ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Още по време на Тройната коалиция политическата класа стигна до мълчаливо споразумение – таванът върху държавното преразпределение да бъде поставен на 40% от БВП. На свой ред Симеон Дянков излезе с множество подобни идеи – залагане на 38% граница на държавните разходи в Конституцията, изискване за референдум при увеличение на преките данъци, изменения в основния закон, ограничаващи размера на дефицита до 2% и др. В крайна сметка, последното, което се чу, е предложението в Закона за устройството на държавния бюджет да се запише, че данъците ще могат да се променят само с две трети мнозинство в Парламента.
Защо малка държава?
Най-общият икономически аргумент срещу големите държавни разходи е, че те са неефективни, намаляват икономическата активност и възпрепятстват иновациите и конкуренцията в ключови сегменти като здравеопазване и образование. Освен това, интервенциите на държавата често са логически непоследователни – пушенето се облага с високи акцизи, но в същото време се субсидира тютюнопроизводството.
Към горното може да се добави следният по-технически довод. На Графика 1 виждаме данъчните приходи на Великобритания от 1900 г. насам (не са включени петролните налози заради голямата им флуктуация). Това, което прави впечатление, е че данъчното бреме не може да се задържи над 40% от националния продукт за продължителен период. Британската държавата просто няма възможност да събере повече данъци, въпреки силната си съдебна система и върховенството на закона.
Графика 1: Съотношение между данъчни приходи и БВП по факторни цени на Великобритания в периода 1900- 2011 г. и прогноза до 2015 г.
Източник: Smith, David B. 2011 “The Changing Economic Role of Government: past, present and prospective”. In Sharper Axes, Lower Taxes: Big Steps to a Smaller Government, edited by Philip Booth, 45-67. London: The Institute of Economic Affairs
Какво се случва със страни като Великобритания с данъчни постъпления от около 40% от БВП, публични разходи над 50% от БВП и обществени нагласи в посока „по-социална държава”? Вземат се заеми, разбира се. Държавният дълг на Обединеното кралство е нараснал от 43% от БВП през 1975 г. до 68% през 2010 г.[1], и бързо догонва нивата, достигнати при Първата и Втората световни войни. Разликата този път е, че дълговете са натрупани от раздутата държава на благоденствието и погасяването им ще е изключително труден процес.
Политика на електорален натиск
Pierson (1996)[2] обяснява, че създаването на държава на благоденствието променя вътрешната политика на всяка страна. Веднъж направени, разходите стават изключително трудни за намаляване заради междукласовите коалиции от заинтересовани индивиди, които освен всичко друго са и гласоподаватели. Привилегиите лесно се дават, но трудно се вземат обратно. В духа на теорията на публичния избор – „социалните” плащания водят до образуването на добре организирани групи, които защитават своя тесен интерес за сметка на останалите членове на обществото. Необлагодетелстваните от друга страна са твърде разпръснати, за да могат да противодействат.
Евентуалните реформатори са в патова ситуация, защото трябва да платят огромна цена на последващи избори. Бенефициентите са толкова вкопчени в придобивките си, че отнемането им би било изключително скъпо политически. Дори правителството на Маргарет Тачър, казва Pierson, не успява да въведе революционни промени в държавата на благоденствието – въпреки силното си желание и решителност.
Изводите за България са ясни. Трябва да бъдат взети всички възможни мерки за ограничаване стремежа на политиците да печелят евтина популярност чрез безразборно харчене на публични средства. Размерът на държавата има реален лимит, наложен от законите на икономиката, който веднъж прекрачен, създава политико-икономическа бомба със закъснител, която вече тик-така в Западна Европа.
[1] HM Treasury Public Finances Databank
[2] Pierson , Paul. 1996. The New Politics of the Welfare State .World Politics, Vol. 48, No. 2 , pp. 143-179.
