Българите, Османската империя и оръжието: Част I

Автор: Доц. д-р Християн Атанасов

Притежаването на оръжие от българи по време на османското владичеството не е неизследван, нито пренебрегван от исторците проблем. Той обаче почти не фигурира в масовото съзнание, като изключим образа на хайдутите, които в повечето случаи се представят като бунтовници срещу властта и „народни поборници“. Всъщност носенето на оръжие в османската държава от покорени народности и друговерци има поне две страни.

Първата е масовото, нерегламентирано въоръжаване, срещу което османците предприемат законови мерки и действия – заповеди за разоръжаване, изземвания и прочее. Тук може да се причисли и законното носене на оръжие от групи население, които са изпълнявали някакви охранителни функции – например дербенджиите (пазителите на планински проходи), които често с действията си са се оказвали на ръба на закона и са налице немалко регистрирани случаи, в които те нападат тези, за чиято безопастност всъщност трябва да гарантират. Тази страна на въпроса няма да бъде разглеждана в този материал, тя ще остане фокус на следваща публикация. В случая ще се спра на по-неизвестното за широката публика носене на оръжие от българи в служба на османската държава. То, както ще видим, също не е за пренебрегване и е въпрос, който вече занимава далеч по-ангажиращо умовете на българските историци.

Реално още в процеса на завоеванието османците използват военния потенциал на местните балкански народи. Известни са случаите за християните-спахии, които са били част от османската армия и тяхно задължение е било да се включват в състава на войската в случаите на бойни действия. Освен тях има няколко групи от поданици, чийто статут ги отнася към военната категория население на империята. Тук ще спомена само т.нар. войнуци. Това са военизирани християни (предимно българи), които още преди османското нашествие са били включени в „групата на военните“. През 70-те години на XIV в. е учредена войнушката институция, с която те прагматично са инкорпорирани в османската военна организация. Така завоевателите успяват да използват бойния опит на покореното население, още повече, че в началните години от съществуването на държавата са чувствали и недостиг на бойци-мюсюлмани. Според Кръстьо Йорданов, един от съвременните изследователи, до началото на ХVІ в. войнуци участвали във военните походи наравно със спахийската конница като джебелии – войници в ризница и пълно бойно снаряжение (Цитат по: Йорданов, Кр. Командно-управленски апарат на войнушката институция в българските земи под османска власт през ХV–ХVІ век: йерархична структура, функции и кадрови състав. – Исторически преглед, 2012, кн. 3-4, 33-34). В следващите векове войнуците са използвани от османската армия като помощни формирования служещи в обоза, а в мирно време отговаряли за гледането на конете в държавните конюшни. Всъщност тази категория, макар вече да не изпълнявала ефективна военна служба, се запазва, след доста трансформации, до края на Османската империя.

След провъзгласяването на Танзимата (през 1839 г.), с който се поставя началото на османската „перестройка“, сред управляващите се води цяла „дискусия“, доколко е оправдано включването на християните в редовете на армията. Като цяло има няколко примера за въвличането на немюсюлмани в състава на османските военно-морски сили, както и в сухоземните такива, но Високата порта остава предпазлива. Инициативите в това отношение са непоследователни и противоречиви. Например през 1848 г. е решено християни да бъдат привлечени да служат в армията, но с оглед революционните събития в Европа от същата година идеята е изоставена. Конкретно българи, със сигурност са били включени в състава на военни формирания. Така по инициатива на полския емигрант Чейковски, в края на 1853 – началото на 1854 г. в Одрин и Цариград, се създава „полско“ военно подразделение, т.нар. „казак алай“ (kazak alay). Според историка Александър Златанов, когато на 23 януари 1854 г. то полага клетва в Одрин, от общо шестте ескадрона – три са съставени изцяло от българи.

Дигитален обект 1. Нов казашки ескадрон, събран в Цариград, 1853 г. Източник: Златанов, Ал. Казак-алаят на Садък паша. Известия на Института за исторически изследвания, Том ХХХІI. Полша и поляците в новата българска история  (средата на ХIХ – средата на ХХ век). – В: Материали от Международна научна конференция, проведена на 20–21 март 2014 г. в София. Издателство на БАН, „Проф. Марин Дринов”, София, 2015, с. 71.

Интересно е, че тези формирования са изпратени срещу четите на Панайот Хитов и Филип Тотю, които идват в България в края на 60-те години на XIX век и има случаи, както на сблъсъци и сражения, така и на преминаване на страната на четниците на български бойци от „казак алая“.

Дигитален обект 2. Адам Мицкевич и Садък паша [Чейковски] в лагер край Бургас, 1855 г. Горе в ляво се вижда знамето на подразделението. Худ. П. Суходолски. Източник: Златанов, Ал. Казак-алаят на Садък паша…, с. 72.

Освен в османската армия, през 50-те и 60-те години на XIX век, българи попадат и в други османски служби за сигурност. Още от 40-те се създава Управление на жандармерията (Zaptıye Müşiriyeti) и е обнародван първият му правилник (1846 Tarihli İlk Zaptiye Nizamnamesi). Така се устройва по нов начин института отговарящ за вътрешната сигурност в османската държава на централно и местно ниво. Известно е, че българи от лозенградско са привлечени в редиците на османската жандармерия.

