ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Масова индустриализация в условията на централно планиране
В своите мемоари издадени след падането на режима на БКП, Тодор Живков пише, че неговото управление връща златния резерв обратното в България. Това е може би една от най-прословутите лъжи на комунистическия диктатор. Обратно на твърденията на Живков, през 60-те години на 20-ти век именно неговото управление, с неговото експлицитно разрешение изнася почти 90% от златните резерви на Българска народна банка. Износът на златото се изпозлва, за да се покрият главоломно растящите външни задължения, чието изплащане Народна република България не е способна да понесе в първата половина на 60-те години.
В интернет много е изписано за детайлите около изнасянето на златния резерв от журналисти като Христо Христов и в интернет може да се намерят редица статии (включително наши), които подробно описват процеса, кореспонденцията на НРБ със СССР по въпроса, както и доказателствата за участието на Тодор Живков, опровергаващи твърденията в неговите мемоари. Много малко обаче е изписано относно причините, които водят до този де факто фалит на Народна република България. Как се стига до там, че държавните финанси на НРБ през 60-те са в толкова лошо състояние, че е необходимо изнасянето на почти целия златен резерв на БНБ, за да се уталожи проблема с външния дълг?
Причините са икономически и се коренят в стопанския модел на централно планиране наложен от БКП в България. Именно върху отрицателните ефекти, които наложеният от БКП модел има върху икономическото развитие и държавните финанси през периода на 50-те и 60-те години на 20 в. ще се фокусирам в тази статия. За да можем да разберем обаче защо моделът на стопанско развитие от БКП е имал толкова катастрофални последици, първо трябва да изясним някои фундаментални икономически принципи.
Ролята на външните задължения
В една нормална пазарна икономика, това че един човек или едно отделно предприятие внася повече от чужбина, отколкото изнася не е проблем за цялата икономика. На първо място защото е възможно същевременно с този „външен“ търговски дефицит, да има „вътрешен“ излишък – с други фирми или граждани на същата държава – и така двете да се балансират. Но дори и една фирма да има търговски дефицит както на вътрешния, така и на външния пазар, и съответно да е на загуба и да задлъжнява, това не е проблем за икономиката като цяло. Защото на един конкурентен пазар нито една фирма не е толкова голяма, че нейното лошо финансово състояние да може да доведе до проблеми на систематично ниво, т.е. до икономически проблеми за абсолютно всички останали фирми и потребители в съответната страна.
Затова и по принцип в пазарните икономики търговските дефицити, дори когато съществуват на агрегатно ниво за цялата страна, не са причина за притеснение. Те просто означават, че индивидите и фирмите в една страна внасят повече стоки, отколкото изнасят. Това не означава обаче, че са изправени пред фалит или дори са в затруднено финансово положение. Даже понякога търговските дефицити могат да означават точно обратното. Например, по-висок наплив на преки чуждестранни инвестиции, всъщност увеличава търговския дефицит (или намаля излишъка) на една страна.
Единственото изключение е когато търговският дефицит е в резултат на държавен дълг. В тази ситуация дефицитът има пряк отрицателен ефект върху държавните финанси и оттам ще има пряк отрицателен ефект върху цялата икономика, защото държавата не е частно предприятие, което може да фалира и мястото му да се заеме от друго. Финансовите проблеми на държавата винаги се прехвърлят върху останалата част от населението (частния сектор) посредством данъчната система и така нейните финансови проблеми имат отрицателен систематичен ефект за цялата икономика.
Както може би вече се досещате, този проблем е в пъти по-изострен когато държавната власт не просто регулира, но и директно управлява цялата икономика в рамките на една централно планирана система. За това става въпрос в една социалистическа икономика като Народна република България. Когато цялата собственост се национализира и икономиката се ръководи чрез централно планиране от едно единствено управленско тяло, това означава, че страната (в случая България) на практика е превърната в едно огромно стопанско предприятие. И съответно когато това предприятие внася повече, отколкото изнася, то е на загуба. И трупа дългове. И ако тези дългове станат много големи е изправено пред фалит.
Болните амбиции на БКП за масова индустриализация
След смъртта на Сталин през 1953 г., всички икономики от Източния блок започват да се отварят към световния пазар и да търгуват по-активно с капиталистическите икономики. България не е изключение. Но парарелно с това, Политбюро се опитва да осъществи бърза и масова индустриализация на българската икономика. До този момент основният ресор на страната е селското стопанство – повечето износни стоки на страната са от този сектор.
