Границите на разума във външната политика

Хората се губят в мъглата на войната. Въпреки че човечеството е стигнало до висша форма на рационалност и прецизност, определянето на причините за една война е все още непосилно за нашето съзнание. По този начин Робърт Макнамара, американският държавен секретар в кабинета на Кенеди и Джонсън, в едно свое интервю описва колко е трудно за един държавник да предотврати конфликти с други страни. До голяма степен през последното десетилетие ние все още продължаваме да живеем в „мъгла”, неосъзнавайки защо има 250 000 натовски войници в страна, която е 90% планини и пустини и няма особено стратегическо значение, или защо 120 000 обикновени иракчани трябваше да загинат, за да може в крайна сметка така цененият силов паритет в Персийския залив да бъде разрушен. Ще мине време преди да открием конкретни, изчерпателни отговори на тези въпроси. Но докато чакаме, светът се е отправил към още една мъглива дестинация, а именно Иран. Възможно ли е да се избавим от нов провал или отново няма да видим тресавището, в което затъваме.

Външната политика като психология

Обикновено, когато се обсъждат действията на държавите на международната сцена, те се разглеждат като безименни блокове, които реагират на външно събитие по стриктно определен начин, съответстващ на структурни модели. Въпреки че този подход често помага, за да се отличат тенденциите в международната политика, те не изчерпват докрай причините за действията на страните. Хора от плът и кръв седят зад външнополитическите решения и разсъжденията им не се ограничават до рационална оценка на военния или икономически баланс, а произтичат от чисто психологическа, субективна преценка на обстоятелствата. Общият знаменател е отново силата, но нейното значение се измерва не на базата на обективни фактори, а на аналогии.

В условие на напрежение между две държави субективната перспектива на всяка страна от конфликта може лесно да доведе до неразбирателство. Веднъж наруши ли се разумната комуникация между две държави, лидерите са изправени пред дилемата на сигурността[1], т.е. техните решения зависят от това дали възприемат стратегията и военните възможности на другата страна като офанзивни или като дефанзивни. В първия случай, стабилността рязко се нарушава и възможността от конфликт нараства. Причината е, че стратегиите на различните страни никога не могат да се разкрият напълно независимо колко е добро разузнаването. Държавниците лесно могат погрешно да възприемат целите, възможностите и последствията от действията на „врага” и да предизвикат спираловидно засилване на напрежението до точка, от която връщане назад няма. Може би най-показателният пример е несъответствието между истинските намеренията на Великобритания, Германия, Франция и Русия в навечерието на Първата световна война и субективната преценка на отделните държавници по време на юлската криза през 1914 (Фигура 1).

Фигура 1. Дилемата на сигурността. Офанзивната неразпознаваема стратегия дава предимство на врага, но прави действията му непредсказуеми и по този начин увеличава риска от конфликт.

Подобна е и динамиката в отношенията между САЩ, Израел и Иран. В Белия дом и в Тел Авив гледат на иранската ядрена програма като прелюдия към ядрено въоръжаване и евентуална атака срещу Израел. Страховете на лидерите на двете страни се засилват и от агресивната антисемитска и анти-американска реторика на муласите и техния президент Ахмадинеджад. От друга страна, ястребовите възгледи на израелския премиер Бенямин Нетаняху и изключително силното израелско лоби в американския Конгрес подхранват ескалацията на заплахи за военно решение на конфликта.

Ако погледнем обективно фактите, Иран е далеч от разработване на ядрено оръжие. Обогатяването на уран е стигнало фаза 20%, което е далеч от нужните 90% и това като се има предвид, че Иран разработва ядрени технологии още от времето на шаха (тогава с американско съдействие).  Да, Иран може би има амбиции да притежава ядрено оръжие, за да се почувства защитен от западен натиск за смяна на режима, но в същото време ислямското правителство осъзнава, че една евентуална ядрена война ще означава не само край на тяхното управление, но и възможно унищожаване на цялата държава. Придържащите се към рационалната теория биха казали, че аятоласите не са самоубийци и вероятно биха били са прави. Историята, обаче, показва че действията на държавниците, особено в условия на несигурност и външен натиск, може да се окажат катастрофални.

Аналогията – нож с две остриета    

По всичко личи, че Нетаняху се готви именно за такъв сценарий – Иран се домогва до ядрено оръжие и при първия удобен момент, когато интересите му в Ливан, Сирия или Йордан са застрашени, го използва, за да шантажира или дори атакува Израел. Ако в Тел Авив виждаха ядрената програма на Иран като дефанзивна стратегия (спомената по-горе), действията на Техеран щяха да бъдат оценявани рационално без да се прибягва до неефективни санкции и заплахи, които само карат Иран да се чувства по-застрашен и изолиран. Липсата на емпатия с врага пречи на Израел и САЩ да осъзнаят ясно целите на Иран. Защо Иран да е по-различен от Пакистан, Северна Корея или дори бившия Съветски съюз? В крайна сметка методът на въздържане е помогнал да се избегне конфликт с тези страни. Не е ли възможно това и с Иран?

