да избира между 10% и 30%, Пешо ще избере 30%. И съответно, Тошо може да сформира електорално мнозинство в две различни конфигурации (и с двамата други гласоподавателя), докато Гошо и Пешо могат да сформират мнозинство само с една конфигурация всеки (с Тошо).
Поради този факт, политиците и от лявата и от дясната страна на политическия спектър, напълно естествено ще предлагат политики, които са най-близки до предпочитанията на Тошо, за да увеличат вероятността, че ще спечелят изборите. Сега си представете същия пример, но уголемен на национален мащаб и вече знаете как в общи линии функционира електоралното нагаждане по време на демократични избори. Тази теорема много добре обяснява тенденцията на най-успешните и най-големите политически партии да са близо до т.нар. политически център (т.е. умерения компромис между чисто левите и чисто десните политически доктрини). Неслучайно и най-големите десни и най-големите леви партии навсякъде са „център“-десни и „център“-леви (включително в България), а не „крайно“-леви и „крайно“-десни.
Функцията на политиците и прозорецът на Овъртон
Политиците трябва да печелят избори. Това е тяхната основна цел. Техният τέλος, както би казал Аристотел. Тяхната цел не е да промотират определена политическа доктрина, идеология или дори набор от политически принципи. За тях адаптирането на една или друга политическа платформа е само средство към крайната цел, която е властта, а за да се сдобият с власт трябва да печелят избори. А за да печелят избори, трябва да се нагодят според предпочитанията на медианния избирател, както видяхме горе.
Именно затова е наивно да се разчита на политиците да изповядват консистентна политическа идеология, която следват и промотират. Политикът е поставен в реактивна позиция. Той не е в позиция да води общественото мнение, а само да го следва. Колкото и парадоксално да изглежда подсигуряването на политическа власт всъщност минава през подчинение спрямо чужди нагласи (на избирателите). В този смисъл политикът губи „интелектуален суверенитет“.
Премиерът Бойко Борисов много ясно илюстрира това всеки път когато след като обществото изрази бурно негодувание спрямо дадена промяна в някой закон, той се намесва и разпорежда промяната да се отмени или да се „смекчи“, за да се усмири публичното недоволство. Това не е поведението на човек, който е „лидер на мнение“ (opinion maker), това е поведение на човек, който е изцяло подчинен на чуждото мнение и постоянно се опасява да не загуби неговата благосклонност.
Накратко, политиците могат само и единствено да оперират в настоящата рамка на „приемливите“ за обществото политики (т.нар. прозорец на Овъртон). Те не могат да излязат извън тази рамка в своите послания и политики, защото ако го направят ще се отдалечат от предпочитанията на медианния гласоподавател и поради това няма да могат да спечелят изборите в съревнование с други политици, които остават по-близо до тези предпочитания. Именно затова, ако аз, като човек изповядващ идеи, които в момента са доста далеч от „приемливите“ в политическия дискурс, нямам никакъв интерес от това да се занимавам с електорална политика, ако целта ми е осъществяването на тези идеи на практика.
Кои са „лидерите на мнение“?
Ако не политиците, то кои тогава са „лидерите на мнение“ в обществото? Тези хора, които променят общественото мнение и движат прозореца на Овъртон в една или друга посока? Според австрийския икономист и философ Фридрих Хайек, това са т.нар. „интелектуалци“ – тези личности, които са активни в публичното пространство като „просветители“, хора които разпространяват определени политически идеи, както сред други интелектуалци, така и сред обществото като цяло. Това са хора, които не са директно въвлечени в политиката, но поне индиректно на практика се занимават с нея – защото активно коментират и критикуват политическите решения, които се взимат и предлагат алтернативи.
Това са и хора, които обикновено заемат позиции в институции (частни или държавни), които формират общественото мнение по много директен начин. Интелектуалците, както сигурно сте забелязали, обикновено работят в медии, изследователски институти и/или образователни учреждения (университети най-често). За обикновения човек (и гласоподавател) медиите и образователните институции са основните източници на информация за това какво се случва в света около него и, още по-важно, какво би трябвало да се случва. По този начин интелектуалците влияят на общественото мнение. От ключова важност за тях е и, че не са директно въвлечени в електорална политика, защото това така могат поне да претендират за обективност и съответно обикновения гласоподавател няма да се отнася толкова скептично към тяхното мнение, колкото към мнението на някой политик.