Стояне, според мен в основата на днешните проблеми на „социалната държава“ или държава на благоденствието, е че в добрите години всичко изглежда наред, докато не дойде рецесията и започне сериозно разминаване между приходите и разходите. Всъщност това е и смисълът на тази система… да служи като парашут за най-засегнатите в трудните времена и също да стимулира фискално икономиката по кейнсиански когато икономическата активност е потисната. Никой финансов министър няма идеята да харчи по 50% от БВП и събира само 40% за продължителни периоди от време… очаква се, че възстановяването ще дойде в даден момент и тези приходи ще се качат значително, докато мрежите от социално осигуряване ще се окажат ненужни. Поради тази причина не се чуват и много гласове (освен някои екстремални) за рязко понижаване на разходите в САЩ след изборите, преди растежът наистина да е дошъл. Това ще вкара икономиката директно в нова рецесия, не по-малко страшна от предишната. Естествено може да се спори за равнището на правата по програмата за социално осигуряване… но затова са изборите. Засега изглежда, че всичко върви по план и ще има възстановяване, но ако няма аз лично бих предпочел да не се свива рязко нивото на разходите, дълга да се монетизира и след това да се решава какво да се прави с големината на държавата, но естествено това си е само мое мнение.
Косьо,
Прав си, че тогава нещата са изглеждали наред – с уточнението, че трябва да преценяваме всяка икономика сама за себе си. САЩ, Великобритания и Франция са много различни. За кейнсианското фискално стимулиране не мисля, че има много връзка. Мултипликаторът, който Кейнс очаква да се задейства при стимул най-вероятно е отрицателен, когато става въпрос за държавни харчове – логично заради ниската ефективност.
Политиците рядко влизат в такива макро размишления за данъци и приходи. Ако могат да си набавят парите, които ще им донесат преизбиране – правят го. Това ни го казва чудесната теория на публичния избор – прегледай я, ще ти хареса.
В случая на Великобритания, никога не е имало държавен дефолт и съответно облигациите се пазаруват, а дългът се трупа. Има сериозни опасения, че страната ще се превърне в Япония, и в момента ми се струва много вероятно, това да се случи, защото мъртвата хватка на синдикати и други левичарски групи няма да позволи нищо съществено да бъде променено.
Дълговата криза не е продукт на финансовата, както ти се струва. Тя е стар структурен проблем, който е станал по-сериозен и по-видим заради случилото се 2008 г. Ситуацията в Лондон е много по-лоша от тази във Вашингтон, толкова е регулирано и неефективно, че ще могат само и единствено да се хранят от постигнатото от Уилям Гладстон през либералния 19 век.
Аз искрено се надявам, че ние няма да тръгнем по такъв път в България.
Е да, мултипликаторът на държавните разходи може и да е отрицателен или по-малък от единица, само че това търсене влиза в икономиката без да се губи време. Иначе ако се освобождават ресурси от държавата и се чака те да открият употреба в частния сектор, в дългосрочен план сигурно е правилно, но в краткосрочен най-вероятно ще се стигне до сериозна депресия, особено ако го няма моментумът на експанзивния икономически цикъл. Много е лесно да се влезе в порочен кръг както стана в Гърция, ако почне да се режат разходи когато всичко върви надолу. Това чака и всички други европейски страни, ако наистина не искат да монетизират и ситуацията излезе наистина извън контрол.
(Стоян)
Според мен влизането в цикъла е просто бил в друг момент, когато гръцкото общество (избиратели) са позволили на правителствата си да забъркат голямата каша. Това е истинският порочен кръг, според мен – растеж на преразпределението, избори, растеж на преразпределението, избори 🙂
Да, това е порочният кръг на забъркването на кашата… Само че самите избиратели са си виновни, че са избрали такъв път на развитие и би трябвало да си извадят поука за в бъдеще.
(Стоян)
Тук съм много съгласен с теб. Сами са си виновни, а по-виновни са тези, които са знаели какво става, но не са направили нещо.