Това е така и в първите ни години като комунистическа държава, но от БКП имат амбицията да променят това и да превърнат България в сериозна индустриална сила. Звучи като хубава амбиция, нали? Проблемът е, че тази амбиция за масова индустриализация чрез централно планиране е това, което води до първия фалит на България по времето на комунистическия режим и индиректно води и до следващите два. Първият сериозен проблем е, че индустриализацията, планирана от БКП е толкова бърза и мащабна, че не може да бъде осъществена с наличните ресурси в страната. България няма нито необходимите суровини, нито необходимите технологии и съоръжения.
Следователно, подобна амбиция не може да бъде осъществена без отварянето на търговията към капиталистическия свят. В този контекст промяната на външната политика на СССР и Източния блок след смъртта на Сталин е добре дошла за стопанските планове на БКП. Още в средата на 50-те години България започва масово да внася суровини и индустриални съоръжения най-вече от западноевропейски страни. Първоначално, планът за индустриализация изглежда върви добре и в рамките на третия петгодишен план (т.нар. „петилетка“) от 1958 до края на 1962 г. промишленото производство бележи средногодишен ръст от 23%, който е близо два пъти по-голям от отчетения през предходната петилетка.
Проблемът е, че въпреки огромното увеличение на обема на производството, продуктите на промишлеността въобще не се пласират добре на международния пазар и затова секторът е губещ за огромното централизирано предприятие, което представлява българската икономика. Народната република е абсолютно неспособна успешно да пласира произведенията на родната промишленост, така че може да покрие разходите за тяхното производство. Това производство категорично не може да се конкурира по качество с промишлените продукти на индустриалния свят, каквито и митове до ден днешен да се разпространяват за силата на нашата промишленост по онова време.
Нещо повече – по-големият обем промишлени стоки не може да се пласира добре и на абсолютно неконкурентния пазар между комунистическите държави. Огромния ръст в обема е съпроводен с пропорционален спад в качеството на продукцията и в края на 50-те и началото на 60-те години от СССР редовно се оплакват от ниското качество, най-вече на продуктите на леката ни промишленост. Щом индустриалното производство на България не може да се пласира добре дори на остродефицитния пазар на СССР, то няма никакъв шанс да е конкурентно на капиталистическия.
Иронията е, че чрез своята амбициозна програма за масова индустриализация, БКП всъщност превръща индустрията на страната ни от стабилен в губещ отрасъл. В резултат на опитите да се разшири ролята на индустрията, вносът на България започва да расте много по-бързо от износа. Това е така защото започваме да внасяме много повече стоки с висока степен на преработка (промишлена техника основно), а продължаваме да изнасяме стоки с ниска степен на преработка – основно селскостопански продукти, защото промишленият ни износ не се пласира успешно на световния пазар. Разходите за производството на родната промишленост се оказват в пъти по-високи от приходите, които тя носи.
Без пазарни механизми няма как да има качествено производство
Това няма как и да е иначе, защото в отсъствието на ясни пазарни механизми, комунистическата икономика е напълно неспособна да прецени акуратно кои видове производство трябва да се приоритизират. Трябва да се отбележи, че тук не може да става въпрос за ситуация на пълен комунизъм, защото българската икономика функционира в условията на международен свободен пазар, в който участва. Проблемът е, че няма наличен вътрешен свободен пазар, който обикновено е първата дестинация, в която ново родно промишлено производство трябва да бъде успешно пласирано, преди да може да се превърне в стабилен износ.
При липса на конкурентен национален пазар няма как да се отсеят качествените от некачествените промишлени стоки. Без свободен потребителски избор няма как да се задвижи процесът на пазарна конкуренция, който води до елиминирането на некачественото производство и еволюцията на качественото. Само и единствено производство, което е минало теста на „вътрешната“ конкуренция, може да има шанс и на „външната“, която винаги е по-сериозна.
При липсата на свободен национален пазар, единственият обективен индикатор на вътрешно ниво, който държавната власт може да следи е обемът на производството. На външният пазар има ценови механизъм, който ясно показва на БКП, че промишлеността е губещ отрасъл. Обаче проблемът е, че без вътрешен пазар адекватната адаптация към тази информация е невъзможна. В пазарни условия в такава ситуация външният износ просто би се прекратил естествено докато на вътрешния пазар не се появи достатъчно конкурентна стока, от която може да се пласира и „навън“, след като е била успешна „вътре“.
Да не говорим, че БКП упорито и не желае да се адаптира към проблемната ситуация, а продължава да налива все повече и повече ресурси в сектор, който знае, че вече е губещ. Болната амбиция за народната република като индустриална сила абсолютно заслепява партията. Тази икономическа ситуация се влошава още повече от огромния брой грешки, които държавата допуска при управлението, не само на промишления, но и на селскостопанския сектор.
