ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
За да отговорим на този въпрос първо трябва да си отговорим на обратния – какви са големите успехи на Прехода? Защото някак парадоксално, в най-големите му успехи се съдържат и най-големите му провали. Преходът в България реално настъпва чак през 1997 г. след период на тежък икономически катаклизъм. Фактът, че на практика до тогава ние отказваме да предприемем каквито и да е по-сериозни реформи издава отношението на българския политически елит и общество към Прехода. Ние до последно се надяваме той да не трябва да се случи. Уви, реалността е коренно различна.
Какви са успехите на Прехода?
Успехите на прехода започват когато ние приемаме реалността и през 1997 г. избираме най-амбициозното и про-реформистки настроено правителство за последните 30 години. Просто защото нямаме друг реалистичен избор. Реформите, които това правителство подема полагат основата на нашето стопанско и социално развитие 20 години по-късно. Въвеждането на валутния борд, частичната реформа в социалната система, приватизацията и други такива реформи най-накрая трансформират българското стопанство и го превръщат в пазарно, поне в болшинството икономически сектори.
Тогава България предприема трансформация и в друго отношение. Външнополитически ние избираме да не гледаме на Изток, а категорично на Запад. Следващите две правителства след това на СДС ни вкарват последователно първо в НАТО, а след това в ЕС. Икономическите реформи обаче също не спират и през 2007 г. провеждаме най-амбициозната данъчна реформа за целия преход – въвеждането на плоско данъчно облагане.
Този период от около 10 години между 1997 и 2007 г. може да се идентифицира като най-светлото десетилетие за България от последните 30 години. В този период страната ни претърпява истински икономически бум, много по-съществен от скорошния, но може би някак парадоксално, не толкова добре осъзнат и подобаващо оценен. През този период в България има и настроение на поне някакъв оптимизъм за бъдещето ни развитие – както сред политическата класа, така и сред обикновеното население. Най-вече защото имаме цел – трансформацията ни в Западна държава със западен стандарт на живот, интегрирана в западната Евро-атлантическа международна общност.
Къде се провалихме в този Преход?
Всичко това се променя след 2007 г. когато влизаме в ЕС и още по-конкретно след 2009 г. когато на власт идва най-доминантната политическа сила в България през последните 30 години – ГЕРБ. След като влизаме в ЕС, България губи своята национална цел. Може да се каже, че в определен смисъл ние приемаме, че за нас идва своебразен край на историята, ако ми позволите да употребя това клише. Заветната цел е постигната, ние сме интегрирани в обещаната земя на „Запада“ и едва ли не очакваме, че отсега нататък кризи, политически или икономически няма да има и всичко ще върви по мед и масло. След като вече сме в ЕС това означава, че в най-скоро време корупцията у нас ще е напълно изкоренена, работни места ще има за всички и доходите ни ще станат като тези в Германия. Нали?
Уви, ние отново грешим. Тъжната реалност на нашия преход е, че в определен смисъл ние винаги бягаме от него. Първо го отлагахме до последно, докато ножа не опря до кокала, а след това искахме той да свърши възможно най-бързо и неусетно. Именно това имам предвид като казвам, че в големите успехи на прехода се съдържат и неговите големи провали. Той беше бърз – едва 10 години реално, но именно затова може да се каже, че беше и претупан.
Реформите бяха успешни, но недостатъчни. Без значение дали говорим за приватизацията на държавните дружества, за реформата в социалната система, реформата в здравеопазването, че дори и данъчната реформа – нито една от тези реформи не беше довършена. Да не говорим за проблемите с корупцията. Тези реформи бяха започнати, но впоследствие изоставени. А изоставянето им беше представено като тяхното „завършване“. Нашите политици и в по-широк смисъл нашето общество се задоволи със санитарния минимум от реформи.
Постиженията на последните 30 години са недостатъчни
Да, тези реформи значително подобриха нашия живот – по скорошни данни на Кредит Суис днес Българите сме над 10 пъти по-богати отколкото през 2000 г. Но понеже не бяха достатъчно амбициозни тези реформи оставиха ключови структурни проблеми да продължават да загниват фундамента на българското стопанство. Най-яркият пример за това, и тук разбира се съм пристрастен, е пенсионната система. Близо 20 години след реформите, тя е на практика фалирала. Особено в настоящия демографски контекст, тази система, която формира най-големия разход на държавата година след година, рано или късно е обречена на фалит. Фалит, който би повлякъл финансите на цялата държава, не само на НОИ. Фалит, който може да ни вкара в криза много по-тежка и от тази, която се случи в Гърция.
С настоящата система ние можем да отлагаме този фалит, но не и да го предотвратим. Единственият начин да избегнем катастрофалните му дългосрочни последствия е да предприемем необходимите реформи и да преминем към напълно различен модел на пенсионно осигуряване. Нещо, което беше започнато по времето на Иван Костов, но никога не бе довършено. Същото се отнася и за здравеопазването. Същото се отнася и за други сектори – транспорта с де факто фалиралите БДЖ, енергетиката с липсата на конкуренция, местни монополи и постоянни дефицити в НЕК, дългия списък от държавни предприятия, които са на постоянна загуба и само точат парите на данъкоплатците. Да не говорим за това как прекомерната централизация на държавни финанси води до хроничното обедняване на местната власт и населението в провинцията, което причинява и нейното обезлюдяване.
