Евро и валутен борд – сравнение на резултатите

Общата европейска валута не се справя особено успешно със задачата да сближава народите от Стария континент– това с лекота се вижда от разделението Европа на една или две скорости,групите от страни спазващи и неспазващи Маастрихските критерии и разбира се тежкото напрежение между център и периферия, север и юг, изразено най-ясно в отношенията между гърци и германци. Два народа, които не би трябвало да имат да делят нищо, са поставени в ситуация на антагонизъм, директно свързан с монетарната система на континета.

За сметка на това еврото, успява да обедини вижданията на професионална прослойка печално известна с афоризма – „двама икономисти, три мнения“. От левия интервенционист нобелов лауреат Джоузеф Стиглиц до десния лесефер нобелов лауреат Милтън Фрийдман, от прогресивиста социалист Янис Варуфакис до австро-либертарианеца Филип Багус и стотици в идейното пространство между тях, заставащи на позицията, че общата валута, построена по този начин и носеща тези структурни дефицити, ще бъде или твърде скъпа, или напълно невъзможна за запазване. В книгата си „Евро трагедия: драма в девет части“[1], бившият главен европейски икономист на МВФ, Ашока Моди, подробно описва дългогодишната академична съпротива срещу еврото, завършила в последното десетилетия преди въвеждането на проекта с две подписки, в които над 200 немски професори по икономика заявяват, че общата валута идва твърде рано и обединява страни, твърде различни за търсената цел.

В крайна сметка създаването на еврозоната е политически проект и както често се случва политиците опитват да загърбят или прескочат икономиката в преследването целите си. Въпреки настроенията в професионалните среди, въпреки негативното обществено мнение в Германия, европейските лидери виждат своята изгода в еврото. Смятат го за път към по-голяма европейска интеграция, но и за начин да реализират национални интереси. Френският президент Франсоа Митеран го разглежда като възможност за премахване на конкуренцията, идваща от дойче марката, и за получаване на дял от немските икономически постижения. Докато канцлерът Хелмут Кол го използва като инструмент за осъществяване обединението на Източна и Западна Германия, без съпротивата на останалите членовие на европейската общност да попречи на процеса – разменна монета в преговорите.

Игнорирането на ключови структурни проблеми на система, стояща в основата на цялата стопанска дейност на континента, обаче, не може да продължи твърде дълго без последствия. Въпреки различните перспективи, икономистите се обединяват около идеята, че единна валута, свързваща толкова различни страни в „незавършен паричен съюз“ създава тежки дисбаланси.

Това беше потвърдено от европейската дългова криза през 2009 г., когато, след като се възползва от  същите лихвени проценти като немската държава, Гърция натрупва твърде големи публични дългове и изпада в невъзможност да плаща на своите кредитори.  Подобна беше ситуацията в още няколко страни-членки на еврозоната – Португалия, Ирландия, Испания и Кипър. Еврозоната беше спасена с центата на огромни финансови трансфери, 544 млрд. евро към средата на 2018 г., успели основно да потушат, но не и оправят положението. В жертва беше пренесена и каквато и да е форма на привидна умереност в монтерната политика на ЕЦБ.

Проблемите с единната валута са разпознати още при първоначалните обсъждания за създаване на еврозоната и седят в основата на отказа, както на Великобритания, но особено на Германия, да пожелаят да подкрепят идеята за паричен съюз.  Съпротивата на немците се пропуква заради съединението на разпокъсана Германия, но съгласието на изключително противящата се немска централна банка е спечелено след въвеждането на т.нар. Пакт за стабилност и растеж през 1997г., който е един от основните елементи на Маастрихстки критерии. Идеята на пакта/критериите е да задължат страните в еврозоната да следват една консервативна фискална политика – с дефицити под 3,0% и публичен дълг под 60,0% от БВП. Това би ограничило проблемите, свързани с дисбаланите между страните.

На практика, Пактът за стабилност и растеж се проваля още в началото и продължава да не функционира и до днес. Още при самото му въвеждане се започва с намиране на изключения и заобикаляне на правилата. Например, Гърция никога не е спазвала изискването за дълг -когато се присъединява към еврозоната през 2000-2001 г. той е 90% от БВП, днес е над 180%, три пъти над входния критерий. Същото важи за Италия, подобна е ситуацията във Франция, като дори Германия е в нарушение през 2003 г. и 2006 г. През 2010 г. с изключение на една, всички страни в еврозоната не изпълняват критериите. Към края на 2018 г. средното ниво на дълг на страните в еврозоната е 86,1%. Обективна невъзможност за поддържане на каквато и да е дисциплина може да е единственото заключение, съответно следващата криза е въпрос на време.

