Принципите не са макарони: Джок, Бонев и десните жълтопаветници

Жълтопаветният идеологически балон прескача през фазите на промяна значително по-бързо от останалата част на страната. Това можем да обясним с проста интерпретация на пирамидата на Маслоу, в която материално задоволените милениъли са се изкачили доста по-високо от бабите на село. Още повече с отворения достъп до талази нова информация за модни идейни изкушения от Запад и с натиска на модерността или модерният градски живот (по Янко Бояджиев). Опитът да се избяга от нравствените пъзели на модерността, започващи да се проявяват като тъпа болка в тила от високо кръвно и стигащи до наподобяващите сърдечен удар паник атаки, (задължителен аксесоар за всяка уважаваща себе си (ново)софиянка) също не бива да се подценява като мотиватор.

Въпреки привидното разнообразие на нови идеи и движения, също толкова важно е, че процесите в балона се подчиняват на прости обществени и човешки закони от време оно. Те ще ни обяснят как жълтопаветното дясно линее под тежка сянка, а братчето му, жълтопаветното ляво, ражда герои.

Що е то жълтопаветник?

Да постановим в самото начало, че умно-красивите не са единствените жълтопаветници, макар и да са най-познатият архетип. Още повече, самите умно-красиви са съставени от различни групи и под-групи. Терминът идва от високомерното отношение на  конкретна идейно-практическа коалиция, събрала се да извърши конкретен политически акт (протестите срещу Орешарски). По друг начин казано – умно-красивите са подгрупа на жълтопаветниците, която се държи и мисли (в този ред) като Иветте Добромирова.  Приемлива работна дефиниция на „жълтопаветник“ в този контекст, би била тези членове на софийското бюргерство, които, разбирано в широк смисъл, опитват да участват в политическия живот – кой както умее.

В този смисъл жълтопаветници са дабългаристите, старите сдс-ри антикомунисти, дините, бойните лгбт активисти, аз и другите пазарни фундаменталисти, косплеърите, всякакви видове комсомолци по младежки организации, малките тру комунистически колективи и издания, и още много и много. Преливането между групите, променящите им се взаимоотношения, смяната на фокус или интерес са константа. Повсеместен е манталитетът на умно-красивост, не само при Да16 и „левите“. И това не е странно, ние сме социо-културно едни и същи хора, една среда, едни училища и университети, едни и същи работни места.

Нашата жълтопаветна каста е важна за политиците – ние сме медиите, академията, тинк-танковете, грантоусволителите, организиторите на кампании и инициативи, които пречат или помагат. От нас се черпи работна ръка за резервната скамейка, изпълняваме поръчки и дори можем да имаме определена електорална роля, в редките случаи, когато по избори се прояви далновидна политическа мисъл. Подобна далновидност не е като тази на ДПС, да кажем, защото дори да я има, бързо потъва във водовъртеж от его, кариеризъм и късогледство, но широкото бюргерство може да „дава гласове“ и да има електорално значение. Нещо немаловажно – концентрирани сме в столицата и сред нас има култура на протестиране.

Жълтопаветниците и властта

Интересът на властта се реализира чрез чести намеси в общността, които допълнително объркват кашата на взаимоотношенията вътре в нея и по-важно, взаимодействат с основната обществена роля на един такъв културно-интелектуален елит. А именно да (из)гради, това което Меншъс Молдбъг нарича „Катедралата“. Не, че такава вече няма, но с разпада на старата система след 89-та година, сме в сериозен ремонт, който все още не е съвсем ясно накъде отива, макар внесената тенденцията да е на корупционен прогресивизъм. Но, за да продължим със строителните метафори, Прозорецът на Овъртън у нас е широк и много ентусиасти теглим в разни посоки.

За подобен паритет на идеологическите сили спомага фактът, че дори авангардът на умно-красивата общност да иска да се изживява като Демократическата партия в САЩ, контролът му върху общественото мнение е значително по-слаб. Неуспешният опит за шеймване на доскорошния им герой Ицо Хазарта е прекрасен пример за това как номерцата от Запада не могат съвсем да вървят тук. Най-малкото, доминатната политическа сила разчита на абсолютно различна група хора за своите гласове и като цяло не се занимава със съзнателно налагане на културни модели, макар че, както беше споменато, има ключова вина за корупционния прогресивизъм и участва активно в объркването на кашата при идеологическите жълтопаветници. А точно те/ние задаваме посоката дългосрочно.