Последните 10 години разкриха илюзиите на Прехода
Но може би най-големият провал на Прехода е от съвсем различно естество, което не е чисто икономическо. И този провал е, че от това да разчитаме на „спасение“, икономическо, социално и политическо, на една империя – Съветския съюз, започнахме да разчитаме на „спасение“ от друга, сега зараждаща се империя – Европейския съюз. Ние никога не формирахме своя собствена визия за това как трябва да изглежда България. Винаги разчитаме тази визия да дойде от чужбина. Ще сме „като тях“, си казваме, и в непрестанните си опити да сме „като тях“, сме готови да им предадем своя суверенитет. Просто нямаме амбицията да сме независими.
Разбира се, не се опитвам да отричам геополитическите реалности – специфичната история и географско разположение на България я поставят в позиция, в която тя винаги трябва да избира да е на страната на един или друг глобален геополитически съюз. Но това не означава, че ние трябва да разчитаме визията за нашето цялостно национално и особено вътрешно развитие да дойде от този Съюз. Първото ни десетилетие членство в ЕС много ясно разкри колко илюзорни са подобни очаквания. Въпреки членството ни в ЕС корупцията в страната не бе елиминирана, даже напротив – бихме могли да кажем, че тя е по-очевидна и репресивна от всякога през последните 20 години.
В икономическо отношение не е по-различно – Еврофондовете са по-скоро отрова за икономическото ни развитие, отколкото лекарството-чудо, което смятахме, че ще ни даде стандарта на живот на Германия. След 10 години еврофондове нашата икономика не е по-динамична, а по-стагнираща. На всекиго е ясно, че в най-добрия случай те са изключително неефективни, а в най-лошия са инструмент за обогатяването на корупционни интереси, мутро-бизнесмени и допълнителното им окопаване във властта.
Защо продължаваме да разчитаме на „спасение“ отвън?
Въпреки това обаче ние продължаваме да си затваряме очите, особено що се отнася до политическата ни класа. Сега членството в Еврозоната ни се тиражира като новия път към Спасението. Това е особено безумна опорна точка с оглед на факта, 1) че Еврозоната е най-нестабилния елемент от ЕС и 2) че самото ни присъединяване към ЕС не постигна всичко това, на което се надявахме. Защо продължаваме да си мислим, че присъединяването ни към още един съюз, и то такъв с далеч по-очебийни и съществени недостатъци, ще реши нашите проблеми?
Големият проблем на българското общество 30 години след падането на комунистическият режим е, че сме изпаднали в летаргия на „стабилността“. Както и тогава, така и сега ни е страх от промяната. Страх ни е да сме амбициозни, страх ни е имаме визия за бъдещето. Това особено си личи от публикувания наскоро документ „Визия 2030“ на правителството, който уж представя визията на управляващите за развитието на България през следващото десетилетие. Що за визия? Не си губете времето да четете този безсмислен документ – визията за следващото десетилетие е просто да повторим последното.
Истинското значение на „стабилността“ е стагнация
Това означава, че визията на управляващите ни е визия за стагнация. Именно това е истинското значение на прословутата „стабилност“. Нашите политици не желаят да предприемат необходимото, за да се преборят, или поне да се опитат, с най-сериозните проблеми, които тлеят под повърхността на тази толкова блаженна евросубсидирана стагнация, пардон, стабилност. Демография, социална система, здравеопазване, парична политика, мястото на България в Европа и света дори – всичко се оставя на автопилот. Доколкото се прави нещо по тези теми, то е просто, за да се закърпят временно проблемите и да се отложи тяхното решаване.
Но колкото повече отлагаме, колкото повече стагнираме, толкова по-зле ще става. Стагнацията никога не завършва с някакъв магически бум, който разрешава проблемите които тлеят под повърхността ѝ. Но най-лошото е, че никой от опозицията, вътре или извън парламента няма по-добра алтернатива. Всъщност най-големите анти-правителствени опозиционери от политическия ни елит искат още по-бързо да предадем своя суверенитет и да станем част от огромна федерална Европа. Визията е или да сме васали на Брюксел или направо да станем негова територия. Което само би задълбочило задълбаващата се стагнация, както икономическа, така и социална.
Трябва да се отърсим от робския манталитет
Европейският съюз не е нашето „спасение“, както и СССР не беше тогава и Русия не е днес. „Спасението“ никога не може да дойде отвън. Това е нещо, което българските възрожденци и революционери през 19-ти век до болка са осъзнавали и затова са били категорично против да се разчита на външна сила за Освобождението. В наши дни ние изглежда сме забравили тази мъдрост. Тя е забравена и сред повечето от нашите „националисти“ дори, които въпреки патриотическото си позьорство и дума не обелват за най-важният външнополитически национален въпрос в наши дни – ще приемаме ли Еврото? Даже изглежда го подкрепят, по този начин превръщайки политическия български национализъм в нищо повече от пародиен театър.
Крайно време е да се оттърсим от този робски манталитет и от измамно блаженната летаргия на „стабилността“, която просто прикрива упадъка ни, както в икономическо, така и в социално отношение. Политическата ни класа трябва да замени летаргията с амбиция. Българският народ има нужда от нова визия за своето бъдещо развитие. Има нужда от нова национална цел. Някакъв идеал отвъд дребнотемията и нискокачествения цирк, с който ни залива парламентарната политика. И трябва ясно да осъзнаем, по-добро и по-светло бъдеще за нас и нашите деца може да се извоюва само и единствено самостоятелно. То няма да дойде от Брюксел, няма да дойде от Москва, нито дори още по-далечния Вашингтон. Нашата история ясно показва това. Крайно време е да се поучим от нея.
