А ако заменим данъците с дарения?

Автор: Жан Вилбер за fee.org

Здравеопазване. Образование. Заедно с други, тези „стоки“ са смятани за толкова важни, че повечето съвременни правителства полагат големи усилия да ги осигурят и за хора с ниски доходи. Разбира се, не можем наистина да отречем колко важни са тези услуги.

През 2016 в едно проучване, проведено от Университета Пардю в Индианаполис, със заглавие „Проучване на филантропията сред лица с високи доходи“, участващите в него са били помолени да изброят обществените проблеми, които имат най-голямо значение за тях. Двата най-често споменавани проблема са здравеопазване (29%) и образование (28%).

И все пак дали одържавяването е единственият или най-добрият начин за предоставянето на тези услуги на бедните? Има ли алтернативи? Ами благотворителността? Възможно ли е благотворителността да замести данъците? Възможно е и има сериозни предимства.

Има четири основни причини това да е вярно – морални, политически, финансови и психологически.

Да започнем с моралните предимства

Данъците по-различни ли са от благотворителността? Всъщност, ако извадим пари от портмонето ни, за да ги дарим на неправителствена организация (която може да предлага услуги в здравеопазването или образованието), това е различно от отварянето на джобовете ни за данъчните, които ни заплашват: “Ако не си платите данъците ще отидете в затвора!”. Имаме налице силна морална разлика между принудитело действие и доброволен акт – плащането на данъци е принудително, докато благотворителността е доброволна.

Всъщност богатите държави, които поддържат държавен модел и, разбира се, високи данъци, не са от най-щедрите. Според класиране на ОИСР (Организация за икономическо сътрудничество и развитие) Франция има най-високо съотношение на данъци спрямо БВП в света с 46.2%, следвана от Дания с 46% и Белгия, която е с 44.6%.

Когато обаче проверим Световният дарителски индекс CAF (Charities Aid Foundation), Франция е на 72 място по благотворителност, Дания е на 24-то, а Белгия е на 39-то. От друга страна, съотношението на данъци спрямо БВП на Ирландия е 22.8%, а на САЩ – 27.1%. Ирландия е пета в Световния дарителски индекс на CAF, а САЩ са четвърти. Интересно, нали?

След това да погледнем политическото предимство

Разширяването на държавните правомощия носи огромен риск, дори и когато говорим за теми като здравеопазване и образование.

Държавното образование отваря широк път към културна хегемония чрез индоктриниране. Ако образованието е осигурено чрез множество независими организации (спонсорирани чрез дарителство), е по-трудно за контролиране. Но когато образованието е централизирано в ръцете на държавата (осигурено чрез данъците ни), лесно става идеологически апарат, който осъществява мечтите на Антонио Грамши и Луи Алтюсер.

Когато веднъж държавата е поела отговорността за предоставянето на здравни услуги, животът става изключително зависим от калкулациите на държавната власт, като тук си струва да споменем какво казват Мишел Фуко и Джорджо Агамбен за био властта и биополитиката: „Животът сам по себе си става обект на внимание за властта“. Като резултат, индивидите стават свидетели на премахването на границите на държавното вмешателство в техните животи. Държавата се сдобива с властта да ни казва какво да ядем и пием, как да яздим или караме, какво можем и какво не можем да правим.

Което ни води до финансовите аргументи

Тук ще изкажем едно смело твърдение – частните организации, спонсорирани чрез дарителство, обикновено са много по-ефективни  (по-евтини са или имат по-добро съотношение на цена спрямо полза) отколкото държавните. Те могат да вършат същата работа с по-малко ресурси.

Например в Бразилия имаме държавни и частни университети. Проучване показва, че обучението на един студент в частен университет струва със 60% по-малко отколкото на такъв в държавен университет. Може би по-бедните държави могат да направят повече с по-малко пари ако инвестират в частния сектор и помислят как да популяризират дарителството вместо да разчитат единствено на държавните услуги и на данъците.

Може би ако правителството ни задължаваше по-малко, хората щяха да дават повече доброволно.

Проучването на Университета Пардю в Индианаполис (IUPUI) през 2019 пита богатите хора какво биха направили ако бъдат премахнати данъците. И какъв мислите е бил техният отговор? От тях 17% казват, че биха повишили сумата, която дават за благотворителност, а 6% казват, че биха увеличили сумата драстично (72% биха оставили същата сума, а 5% биха я намалили). През 2013 тези цифри са още повече в полза на благотворителността – 47% биха останали на същото ниво, 31% биха увеличили сумата за дарения, и 18% значително биха увеличили даренията си.

Имайки предвид това, богатите хора биха давали повече пари и ние бихме могли да направим повече с по-малко (инвестирайки дарените пари в частния сектор), защо не можем да повярваме, че дарителството е финансово възможната алтернатива? Както се казва в един известен политически девиз: Да, можем!

Накрая, но не на последно място – психологическият аспект

Няколко социални психолога, сред които и Елизабет Дън, твърдят, че хората, които даряват са много по-щастливи от тези, които не го правят. И ние наистина може да видим как се повишават ползите от даряването когато хората чувстват връзка с тези, на които помагат и могат лесно да разпознаят подобрението, до което даренията им водят в живота на тези хора.

Например УНИЦЕФ е с толкова голяма и широкообхватна дарителска дейност (не напомня ли на държавата?), че е трудно да осъзнаем как нашето малко дарение ще има смисъл. Какво се случва? Емоционалната възвращаемост на инвестицията е сведена но минимум когато хората дават парите си на УНИЦЕФ (представете си какво става когато „даваме“ парите си на държавата). Това показва, че даването на пари на световна дарителска  организация (или на Левиатан) не е достатъчно. Ние имаме нужда да видим как точно ще помогнем с нашето дарение.

Изследването на Университета Пардю потвърджава това твърдение. При обсъждането на мотивите за даряване на средства, дарителите споделят три основни причини. Първо, те вярват в мисията на организацията (54%). Второ, вярват, че тяхното дарение е достатъчно, за да помогне (44%). И третото е личното удовлетворение и радост (38%).

Освен това проучването посочва, че хората имат повече доверие на отделни личности (87% дават средна към висока оценка) и на неправителствени организации (86% дават средна към висока оценка) за разрешаването на обществени или глобални проблеми. Значителна част от интервюираните са дали оценка за „почти никакво“ доверие на законодателната (58%), изпълнителната (46%) и щатските или местни власти (41%).

Някои биха възразили, че просто трябва да се намери начин за изчисление на резултатите от събирането на данъците и да направим така, че държавата да предлага по-добри публични услуги (чрез анализ на разходите спрямо ползите). Дори и така да е, с тези подобрения какво остава за моралния аспект? Трябва ли да продължаваме да го правим насилствено? И ако кажем, че ще плащаме данъците доброволно, какво остава за политическия аргумент? Ще продължим ли да освобождаваме място за държавен интервенционизъм? Дори и защитниците на данъчната система да не си признават, тези въпроси остават без задоволителни отговори.

В крайна сметка…

Ние сме свикнали да мислим, че помагането на другите е нещо, което всеки от нас трябва да прави. И това е така. Но докато мислим за това като правно задължение (осъществено чрез данъците), ще си остане невъзможно да се създадат смислени връзки на личностно ниво и съответно ще е невъзможно да се справим с предизвикателства, които днес изглеждат непреодолими, като предоставянето на здрави услуги или образование в бедните държави.

Ако искаме да направим повече и то по-добре, трябва да спрем да гледаме на държавата (и данъците) като единствената възможност за реализиране на нещо положително в обществото.

---

Превод: Цветанка Филева