Лично наблюдавам една такава изключително успешна интервенция сред младото дисидентско дясно, започнала около лятото на 2017 г. Набиращите организационна форма либертариански и консервативни кръгове бяха въвлечени в кампания за укротяване, стъпваща на двете основни слабости на днешната младеж – тщеславие и стремеж към собствен автомобил. Не говорим за нещо фундаментално ново, напротив, мнозинство от бойните анти-комунисти ги съблазняват по същия начин още от преди да има преход, та и до днес. Разбира се, има и аргументи за „достъп до реална власт“, но засега мисля, че те са като цяло без особена доказателствена тежест. С други думи, „пристанахме, за да реализираме своята визия“ не важи, питайте Христо Иванов за историческия компромис. Реалната власт можете да я търсите при Борис Бонев.

Кой субверсира кого?

Подходът на интервенции за едно доказано професионалното политическо статукво, като нашето, не е изненадващ, не е и занимание само на авторитарни режими. Големите политически сили имат подобно взаимодействие със своята периферия навсякъде в демократичния свят. Всяка партия ненавижда да бъде заграждана изотзад от по-крайни движения, затова стремежът е винаги те да бъдат успокоени с комфорт и достъп до баварски автомобил. Гласовете им да се изморят от приповдигнати разговори в модерните нощни заведения, вместо от викове по революционните площади.

Много често, обаче, посоката на влияние е обратна, периферията успява да побутне партията хегемон.  Последните поне 100 години на Запада са всъщност един непрекъснат процес на премоделиране на прозореца на Овъртън, в които прогресивизмът марширува напред, консерватизмът го следва с позволената скорост и от време на време избухват кратки реакционерски бунтове на либертарианците (Маргарет Тачър, биткойн, Брекзит). Нашата история обаче е различна, нашата стара Катедрала беше друга, а новата все още се строи, макар че с активното участие на всички патриоти и националисти, скоро ще ни вземат и мистрията, и шпатулата. Нашият зидар (масон) ще потъне в брюкселски комфорт и евро летаргия, или просто ще е един гурбетчия в собствената си страна. Между другото. Как се става евродепутат без национално предателство?

С други думи, родното дясно има някакъв поне минимален шанс, ако не да построи своя Катедрала, то поне да не бъде изхвърлено от процеса…преди патриотично да ни предадат на ръчно брюкселско управление. За такъв тип влияние, можещо да люшне статуквото надясно, се искат истински вярващи, при това отдадени и с план. От личен опит мога да споделя, че да си жълтопаветен истински вярващ не е никак лесно. Играеш 5D шахмат със себе си за това кое е правилно като стратегия и тактика. Водовъртежът на модерността те люшка между това да „си имаш работа“ и да „си последователен във вижданията си“. В крайна сметка и ти, може би искаш БМВ, или поне ново сако? Като един герой на Толстой, се чудиш дали наистина успяваш да оправдаеш собствените си разбирания чрез житейските си избори. Дали си спасен, както казват християните.

Цената на политическата борба

Определени битови обстоятелства спомагат заниманието с активизъм (майка-домакиня), но често се изискват сериозни лайфстайл жертви и не можем да осъдим младите, които  надживяват политическата борба като фаза. Opportunity cost се изучава в по-добрите университетски икономически курсове, макар че хората разбират концепцията и на ниво интуиция. Докато ти се бориш за легализация, съучениците са в колцентъра и набиват за ипотека в Люлин. Гаджето иска да пише в Инстаграм, че е пътуващ инфлуенсър, а без снимки на терен това не може да мине. Да не говорим, че какво точно ще обяснява на съседите баба ти – Кирчо работи в НПО? Друго си е да каже, че ще ставаш депутатин или дори току виж министър. Съществуват също така някои трикчета, както казваше един десен доайен, които са широко известни в сферата – да караш докторантура например – хем интелектуалстваш, хем има шанс някой батко да те забележи, хем стипендия, хем пък не е съвсем укорително за пред роднините. Учéн ще става момчето, ако нали, не е депутатин. Всъщност сума ти съветници и народни представители още са на тоя принцип, само дето вече „преподават“ като доценти и професори.

