ЕКИП – Експертен клуб за икономика и политика Едно различно мнение
Масовата психоза за социалното дистанциране носи заплахата да се трансформира от временна мярка в напълно приемлив и перманентен подход към живота. Идеята за ограничаване и държавен контрол над контактите не е нова. Тя е напълно противоположна на изводите, до които са достигнали най-видните представители на икономическата наука. Затова си заслужава да припомним някои от тях и да видим как действат.
Законът за сдружаването на Дейвид Рикардо
През 1817 г. e публикувана книгата на английския икономист Дейвид Рикардо (1772-1823) „За принципите на политическата икономия и данъчното облагане“. В нея е изложена една от най-сложните, интересни и ценни концепции в историята на икономическата мисъл. Тя е известна като теория за относителните предимства. Рикардо доказва, че ако в една държава всяко производство е по-евтино в сравнение с друга, то и за двете държави ще бъде взаимно изгодно, ако прибягнат към разделение на труда, при което се концентрират върху производството на стоки, в които имат относително предимство и търгуват помежду си.
По-късно Лудвиг фон Мизес отбелязва, че тази теория се отнася не само за международната търговия, но и за вътрешната, а също за отношенията между хората. Той пише, че сътрудничеството на „по-талантливите, по-способните и по-старателните с недотам талантливите, способните или старателните води до полза и за едните и за другите“. За илюстрация може да си представим двама души, единият зъболекар, който е по-добър от другия не само в тази област, но и в гладенето на ризи например. Независимо, че зъболекарят е по-добър и в двете дейности, за всички ще бъде по-добре зъболекарят да съсредоточи усилията си там, където има относителни предимства – в стоматологията – и да остави гладенето на ризи на другия. Мизес нарича концепцията, която изложихме „закон за сдружаването на Рикардо“. От нейното приложение печелят бедни и богати, умни и глупави, държави с огромни природни ресурси и държави без такива и т.н.
Рикардо и недоволните от него
Теорията на Рикардо не е сред лесноразбираемите икономически идеи, но постепенно набира популярност. Неин израз е политиката на свободна търговия, която позволява на отделните държави да се специализират в производствата, в които имат относителни предимства и да търгуват с други държави при възможно най-малки ограничения. Първа тръгва по този път Англия. Там през 1846-1849 г. са отменени т. нар. житни закони, които фактически са забранявали вноса на евтино жито в страната. От отмяната губят богатите поземлени собственици, но печелят най-бедните, понеже цените на хляба намаляват. През следващите години в страната са премахнати на практика всички мита.
Донякъде изненадващо срещу закона за сдружаването на Рикардо се оформя системна съпротива. Тя се дължи най-вече на виждането, че Англия настоява за свободна търговия, понеже това е само в нейна изгода, а не е от полза за всички. Аргументите са следните: в средата на 19 век Англия е най-развитата индустриална икономика и чрез свободната търговия, заливала пазарите на по-слабо развитите страни с евтини индустриални стоки. Така тя не позволявала индустриализацията и цялостната модернизация на по-изостаналите. През първата половина на 19 век срещу сътрудничеството базирано на социалното сближаване и на относителните предимства се обявява германският икономист Фридрих Лист. Германия все още не е обединена, а немските държави изостават в сравнение с Великобритания. Лист отдава английския напредък на протекционистичната политика, която е доминирала в Англия преди 1846 г. Той е последван и от други немски икономисти. Според тях социалното дистанциране, изразено в недопускане на чужди стоки на местните пазари и в протекция на местното индустриално производство, е средство за икономически и социален напредък.
Идеите на протекционизма, т.е. на различните степени на социално дистанциране стават обществено популярни в други изостанали икономики. Примерите обхващат България след Освобождението, Латинска Америка след Втората световна война, държавите, появили се след разпадането на колониалната система. Сред противниците на Рикардо е и Адолф Хитлер. В книгата си „Моята борба“ той отбелязва попадането на германските акционерни дружества под „контрола на интернационалния капитал“ като една от отрицателните тенденции в развитието на германското стопанство. Любопитен и немаловажен детайл е, че според Хитлер това довело увеличаване на неравенството в Германия. Социалната изолация е типична и за комунистическите режими на Сталин в СССР и на Мао Дзе Дун в Китай.
Работи ли теорията?
Работи. Разбира се, „законите“ на икономиката не са като законите на физиката, но теорията на Рикардо обяснява много от позитивните събития в стопанската история. Пренебрежението към нея от друга страна е причина за стопански неуспехи.