Доста разпространено е погрешното схващане, че „лаладжийстването“ на интелектуалците е без реална тежест на практика в актуалните политически процеси. Това частично е вярно. В краткосрочен план, от едни парламентарни избори до други, интелектуаците не могат значително да променят резултата. Но в дългосрочен план, от едно поколение до друго, именно интелектуалците имат водеща роля. Историята на социализма – безспорно най-успешната политическа доктрина на 20 век е красноречиво доказателство за силата на влиянието на интелектуалците в дългосрочен план.
Кратка история на социализма
Първоначално, в средата на 19ти век, комунизмът (и по-меката му форма, социализмът) е идеология, която е почти напълно чужда за политическия мейнстрийм. Тя е напълно извън тогавашния прозорец на Овъртън (в който се съревновават класически про-пазарни либерали и консерватори). Единствено някои интелектуалци изповядват тази идеология. С времето обаче тя става все по-популярна сред интелектуаците, до такава степен, че към края на 19 и началото на 20 век тя е най-популярната идеология сред интелектуалните среди във Великобритания. Едно-две поколения по-късно тя вече е и най-популярната идеология сред масовото население и социалистите във Великобритания (от „Labour“ партията) напълно избутват либералите и заемат тяхното място като опозиция на консерваторите в прозореца на Овъртън.
Това е само един пример, само в една държава. В останалата част на Европа и в САЩ се случва подобен процес. Ще кажете „Но това е много бавно!“. Да, бавно е. Но нима изместването на светогледа на едно население до толкова голяма степен е лесна работа, която може да се осъществи в рамките на няколко години? Замислете се – социализмът от политическа доктрина с на практика нулево присъствие в актуалния политически процес, на която и да е европейска държава в първата половина на 19ти век, е най-популярната политическа доктрина в света едва няколко поколения по-късно в началото на 20 век. Дори фашистите в Италия и нацистите в Германия през 20-те и 30-те години на миналия век са отцепници от съответните социалистически движения в своите държави.
Либертарианската традиция
Цялата тази концепция е много ясна част от либертарианската интелектуална традиция, особено в сферата на активизма и социалната промяна. Основателят на най-големият и влиятелен про-пазарен/либертариански институт във Великобритания (Institute of Economic Affairs), сър Антъни Фишър, ветеран от ВСВ, първоначално има намерение да стане политик и да се кандидатира за Парламента, за да опонира на лявата Лейбъристка партия, която през 1945 г. за първи път успява да спечели избори. Неговият приятел Фридрих Хайек обаче го разубеждава и го съветва вместо това да основе институт, който да се занимава основно с „просветителска“ дейност, т.е. да разпространява про-пазарните и класически либерални идеи сред обществеността и особено бъдещия интелектуален елит на нацията. Фишър се вслушва в този съвет и няколко десетилетия по-късно, Institute for Economic Affairs има ключово интелектуално влияние по време на управлението на Маргарет Тачър.
Целта на ЕКИП до голяма степен е същата. Чрез „просветителска“ дейност, по подобие на Institute of Economic Affairs да се измести прозореца на Овъртън в България надясно в една по-либертарианска посока. Или поне това е моята визия за нещата. От ЕКИП се опитваме да популяризираме определени идеи, които в момента са извън широкоприетия политически светоглед в България. Ако станем политици ще трябва да жертваме тази цел и да направим компромис с голяма част от възгледите си, за да печелим избори, което като минимум би изглеждало безпринципно. Ако пък не се нагодим спрямо общественото мнение, то няма да можем да влезем във властта, което обезсмисля занимаването с електорална политика.
Политика не се прави само по един начин, това е най-важното послание, което бих искал да възприемете от тази статия. Да, в краткосрочен план политиката е въпрос на електорална математика. Кой колко гласа ще може да спечели, което зависи от това колко близо е неговата платформа до медианния гласоподавател. В дългосрочен план обаче, светогледът на медианния гласоподавател се формира от информационните и интелектуални институции. И съответно – платформите на политическите партии също се формират от тях, било то индиректно. Днешната изборна платформа на дадена „умерена“ и „центристка“ партия е вчерашния памфлет на някой политически радикал.