Изходните сценарии от създадената парична ситуация в Европа не са розови. Единият е излизане на страни от Европейски паричен съюз, което ще е изключително тежко за конкретните държави, защото те ще продължат да държат дългове в евро, докато използват новата си относително по-евтина валута.  Добър кандидат за това в момента е Италия.

Европейските политици ще се борят с всички сили против подобно развитие на нещата, през 2010 г. Ангела Меркел заявява: „ Ако еврото се провали…Европа се проваля и [ с нея ] идеята за европейска интеграция“[2]. Вторият сценарий е натрупване на още дефицити и прехвърляне на разходи към бъдещето, което неминуемо ще създаде хиперинфлация и невиждана стопанска криза някъде в годините напред.

В тази обща монетарна и фискална нестабилност България стои в завидно за голяма част от Европа финансово здраве.  Писмото от министъра на финансите Владислав Горанов и гуверньора на Българска народна банка Димитър Радев от 29 юни 2018 г., с което България сигнализира официално своето желание за „близко сътрудничество“ с ЕЦБ, дава добра илюстрация: „през последните 20 г. в България има фискална стабилност и устойчивост с обществени дефицити и дългови нива значително под границите на Маастрихските критерии през почти 90% от периода. Бюджетни излишъци са отчетени през почти половината период и публичният ни дълг (под 25% от БВП) е третият най-нисък в ЕС“[3].

Валутният борд не само блокира каналите, чрез които е създадена инфлационната емисия пари преди 1997 г., но и налага строгите бюджетни ограничения, даващи резултатите, описани в писмото по-горе.  За функционирането на валутния борд е избрана резервна валута, която в нашия случай, според Закона за БНБ, е германската марка. Това представлява един недооцен елемент на допълнителна застраховка – макар и марката да е заменена с евро, ако един от очакваните катастрофални сценарии в еврозоната се случи и ние продължаваме да поддържаме същата парична регулация, както в момента, нашата система бързо ще се ориентира към една от най-стабилните икономики на континента. Ако подобна криза настъпи, след като станем членове на еврозоната, участваме с пълна сила в хаоса и се връщаме в ситуация наподобяваща времето преди 1997 г.

Напълно е възможно да се постави тезата, че с дизайна на българския валутен борд сме постигнали това, което еврозоната и Пакта за стабилоност и растеж не успяват и то по едно и също време. Бордът превърна България от страна с хиперинфлация и десетилетна история на зле управлявани публични финанси в пример за фискална отговорност и стабилни пари в Европа. В подобна посока са тръгнали да мислят и други изследователи на еврото, испанският икономист Филип Багус пише: „Ако европейците просто искаха монетарна стабилност и единна валута в Европа, можеха да въведат дойчемарката във всички други страни“[4]. Нещо, което под една или друга форма виждаме да работи успешно в България вече над двадесет години.

В мъглата от твърде ентусиазирано, популистко про-европейско говорене не остава възможност да се направи сериозна оценка или да се проведе смислен дебат върху основната дилема, пред която е изправена страната ни. От една страна еврото, създаващо ясен морален риск за политиците да харчат безрасъдно, и от друга левът с валутен борд и резервна валута германската марка, дисциплинирал хиперинфлация и държавна върхушка с дългогодишни традиции в грабежа през държавния бюджет.

Време е да последваме примера на Ирландия, БНБ да направи свое проучване на евентуалните ползи или опасности от влизане в Еврозоната, чрез което да се инициира широк публичен дебат относно този ключов въпрос за стопанството на страната.

Статията е първоначално публикувана във в. „168 часа“

[1] EuroTragedy: A Drama in Nine Acts, by Ashoka Mody . Oxford University Press (2018)

[2] Merkel warnt vor einem Scheitern Europas. 2010. Spiegel Online, May 13. Available at: http:// www.spiegel.de/politik/deutschland/0,1518,694675,00.html.

[3] https://www.minfin.bg/upload/37885/letter-by-bulgaria-on-erm-ii-participation.pdf

[4] The Tragedy of the Euro, by Philipp Bagus. Auburn, AL: Ludwig von Mises Institute (2010)

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!