Помага и да си роден жълтопаветник, с комфортна наследствена панелка. Още по-добре, ако тате носи, мама меси. Макар че, колкото повече има от носенето и месенето, толкова по-вероятно е интересът към промяна на обкружайшия свят да е по-слаб. Тук можем да зачекнем и съвсем леко проблема за ларпването или косплейването на активизъм – т.е. усилията ти в сферата на приложната политика да се сравняват като пътуванията на дамата с Инстаграма от горния параграф с тези на Христофор Колумб и Джеймс Кук.  И казусът е сложен, защото всяко движение има нужда не само от истински вярващи, но и от последователи, за които това е хоби или уикенд занимание. Въпросът е да има поне някакви истински вярващи. Включително интегритетно оцелели след първата оферта за 15-то място в някоя партийна листа.

Не искам да звучи сякаш съм над всички тези проблеми, напротив описвам ги толкова подробно, защото познанието ми с тях е интимно.  Вътрешната борба с изкушенията на модерната реалност е ключовата характеристика на променящия света истински вярващ. Ако наистина строиш нов прозорец на Овъртън, нова Катедрала, то няма как да си нито пуснат по пързалката на удобния мейнстрим, нито да седиш на високия си кон, както казват англичаните, и да съдиш с лекота всеки дръзнал да се изкаля в окопите. От сайта Биволъ неслучайно са избрали подобен животински символ и неслучайно импактът им е такъв, какъвто е. Те го схващат.

Споменавайки биволите, тук е мястото да признаем, че не само те ни изпреварват нас десните, при това с обиколки. Поглеждайки към крайно левите, жълтопаветни истински вярващи, разбиращият наблюдател може само да бъде искренно впечатлен.

Как лявото ще победи отново

Да вземем историята на Джок Полфрийман – живият Ботев за всеки осъзнат български комунист. Отлично идеологически заквасен, в чужда държава, той се намесва , за да спаси от побой човек от ромейската малцинствена група. Не само пънчва наци с привилигерован произход, ами и (трагично) доста отгоре. Мачкан от признато репресивната съдебна система, мачкан от дълбоко корумпираната система на затворите, срещу която организира синдикат, докато е под неин пълен физически контрол. Лежи в затвора 12 години! Научава български, комуникира с медиите, създава мрежа от верни последователи и съюзници, от адвоката на лигалайз движението до християнски пастор. Излизането му на свобода буквално взривява държавата, срещу него застава бехемотът на прокуратурата, заедно с цялата машина на статуквото. Преборва се и (поне засега) планува да продължи да работи в България. Вместо да си бие шута за Австралия и да бъде герой там.

Махнете го Джок, той е чужд, вземете адвоката му – Калин Ангелов. Поне две десетилетия защитава тежко болни хора, умиращи от рак, мачкани от дегенеративни заболявания. Те, отгоре на всички здравословни проблеми, са се сблъскали с блюстителите на реда, което ги е пратило в лапите на съдебната система. Защо? Защото са намерили облекчение чрез едно забранено, в изгода на идиоти и печелбари, растение. И не само ги защитава в съда, но извършва всичката юридическа работа по нескончаемото притискане на институциите, нужно за водене на всяка сериозна полиси кампания. Знам, че изненадвам много млади десни –  но да, троленето във Фейсбук не е достатъчно за обществена промяна, трябва да се пишат писма и да се чака на опашки.

Добавяме към това работата му за австралийския Ботев. Не само съдебната защита, която също изисква години ходене по мъките и блъскане в стената, но и „дребни“ неща като да го представлява в ефир, да се опитва да му намери паспорта, да го вземе с кола, когато го пуснат от Бусманци, да го подслони след 12 години в затвора. Да не забравим, че Калин е деен участник при ПП Зелените (днес Зелено движение), лично съм го виждал да се кара часове с полицията, за да предпази арестувано на протест момче, дори не броим участия в дженерик начинания като маршовете срещу Гешев. В свободното си време поддържаше Фейсбук страница, специализирана в  мемета ала „БЛО = Църква на Мамона“, и ровеше в публичните документи на организацията, за да докаже, че председателят е като бейби Ахмед Доган, но по-лош и неуспешен.