И тук идва проблемът с аналогиите. Казват, че историята е учител и много лидери вярват, че ако следват нейните уроци могат да се справят със съвременните проблеми. Това, обаче, често води до повърхностно копиране на вече използвани модели. Например, теорията за съветското възпиране през Студената война и относителният успех на Корейската война позволява на Джон Кенеди през 1963 да интерпретира Виетнам като естественото продължение на тази стратегия. Едностранните действия на американците в една на практика гражданска война водят до пълен крах. По-късно Виетнам се превръща по своему в аналогия, като мотивира Джордж Буш-баща да събере огромна коалиция срещу Ирак през 1991 за светкавичен удар, който няма амбициозната цел да сменя правителство или да променя политическата система. На базата на успешната война на баща си, Буш-младши бе уверен, че войната в Ирак през 2003 г. ще завърши бързо и победоносно. И в трите случая историческите аналогии изиграват ключова роля в изработването на външната политика на САЩ. Както и при последната война, резултатите не винаги са успешни. Аналогиите могат лесно да ни подлъжат, че две ситуации си приличат, когато всъщност са много различни.

Ето как функционира този модел и с иранската криза. Първо е важно да се отбележи, че Израел е водила най-малко шест успешни войни в Близкия изток, което е извор на огромно военно самочувствие. Второ, Израел и нейният съюзник САЩ са се ангажирали вече три пъти в неутрализирането на ядрения потенциал на страни от региона – Ирак през 1981 и 1998 г. (операция „Озирис” и „Пустинна лисица”) и Сирия през 2007 г. (операция „Орчард”). Кратките бомбардировки възпряха както Ирак, така и Сирия от техните ядрени амбиции. Логиката на израелското военно командване е, че същото ще се повтори и сега при една евентуална акция срещу иранските реактори. Проблемът с подобно разрешение е, че за разлика от Ирак и Сирия, ядрените съоръжения  в Иран са доста повече, не са концентрирани на едно място, често са закопани на голяма дълбочина под земята и, не на последно място, са защитени с модерна противовъздушна отбранителна система. Трето, САЩ и Израел се надяват, че едни масирани бомбардировки срещу Иран не само ще накарат иранското правителство да се откаже от ядрената си програма, но и може да доведат до свалянето на режима.

Подобен модел на определяне на иранската стратегия разкрива повърхностните резултатите от анализа на аналогиите. Иран просто не е Ирак или Сирия. Едни евентуални бомбардировки несъмнено ще предизвикат ответен удар от страна на Иран. Това може да включва ракетен дъжд от Ливан и Газа, но и също ирански балистичен обстрел срещу цели в гъсто населените крайбрежни райони на Израел. Освен това, Иран може лесно да затвори Ормузкия проток в Персийския залив, през който преминава 35% от световния петрол, преносим на танкери. Петролният шок, който ще последва, може да вдигне цените на петрола над $200 за барел и да унищожи крехкото икономическо възстановяване на Европа и Америка. Подобна размяна на удари лесно може да прерасне и в истинска регионална война, която вероятно ще въвлече и САЩ. Успешна развръзка за Израел ще изисква и сухопътни действия срещу една 75-милионна държава, обградена с планини и свикнала да я третират като регионална супер сила. Акумулираното съветско оръжие, както и пословичният ирански национализъм може да вкарат подобна война в задънена улица за американците. Те просто не могат да си го позволят.

Аналогията, която трябва да ни плаши

Наближаваме 2014 г. и някои специалисти по международни отношения започнаха да говорят, че светът започва да наподобява този от преди 100 години. Както тогава, така и сега има нов претендент за супер сила. Pax Britannica е заместена от Pax Americana, а Германия от Китай. Опасността от конфликт между изгряващият азиатски тигър и глобалния хегемон нараства с всеки изминал ден, особено в зоните на съперничество в Тихия и Индийския океан. Но аналогията, която трябва най-много да ни плаши, е приликата между двойния съюз между Германия и Австро-Унгария от преди един век и този между Израел и САЩ. И в двата случая супер силата в съюза дава на своя партньор така наречения празен чек, с който на практика му позволява едностранни военни действия срещу всеки негов противник. През Първата световна война малкият съюзник е Австрия, а врагът – Сърбия. Сега пък Израел има американското разрешение да бомбардира Иран, за да осигури сигурността си.

Плашещото е, че както в навечерието на убийството на Франц Фердинанд, така и сега, лидерите и на Австрия и на Израел са готови да използват подкрепата на своите съюзници. Не е случайно и посещението на Нетаняху в Белия дом в началото на месеца. В обръщението си към американското еврейско лоби „Ейпак”, израелският премиер заяви:

 “Когато става въпрос за сигурността на Израел, Израел има суверенното право сам да взема решенията. Затова вярвам, че Вие, г-н президент (Обама), разбирате, че Израел трябва да запази правото да се защитава”    

Това изявление недвусмислено показва, че израелското правителство малко по малко изоставя метода на дипломатически натиск. Ако следващият кръг от преговори с Иран това лято пропадне, Израел ще е готов да действа едностранно. Възможно е една военна интервенция да се забави поне до след изборите в САЩ през ноември. Сега зависи от Барак Обама или от неговия републикански наследник да разпознаят правилно тази аналогия. Мащабна война в Близкия изток, която е неминуема, ако в конфликта се включи САЩ, ще има катастрофални последствия за стабилността на региона и зараждащата се арабска демокрация. Крехкият баланс в Персийския залив ще бъде унищожен, а от това ще пострада не само икономическият растеж на Запада, но и позициите на американците спрямо големите конкуренти в Евразия – Русия и Китай. За съжаление, подобни предупреждения са изричани преди всички големи конфликти в човечеството. Но в мъглата на войната е много трудно да се ориентираш. Когато опасността е точно под носа ни, нашата рационалност ни изневерява. От този момент за лидерите често няма връщане назад.

Хареса ли ви? Отделете минута да подкрепите ЕКИП в Patreon!