Държавата срещу „цар“ Пенчо: Парична история отпреди Освобождението

Автор: Християн Атанасов

Парите винаги са привличали внимание върху себе си. Всеки иска да ги притежава, контролира и особено да има правото да ги произвежда. Възникнали спонтанно, за да улеснят пазарната обмяна, те бързо стават любимци на политическата власт, която се опитва да ги монополизира. Причината е повече от ясна за разбиране – правото на сечене или печатане на пари носи големи печалби за всеки придобил го. В днешно време, в повечето случаи, това производство е монополизирано от държавата, но в миналото съвсем не е било така.

Всъщност в редица периоди от човешката история държавните монети са се конкурирали съвсем свободно с частни или някакви други недържавни средства за размяна. На практика всеки е можел да притежава различни пари и да ги обменя на пазара съобразно собствените си икономически интереси. В по-новата история имаме многобройни примери за най-разнообразни пари. Като цяло обаче се наблюдава непрекъснат стремеж към стандартизация, подреждането им в някаква система и особено на тяхното одържaвяване.

Пари на град Салем, Ню Йорк, 10 цента, 1862 г. Източник: https://www.frbsf.org/education/teacher-resources/american-currency-exhibit/westward-expansion-2/

Преди Гражданската война (1861-1865 г.) в Щатите например циркулират пари печатани от частни банки, компании, сдружения, общини, църкви и прочее. През войната правителството на Севера започва да емитира книжни зелени банкноти (greenbacks) и съответно честата практика за печатането на недържавни пари се прекратява.

Частни пари на хотел в Масачусетс, 10 цента, 1862 г. Източник: https://www.frbsf.org/education/teacher-resources/american-currency-exhibit/westward-expansion-2/

Емитирането на частни пари не е американски патент и подобни практики се срещат в редица други държави, в различни исторически периоди – в Австралия, Хонконг, Русия и прочее.

Българските земи през XIX век

В края на XIV век българските царства падат под властта на османците. За последните сеченето на монети (т.е. производството на пари) е монопол на държавата, която има за свое лице султана. През XVIII век един френски пътешественик (Гийом Оливие) пише: „Сеченето на пари в Турция, като изключим Кайро, става само в Константинопол и в момента носи значителни приходи на султана, тъй като той е фалшифицирал до такава степен парите, че те не притежават и половината от стойността, която са имали при предишните султани“.

И това действително е така. Първо, защото само политическата власт в империята може да ползва правото на „сеньораж“, т.е. печалбата между производствената цена на парите и тяхната номинална стойност. И второ, наистина през XVIII и началото на XIX век е налице почти непрекъснат процес на девалвация на османските пари и ръст на цените в номинал. Едва след 1844 г. е изградена нова монетна система с фиксиран курс между златото и среброто (или между лирата и гроша) След това правителството не може да обезценява своите монети, но често търси други начини да увеличи паричната маса – например чрез печатане на книжни пари.

Държавна османска златна монета (100 гроша), 1856 г. Източник: http://www.anythinganywhere.com/commerce/coins/coinpics/turkey.html

Интересното е, че след началото на XVII век някои институции – конкретно църковните настоятелства по българските земи също започват да секат свои монети. Сигурен съм, че недържавните пари са се секли от български институции през цялото време на османското владичество с различен интензитет – засилване или отслабване на политическата власт, но вече от средата на XIX век документалният материал е по-обилен. От тогава са известни веществени доказателства (т.е. монети) от Габрово, Елена, Лом, Шумен, Севлиево, Разград, Търговище, Ловеч и прочее градове.

Известни са под разнообразни имена: „пенязи“, „бодки“, „банчета“ и т.н. Като сред изследователите се оформят различни мнения, доколко това са наистина пари. Според покойния историк от Видин Митко Лачев: „…така наричаните в нумизматичната литература „църковни пари” или „черковни монети” всъщност са жетони“. На същото мнение е и ахимандрит Павел Стефанов – един от изследвателите на църквата и нейните финансови активности. Компромисно мнение излага А. Вазов, който застава някъде по средата като ги нарича „условни парични знаци“ и според него: „Българите богомолци са виждали в тях напълно реален еквивалент на официалните парични знаци“.

На друго мнение са Васил Хараланов и Христо Харитонов. Последният е най-аргументирания защитник на пълноценноста на „църковните монети“, който обобщава известните към момента факти и макар да признава, че: „Главното предназначение на църковните монети е да обслужват вътрешнохрамовите плащания“..., и че: „те са предназначени за употреба в тях“, добавя, че има достатъчно данни, че монетите са присъствали на реалния пазар и са били приемани от всички слоеве на българското население, а на места и от мюсюлманите. Авторът заключва, че те: „са добили значението и стойността на редовна платежна единица“.