Всичко това фор фрий, както казваме ние жълтопаветниците. Ама не фор фрий, в смисъл, че властта ти обеща да си депутатин един ден. Не фор фрий, в смисъл, че ей сега ще се възкачиш кмет на с. Баховица с листата на Консервативнътъ партияъ. А за идеята, за да може като се тегли чертата накрая, да се окаже, че си променил нещо, може би малко, колкото му е възможно на един човек. Катедрала се строи от бачкатори, не от ларпъри-пеперудки. Защото докато десният жълтопаветник спами Фейсбук с меме меджик и се умилква около мощното рамо на силни мъже, Джок бачка в панделата, а Калин брани болните. Кой побеждава, според теб, драги читателю?

Власт не се дава

Властта и славата са сладки, разбирам го много добре. Но да те назначат не е власт, а да декламираш опорки не е слава. Освен Джок, власт и слава има Борис Бонев. Днес той държи толкова гласове, колкото цялата коалиция умно-красиви партии. Наивни и неинформирани хора могат да мислят, че това домогване до реален властови ресурс е станало без сериозна помощ, без хубаво побутване, особено в последната година. Но това е следствие, не първопричина. Първо, Спаси София бачкаше неуморно години наред, за да може в един момент някой да ги впише в своите макро политически планове.  Преди да ги гледаме по няколко пъти дневно в най-голямата телевизия, те се бореха изобщо журналист да им отчете поредната намерена свинщина от Фандъковото управление.

Вижте само количеството работа, която свършиха от СС и качеството на вписването им в политическата среда. Графики, илюстрации, мнение за всеки наболял проблем на столицата, усещане за къде какво ще се случва, дълбоко познаване на темите, агресивни сблъсъци с управляващите. Изобщо директно в чувставата на всяка софийска бюргерка и то много преди кампанията за местни избори да беше започнала. Една малка група с радикално прогресивистки виждания чрез работа и професионализъм,  постигнаха повече, отколкото всичкото млад консерватор изобщо са му обещавали от партийните централи. В СОС, Борис може да успеят бързо, бързо да го овъртят с интервенцийки, ще видим, но въпросът е какъв път е извървял дотук.

Спасителите се качиха на вълната на зараждащото се софийско нимби, отскочиха от корупционния Фандъков провал и взеха власт. Да видим какво ще сътворят там. Гледам, че за края на годината в Дарик интервюират Костов и Бонев. Ако от Спаси София не разбраха историческия момент, то поне го напипаха. Десният жълтопаветен косплеър колкото повече се взира в Орбан, толкова повече не може да зацепи,  че уж големият му идеал за патриотична независима България е под най-страшна угроза (или по-правилно menace). Загазили сме дотам, че либертарианците са тръгнали да спасяват страната от национално предателство. Както от ДЕОС едно време. Националистите са заети да са пияни, но послушни евродепутати.

Какво се оказва? Комунистите ни бият с двата най-десни добродетеля – личен героизъм и упорит труд. В същото време „дясното“ дисидентско жълтопаветение е толкова затънало в посредственост, че мастурбира с вълни от мемета срещу самозадоволяването. Ние „десните“ сме почнали да се превръщаме във вечния студент от чеховата „Вишневата градина“, който има предписания за живота на другите и за бъдещето на човечеството, ама кюта на издръжка и не може да завърши. Само че в пиесата той е марксист. Ненужен многознайко, на който нормитата да се възхищават за плоските проникновения, копи пейст от други места.

Голямо постижение.

Дългата нощ иде, ако не е вече тук, и за да остане нещо след нея, искрите трябва да се превърнат в пламъци. Време е за смирение, упоритост и мисъл. Време е за личен пример. Време е принципите да престанат да бъдат макарони.

Има как.