Дигитален обект 3. Дописка от Лозенград, Цариградски вестник, III, 140, 26 септември 1853 г. (Оригиналът се съхранява в Националната библиотека „св. св. Кирил и Методий“ (НБКМ)). Източник: Атанасов, Хр. Българи в османската жандармерия? Нови данни за Видин от 60-те години на XIX век. Научна конференция с международно участие на тема: „Модернизационни тенденции в стопанския и културен живот във Видинско и Тимошко (ХVІІІ–ХХ век)“, град Видин 24-25 октомври 2018 г. Под печат.

Така например в една дописка от град Лозенград (Kırklareli) във възрожденски вестник четем: Пишат от Кърк-клисия, че тамошния мюдир [т.е. управител] собрал, по заповед на Мехмед паша, Едрененский управител, всите членове на мезлиса [т.е. съвета], гражданските и селски кметове, за да намерят строги мерки, как да искоренят злодейците, които до толко ся бяха умножили, щото жителите сос страх и опасност излизаха по работата си. После […] като ся советуваха, решиха и определиха мнозина християне, на които дадоха и оръжие, да ходят под направлението едного бюлюкбашия [ротен команди] турчина да гонят злодейците и да ги ловят живи или умрели. Тая спасителна мерка, достойна за пример, непременно ще истреби злодейците, и Царските Кърк-клисийски верни подданици като благославят името Мехмед пашово и на мюдирът си ще си гледат работите в спокойствие и благоденствие. Тия християне стражари ся разделиха на две части: на конници и на пеши. Первите имат заплата по 120 гроша на месец, а вторите по 60 гроша.

По същия начин се процедира и във Видинско, където са налице запазени документи, че местни българи-християни влизат в редовете на османската жандармерия.

Дигитален обект 4. Медицинска бележка от 18 май 1867 г., с която се удостоверява, че Михаил, син на Алекси, от Видин е здрав и може да служи в състава на жандармерията. НБКМ, Ориенталски сбирки, ОАК 16/30. Източник: Атанасов, Хр. Българи в османската жандармерия?

Защо се стига дотам българи да стават османски жандарми? На първо място Видинско е близо до сръбската граница, а освен това от април 1867 г. в България започват да преминават споменататите революционни чети (на войводите Хитов и Тотю), и вероятно влизането на българи в състава на полицията е целяло да има и политически ефект. Високата порта по този начин е искала да привлече българите на своя страна и да си гарантира тяхната лоялност.

Освен това по всичко изглежда местните османски власти са изпитвали нужда от българи полицаи, както поради близостта със Сърбия, което е предпоставка за несигурност, и заради етническия състав на областта, в която българите преобладават. Това, че са липсвали мюсюлмани кандидати за жандарми, конкретно във Видинско, е документирано в една чернова на писмо от 27 февруари 1877 г. В нея османското Вътрешно министерство (Dahiliye Nezareti) е запитано дали може да се запишат 30-40 души християни за полицаи поради това, че в района няма желаещи мюсюлмани.

Дигитален обект 5. Чернова на писмо до Министерството на вътрешните работи от 27 февруари 1877 г. НБКМ, Ориенталски сбирки, РС 56/22, л. 1. Източник: Атанасов, Хр. Българи в османската жандармерия?…

Повече от любопитно е, че писмото е изпратено сравнително скоро след Априлското въстание, след войната между Сърбия и Високата порта (1876 г.) и непосредствено преди Руско-турската война, когато недоверието към българското население сигурно е достигнало връхната си точка и затова е нормално да бъде зададен подобен въпрос. Не се знае какъв е бил отговорът на Портата и дали въобще е изпратен такъв.

Заключение

Очевидно българите имат дълготрайни и разностранни отношения с османската армия и службите за вътрешна сигурност и носенето на оръжие не им е никак чуждо. В хода на нашествието те воюват срещу османците, но след него вземат и участие в завоевателните им походи срещу другите балкански и централноевропейски държави. В това отношение войнушката институция има дълбоки корени.

След известно прекъсване през XVII и XVIII век, вече по-осезателно от средата на деветнадесетото столетие, българите отново попадат в състава на османските войски. Това очевидно става чрез „казак алая“ на поляка Чайковски. Като цяло политиката на въвличане на християни в редовете на армията е непоследователна. Портата подема насърчителни инициативи, но често с оглед на конюнктурата, в международен или вътрешен план, се отказва от тях. В крайна сметка християните никога не съумяват да спечелят напълно доверието ѝ, и съответно тя да ги интегрира в по-голяма степен във въоръжените си сили.

По същия начин стои и въпросът със служенето на българи в поделенията за вътрешна сигурност на османската държава, които се създават след Танзимата. Законът не го забранява, но и изрично не разрешава това. С оглед конкретната ситуация във Видинско и Лозенградско българи са постъпвали в жандармерията като не е много ясно в каква степен това е било масова практика. Сигурно чрез този акт Портата се е опитвала да привлече местното население на своя страна и да го използва по-пълноценно за осъществяването на нейните интереси. Специално във Видинско вероятно това се е случило по времето на Мидхат паша, който отваря вратите на българите не само за служба в жандармерията, но и масово ги включва в местното управление. В Лозенградско е било факт далеч по-рано. Несъмнено тяхното въвличане в редовете на полицията не е било безкористно и е имало пропагандна цел. Особено след като революционната активност на българската емиграция в Румъния и Сърбия се засилва и в страната навлизат четите на Филип Тотю, Панайот Хитов, а после на Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Така или иначе изложените факти са такива и те допълнително обогатяват и нюансират сложната картина на взаимодействието на българите с османските власти в периода след реформите до Освобождението на България през 1878 г.