Впрочем на същото мнение са Николай Неновски и Пенчо Пенчев, които ги приемат за пари в пълния смисъл на понятието. Този спор е почти непознат на неспециалистите, а според мен е фундаментален и крайно показателен за теоретичното ниво на изследователите. Според мен „църковните монети“ или „хартиени бележки“ (защото има и такъв случай) също са пари. Първо, понеже са признати от група хора и второ, защото са приети на пазара и влизат в контакт (обмен) с държавните османски монети и каймета (османски книжни пари) от това време.

Тревненският „цар“

Без да навлизам повече в теоретични дилеми, ще представя един случай на подобни църковни пари, който е показателен и за отношението на държавата към тях и създателя им. Става дума за сечене на такива монети в Трявна от 1851 до 1866 г. За него разбираме от едно изследване на Богомил Даскалов (от 1925 г.), посветено на историята на църквата „Свети Архангел“. В него той пише:

„От 1851 година черквата „Св. Архангел” пуща в обръщение между енориашите си свои пари, които са в употребление дори до 1866 г. Нуждата от дребни разменни монети по една пара [1/40 от гроша, Х.А.] се чувствала много при… купуване на дребни свещи и пр. Чистите парички… са били или редкост или неудобни. Черковният епитроп Пенчо Генев, бил по занятие куюмджия [т.е. златар, Х.А.]. Със съгласието на другарите си, Пенчо изобретява някаква машинка „дзъмба” [т.е. замба, Х.А.], с помоща на която почва да сече пари от медни пластинки. Тия парички имали квадратна форма (1 см.) с изображение на едната страна релефно „кръстче” и носели название „банчета кръстати”. Стойността им е била една пара – ½ стотинка. Наименованието банчета им е дадено от Пенча, който по това време е имал син в Букурещ на учение и е бил запознат с румънската култура. Цели 15 години наред черквата е пущала емисии от тия банчета, които в първо време били в обръщение само в черквата, но сетне са навъдили и по пазаря и дюкяните в Трявна и околността, а по сетне и из габровско,  даже и търновско. Когато се вестили в Търново тия парички и властта научила местохождението им, Пенчо Генев бил откаран в Търново, съден, машинката му конфискувана, а той освободен по застъпничество на тревненски и търновски първенци. Пенчо е бил пуснат с условие да се приберат и в бъдеще не употребяват други пари освен признатите от царщината. За това, че Пенчо е секъл пари, спечелил си е прозвище „цар Пенчо”, както са го назовавали гражданите му“.

Банче, реконструкция, сечено между 1851 и 1866 г. Източник: Харитонов, Хр. Монети на християнските храмове в България, Абагар, Велико Търново, 2010, с. 248.

Прилагам обширния цитат, защото примерът е просто за учебник. Очевидно в Трявна е имало недостиг на дребни монети, както конкретно за покупка на необходимите неща от миряните при посещаване на църква, така и на пазарите. Липсата на ликвидност отваря ниша, от която много умело се възползвал златарят Пенчо, който от името на църковната институция, в която населението несъмнено е имало доверие, започва да сече пари. Сигурно е, че печалбата от сеньоража, в този случай, е отивал за покриване на разходите на църквата, но това не е толкова важно. По-интересни и очаквани са действията на османските власти, които реагират в момента, в който научават за случая. Напомням, че поради икономически и политически причини сеченето на монети в империята е прерогатив на султана – неслучайно Пенчо е като „цар“ в очите на своите съграждани. Поради това и очаквано монетопроизводителят е заловен, съден и османската власт си запазва правото на монопол върху производството на пари.

Няколко думи в заключение

Ясно е, че по протежение на световната история са налице премного случаи на оспорване на първенството на държавата върху произвеждането на пари. Това е особено характерно и за съвременноста, когато технологиите дават нови възможности за контрол и държавен монопол върху парите, но и също така перпективи за изграждане на частни парични системи. Със сигурност историята се и ще се повтаря в бъдеще. Държавата ще продължава да брани придобитото си „право“ да има върховен контрол върху производството на пари, но частни лица и обществени институции ще продължават да го оспорват. Важният въпрос е къде е интересът на обикновените хора в това противопоставяне и как да се защити той?