Некомпетентното стопанско управление влошава ситуацията
На първо място дейността на българските външнотърговски организации (ВТО) е покъртително некомпетентна. ВТО не отчитат традиционно сезонния характер на българския износ (поради преобладаващия дял на селскостопанските стоки) и това води до още по-големи загуби. Не се отчита кога е най-удобният момент да се пласира даден тип стоки на световните пазари, огромен обем се пласира в края на годината просто, за да се покрие нормата заложена в плана. Подобни проблеми има и от страна на вноса – не се преценят адекватно нуждите на родното промишлено производство, често се внася техника, която българските предприятия нямат готовността да внедрят в производството. Така много внесена техника всъщност залежава, понякога в продължение на години, и се амортизира без да носи абсолютно никакъв доход.
Същевременно, поради огромния фокус върху индустрията, селскостопанският сектор в България започва да страда. През втората половина на 50-те години особено остри са проблемите в животновъдството, където се забелязва силна тенденция към намаляване на едрия рогат добитък. Икономическата ситуация допълнително се влошава от злоупотребите и корупцията на длъжностни лица. Много са случаите на лъжливо завишаване на производствени отчети, отчитането на неположен труд, отклоняването на средства и суровини.
Поради тази комбинация от фактори търговският дефицит на България расте главоломно между 1953 и 1963 г. Това води и до огромен ръст на външния държавен дълг, защото когато износът не е достатъчно конкурентен, единственият начин да се финансира огромният внос е чрез заеми. Само за 6 години между 1957 г. и 1963 г. българският външен дълг нараства повече 13 пъти от 15.3 млн. долара до 198.9 млн. долара. Народна република България трупа сериозни задължения към банки във Франция, Германия и Италия, но и към комунистически банки, където поради обикновено по-благоприятните условия, е концентрирана по-голямата част от държавните задължения.
Изнасянето на златния резерв е единственият изход от кризата
В началото на 60-те години като крайно, но единствено възможно решение за ограничаване на проблема с растящия държавен дълг се очертава продажбата на златните резерви на България. Въпреки опитите за предоговаряне на условията по държавните заеми, БКП е абсолютно неспособна да разреши проблема с главоломния ръст на държавния дълг. И това не е изненадващо, предвид, че той се корени не в нещо друго, а в самият начин на функциониране на българската икономика. За първи път въпросът с изнасянето на златния резерв се поставя сериозно през 1960 г. когато Банката за международни плащания в Базел предлага на БНБ да депозира част от златото си като залог за отпускане на нови кредити.
България не може напълно свободно да се разпорежда със златните си резерви, защото една много голяма част от тях вече са на съхранение в Москва, изпратени за сърханение в Госбанк още в края на 50-те години. През 1961 г. Министерски съвет праща молба до СССР да се разреши депозирането на 21 тона от това българско злато за сделката с Банката за международни плащания. Това е осъществено през януари 1962 г., което носи на държавата малко над 20 млн. лв. кредит. По-късно, през 1963 г. срещу продажбата на близо 6 тона злато, съветската Москоу Народни Банк (със седалище в Лондон), отпуска за НРБ кредит от 6.1 млн. долара. В началото на 1964 г. Кирил Несторов, управителя на БНБ, в писмо към Тодор Живков моли за изнасянето на още 4 тона злато за депозиране в Банката за международни плащания.
В резултат на всичко това златните резерви на България рязко намаляват. В началото на 1962 г. левовата стойност на резервите на БНБ е 25.7 млн. лв., а към края на 1964 г. тази стойност е едва 2.85 млн. лв. Изнасянето на златните резерви само по себе си не е достатъчно, за да се потуши напълно проблемът с държавния дълг и Министерски съвет е принуден през 1964 г. да сключи и търговско съглашение със СССР, което да уреди оставащите задължения на България към две ключови съветския банки.
Така, основно чрез изнасяне на златните резерви на БНБ и сключването на споразумение със СССР, България успява да уталожи проблема с главоломно растящия държавен дълг. Както стана ясно, основните причини, които водят до практическия фалит на България се коренят наложеното централно планиране в икономиката. Необузданата амбиция на БКП за бърза и масова индустриализация при липса на свободен вътрешен пазар води до колосално разхищение на ресурси и огромен ръст в търговския дефицит и в резултат на това – външен дълг. Уви, изнасянето на златните резерви и съглашението със СССР ще се окаже само временно решение и държавният дълг отново ще изправи държавата ни пред фалит към края на 70-те години на 20 в. Историята на тази дългова криза ще разгледаме в отделна статия.
Основен източник на историческата информация изложена в тази статия бе книгата „Българският външен дълг 1944 – 1989: Бакрутът на комунистическата икономика“ на Даниел Вачков и Мартин Иванов.
