Къщата със стенописите на Иван Милев, държавата и ефектът „crowding-out“

„Обратно броене за къщата със стенописите на Иван Милев“, „Петиция да спасим къщата със стенописите на Иван Милев“ и т.н. Ако не сте се интересували от темата за тази сграда – културна ценност, вероятно четейки тези заглавия от последните дни ще останете с впечатление, че културният паметник е в лошо състояние с течащ покрив, или някой планира неговото събаряне или нещо такова, реално застрашаващо бъдещето на къщата.

Всъщност досегашният частен собственик просто е преценил, че иска да продаде сградата на друг собственик. И вероятно средностатистическият човек би се учудил защо е притеснението. Никой нищо няма да събаря. Просто сградата ще смени своя собственик. Нещата, все пак, не са толкова прости.

Да започнем с малко история. Стайновата фамилия в Казанлък е легендарна. Без да навлизам в детайли – няколко клона на казанлъшката рода развиват от втората половина на XIX век бизнеси, с които натрупват голямо богатство – което, разбира се, не се отразява само на тях, но и на целия град. Успешното им управление, например, прави Казанлък един от първите електроснабдени градове, чрез изграждането на частния ВЕЦ „Енина“ още в годините около Първата световна война. Всичко това, разбира се, е национализирано в годините след 9 септември 1944 година.

Къщата, която днес е коментирана в публичното пространствo, е построена през 1907 година за Стоян П. Стайнов. Неговият наследник Маню Стайнов кани художника Иван Милев – също казанлъченин – да декорира сградата с известените стенописи. Самият Милев, за съжаление познат на повечето хора предимно от банкнотата от 5 лева, е изключително интересен художник, развил своята кариера в един кратък период през 20-те години на XX век. Уви, той умира твърде млад, но оставя уникално художествено и културно наследство, което повлиява на цялото поколение творци по негово време. Картините му са силно повлияни от българската традиция, и съответно – далеч от западно академичното рисуване и натуралистично предаване на образи. Поради това след 9 септември 1944 година, в първите 15-ина години той е изцяло низвергнат като „формалист“ и творчеството му остава скрито за дълги години. По-късно, все пак е реабилитиран.

Самата къща също няма много добра съдба. След 9 септември са изнесени почти всички оригинални мебели, също проектирани от самия Милев. Нищо от това обзавеждане повече не е открито, разказва в едно интервю един от наследниците Михаил Стайнов. През къщата преминават различни руски офицери, градски канцеларии, къщата е ремонтирана и опасана с телефонни кабели, като цяло – отлична държавна грижа.

Все пак през 1994 г. Стайнови успяват да си върнат къщата.

Всъщност в целия квартал има и други къщи на Стайнови. В съседство, например, отново частна и с отлична грижа за нея, е къщата-музей на Петко Стайнов. Там всеки може да се докосне до времето и наследството на един от най-големите български композитори.

Така. Днес продажбата на къщата със стенописите е проблемно. Но защо?

На фона на редица унищожения на сгради-културни ценности из страната, хората на изкуството или тези, които се вълнуват от културното наследство някак е нормално да са с повишена чувствителност и притеснение. Съвсем очаквано е да се правят петиции, писма и подписки.

Но общината и държавата ли са тези, към които да се насочи тази енергия? Те ли са най-добрият стопанин?

Само преди седмици видяхме как прокуратурата се отнася с частната колекция на Васил Божков, тъпчейки като картофи безценни културни ценности в чували (темата дали това наследство е придобито законно или не е отделна, въпросът е в отношението към него). Почти по същото време друго безценно културно наследство – една римска гробница край Пловдив до с. Маноле се срути, поради лошата грижа от страна на държавните институции там.

Примери, разбира се, има много и няма смисъл тук да се изреждат. Особено ако се върнем до времето преди 10 ноември, когато държавата е имала пълна власт да опазва културното наследство, е невъзможно да се изброи унищоженото – самият стар център на Казанлък е унищожен за изграждането на булеварди, представителен хотел и площад, по подобен модел, по който са унищожени центъра на Пловдив, Бургас, Ямбол, Габрово и десетки други градове.

Разбира се, времената са били други, ще кажат хората. Какво се случва днес? Примерът с гробницата край Маноле далеч не е единствен. Редица средновековни крепости бяха съсипани с псевдореставрации, а днес вече пустеят, поради липса на посетители след края на „програмните периоди“. Националната художествена галерия – Квадрат 500 съвсем наскоро скандализира с проблеми с климатичната инсталация, но и целият процес по подреждане на колекцията предизвика куп скандали. Самият ремонт на Двореца бе неприятен за всеки, който се вълнува от културно-историческо наследство с примерите, като поставяне на квадратни пвц-прозорци на кръгла ниша и др. подобни.

Очакванията, че държавата ще е добър стопанин в днешната политическа, кадрова и културна атмосфера наистина ми се струват странни.

Какво обаче може да направи културната общественост? Ами действително да действа като общество. Вместо опит да се прехвърли отговорност върху държавата или общината (и после отново да се пишат безсмислени петиции, защо не се грижат), нека действително се създаде общество от хора, които имат интерес, експертиза и готовност да полагат грижи в съответната посока.

Нормалната и очаквана реакция, предполагам, е: „Да, вероятно има хора, които ще се грижат, но този обект е скъп, няма умни богати хора, които да се погрижат“. Тук идва момента с crowding-out ефекта. Десетилетия обществото, образовано и възпитано през социализма, очаква държавата да се погрижи. „Кой ще ни даде пари“. И когато всеки път „държавата се погрижва“ (често с пагубни за културното наследство ефекти), резултатът е, че ако е имало човек или бизнес, който има възможност да помогне, то той е бил изтласкан, изгубен, “crowd-out”-нат.

А в действителност бизнеси има. Това, което държавата може да направи, е да ги остави на спокойствие да даряват и да помагат за култура – с данъчни облекчения или някакъв друг вид стимули. Така ще се оформи едновременно общество, което със собствени усилия поддържа един обект, и хора, които имат грижа, отношение и връзка с обекта, който опазват или за който се грижат.

Хора, между другото, също има. Съвременни и адекватни културни центрове има в цялата страна – и те, всъщност, са едни от най-добрите подобни места: „Хамалогика“ в Бургас, „ТАМ“ във Велико Търново, „Къщата на архитекта“ в Стара Загора са най-интересните места в съответните градове, които имат и достатъчната самостоятелност и свобода да бъдат критични в нужните моменти. А ако нямаш свобода да бъдеш критичен към властта, културата, която правиш е безсмислена.

Така че това, което държавата трябва да направи по отношение на къщата със стенописите на Иван Милев, е да остави обществото на мира и да намери стимул тя да се развива по същия начин, по който се развива също толкова частната къща-музей на фондация „Петко Стайнов“ в съседство. Това, че тя е частна не я е разрушило, нали? Държавата и община Казанлък си имат грижи – тракийски гробници, отлична общинска галерия, музей и още. Нека не се връщаме в историята, когато държавата се грижеше за всичко.

А обществото трябва да разбере, че „държавата“ сме хората, а не институциите. Едни 500, 1000 или 10 000 души, които можем да направим подписка, можем и да направим Patreon, в който да даряваме по 10 лева месечно за поддръжката на къщата и екипа, който ще работи там. Това не е научна фантастика. Така функционират редица други културни центрове тук, днес, в България.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!