Действително през 19 век Великобритания става водещата индустриална икономика. Тя изнася промишлени стоки, а внася предимно хранителни продукти и селскостопански суровини. Това обаче не означава, че страните, които внасят стоките си там са обречени на бедност. Близостта на британските острови до Дания позволява на датските производители да открият относителните си предимства в търговията с Обединеното кралство и да се възползват от тях. В края на 19 и началото на 20 век датското дребно животновъдство се модернизира ускорено, организират се пазарно ориентирани кооперации, които произвеждат висококачествени продукти. В началото на 20 век Дания изнася 63% от продукцията на този отрасъл: основно масло, шунка, яйца и други подобни продукти. Почти всичкото масло се изнася за британския пазар. Така потребители и производители в двете държави са облагодетелствани. Индустриализацията и цялостната модернизация на Дания не е възпрепятствана от факта, че голяма част от нейната икономика е повлияна от относителните предимства в животновъдния сектор.
Датско-британското стопанско сътрудничество е забележително и от българска гледна точка. В края на 19 и началото на 20 век българската икономика е доминирана от аграрния сектор, който е слабо обвързан с пазара. Бедността на голяма част от българите е печален факт. Някои от далновидните български икономисти от периода виждат в датския пример подходящ път за стопанско развитие. За съжаление вместо сътрудничество, българското общество приема принципите на колективното социално дистанциране. Правителствата на България прилагат принципите на протекционизъм и насърчаване на местната индустрия, които изглежда носят повече вреда отколкото полза. През 1928 г. при обсъждането в парламента на поредния закон за насърчаване на промишлеността Ст. Стефанов от Демократическата партия заявява, че днес в страната се насърчават близо 800 индустриални предприятия, 3/4-ти от които са лукс за нашата държава. Той допълва „Ние имаме много големи предприятия, които са опропастили хората, които са ги създали“. Явно самостоятелните играчи рядко успяват.
Пренебрежението към Рикардианските принципи изобщо не е български патент. То е видимо и в стопанската политика на водещи държави. Класически негативен пример е решението на американския президент Хърбърт Хувър да увеличи вносните мита за чужди стоки в САЩ по време на Голямата депресия през 30-те години на 20 век. В резултат чуждите партньори също вдигат митата за внос на стоки от САЩ и Голямата депресия се задълбочава, а тя има немалка „заслуга“ за избухването на Втората световна война.
Различни в богатството или равни в бедността?
Законът за сдружаването на Рикардо е в основата на много от постиженията на съвременното общество. Един от най-забележителните и най-пренебрегваните факти в стопанското и социално развитие през последните 30-40 години е драстичното намаляване на хората живеещи в абсолютна бедност – и като общ брой и като относителен дял от общото население на Земята. До голяма степен това се дължи на облекченията и глобализацията на международната търговия, които позволяват съсредоточаване върху относителните предимства, мирното сътрудничество и взаимно обогатяване. Тежки и нерешени проблеми продължават да съществуват, но все пак Рикардо изглежда прав.
Опасни политици и мислители от всякакъв ранг и калибър – от Хитлер до популярния днес френски икономист Тома Пикети – подклаждат страхове от различните нива на забогатяване и завист спрямо нарастващото неравенство в доходите. Дългосрочната историческа перспектива обаче показва, че сред най-сигурните средства за ограничаване на неравенството в богатството са епидемиите. Със сигурност такъв е резултатът от т. нар. Юстинианова чума през 6 век във Византия, от чумната епидемия в Западна Европа през 1347-1352 г. Детайлни изследвания за неравенството в отделни области на Северна Италия и Франция от 1300 до 1800 г. показват, че чумните епидемии са единствените събития, които водят до намаляване на неравенствата. Друг голям, глобален изравнител на доходи през 20 век са Първата и Втората световна война. Останалите средства за премахване на неравенствата се оказват повърхностни и неефективни.
Дилемата: различни в богатството (Рикардо) или равни в бедността (Пикети, Сталин, Хитлер) продължава да е актуална. Социалното дистанциране е път към равенството в бедността и е подобно на вирус. То е видимо в предвирусните митнически войни, в опашките от тирове по границите на европейските държави, в настояването с административни мерки да се ограничи консумацията на чужди стоки и е много вероятно бъдещите му жертви да надхвърлят тези от Covid-19. Надеждата е, че общественият имунитет е достатъчен, за да продължат да действат относителните предимства на всички и всеки да има шанс да стане различно богат.
